Портал Култура представя късометражния филм на Яна Лекарска в сътрудничество със сайта kinematograf.bg
Като захарен памук (2016), режисьор и сценарист Яна Лекарска, в ролите: Чанг Хи-Джонг, Юн Донг- Хуан
Филмът „Като захарен памук“ (на английски The Bridge) буди асоциации с вече класическата лента „Криле на желанието“ от Вим Вендерс. В никакъв случай обаче това не е опит за късометражен римейк на филма от 1987 г. Историята на режисьора и сценарист Яна Лекарска е оригинален прочит на старите теми за смисъла на живота, за отчуждението, загубата на вяра, както и за свръхестествените присъствия, които човешката интуиция усеща, дълбоко вплетени в нашите животи.
Една преуспяла, но самотна жена (Чанг Хи-Джонг) е на прага на съдбоносно решение. Цветът в живота ѝ се е претопил в монохромна меланхолия, в загуба на съдържание, изтекъл е някъде в миналото по каналите на всички избори, които е направила или които са направени вместо нея. Моментът е назрял. Тя не издържа повече на празнотата. Трябва да предприеме нещо, но не знае какво. Потънала в самоизолация, тя срещу света и обичайния ход на човешките взаимоотношения. Бунт срещу конвенционалното, но и срещу собствените забрани и убеждения. Всичко може да приключи много бързо и лесно, въпрос на едно последно движение и ще бъде свободна от затвора, който е изградила около себе си. Мостът е висок, а огромната река я привиква – крясък и последен полет. Край, но краят е ново начало. Цветно начало, изпъстрено с малките радости, които са били забравени и които естествено изскачат на повърхността, когато вече няма избор, когато е направила финалния избор. Тя се събужда в едно отвъдно, посрещната от своя ням ангел пазител (Юн Донг-Хуан). Започва безплътната ѝ дантевска разходка под егидата на нейния небесен водач.
Стара истина е, че човек започва да оценява това, което има, едва след като го загуби. Приятен следобед в парка с приятели или с книга в ръка, случайни срещи с непознат, възможност да помогнеш на някого, да вкусиш любима храна, да се насладиш на допир или аромат. Ангелът превежда душата през забравените и вече недостъпни радости на живота, онези, заради които си заслужава да преодолеем съпътстващите страдания и разочарования в битието. И ако в началото героинята на Чанг Хи-Джонг все още носи своя песимизъм и отчаяние, то в края на деня тя си спомня колко малко би било нужно, за да се почувства по-добре – една хапка от любимия ѝ захарен памук. Пътешествието в отвъдното просветлява тъмнината, събрана в душата ѝ, издига я за момент, позволява ѝ така нужния поглед отстрани. Тя се оглежда в огледалото, което могат да бъдат другите хора, в случай че човек допусне някого до себе си.
Именно тук идва на мястото си образът на моста, който се превръща във важен за разбирането на филма мотив. Мостът, който събира две отдалечени точки, който свързва два бряга, отделени от река, тук сближава две измерения, чиято граница е смъртта. Мостът като символ, който позволява на човек да си припомни самия себе си, своята психична сърцевина. Английското заглавие на филма акцентира върху този образ, но дори без оглед на това сюжетът се завърта около монументалните мостове над река Хан в южнокорейската столица Сеул. Всичко започва и завършва на един мост. Но дали това не е било просто едно трескаво видение, сън или една от онези профучаващи в съзнанието истории и мисли, които се пораждат в най-критичните моменти?
Любопитна е играта със смяната на цветовете в картината. Отново интертекстуална, или по-точно би било интервизуална референция към филма на Вим Вендерс. Възприятието за действителността е субективно. Тя може да бъде черно-бяла, а отвъдното – цветно, така както за друг реалността е цветна, но обективът на фотоапарата му търси нейната монохромна отчетливост и семпла естетика. Цветовете внушават вътрешното състояние на персонажите. Цветът придава емоция и жизненост, която черно-бялата картина отнема, за да подчертае в единия случай безизходицата на депресията, а в края на филма – спокойствието и уравновесеността на фотографа, който наблюдава с очите на ангела пазител.
Не можем да подминем убедителната игра на двамата южнокорейски актьори, както и прекрасния подбор на снимачни локации в Сеул. Всичко това придава екзотичност, но и автентичност на разказа, като че ли именно Южна Корея е страната, в която се случват такива истории.
Иван Врамин
