Идеята на творбата „Хронология на изкуството през 21 век“ е, че тя ще остане недостъпна до началото на XXII век и така няма да повлияе върху развитието на изкуството през XXI век. Как посегателството върху тази недостъпна хронология и унищожаването на въпросното произведение на изкуството може да бъде оправдано в името на изкуството или да стане перформативен акт на изкуството?
Кратка фактология
Художественото произведение „Хронология на изкуството през 21 век“, създадено през 2021 г., чийто автор съм аз, представлява схематична диаграма върху хартия, която показва бъдещото развитие на изкуството през XXI век. Схематичната рисунка е затворена в кутия с размери 40х20х10 см. Концепцията на творбата е диаграмата да бъде затворена до началото на XXII век. Съдържанието на диаграмата не е свързано с настоящето и може да повлияе само на изкуството през XXII век, но без да нарушава хронологията на изкуството през XXI век. Това са условията, зададени от мен като автор, за да съществува творбата, която е собственост на международната колекция „Хербариум“ (Herbarium Collection ©). През месец октомври 2025 г. работата е изложена като част от експозицията в моята самостоятелна изложба с название „Дихотом“ в зала „Райко Алексиев“ в София. На 29.10.2025 г. е извършено грубо посегателство върху творбата, като е нарушена целостта на кутията и е взета диаграмата. На мястото на диаграмата в кутията е оставен железен пирон. Посегателството е установено около 12 часа на 29.10.2025 от една от пазителките в галерията, която се свърза с мен. Аз пристигнах в галерията към 16 часа, видях липсващата диаграма и подадох сигнал на телефон 112. Дежурният екип на полицията пристигна в галерията, направи оглед и започна да снема сведения от мен до дежурната кола пред галерията на ул. „Г. С. Раковски“ №125. Междувременно в залата е направен опит незабелязано да бъде върната диаграмата. Зрител, който по това време разглежда изложбата, става неволен свидетел на случката, както и една от пазителките, която веднага ме уведоми. Двамата полицаи и аз незабавно влязохме обратно в галерията. Там лицето, което по-късно се самоидентифицира, призна, че по-рано през деня е нарушил целостта на творбата, взел е запечатаната вътре диаграма и сега се е опитал незабелязано да я върне. Лицето заяви, че съжалява за деянието си, и разкри, че е студент от специалност „Изкуствознание“ в Националната художествена академия в София, където работя и аз като професор по „Психология на изкуството“.
Размисли от гледна точка на една унищожена творба
За мен като автор посегателството върху творбата „Хронология на изкуството през 21 век“ не е просто акт на материално присвояване, а разрушаване на самия онтологичен механизъм, чрез който творбата съществува. Нейната същност не е само в съдържанието, а в естетиката на отложеното разкриване. Онтологичната структура на произведението се съдържа в концептуалната идея, при която творбата е съзнателно задържана във времето, защото съществува като обещание, а не като присъствие. Творбата създава времева херметичност, затворена в културното настояще, за да остане недокосната от историческите влияния, които би могла да предизвика, ако е видима.
Посегателството трябва да се тълкува като разрушаване на онтологичната изолация на творбата. Посегателството в този контекст не е просто отнемане на вещ, а деконфигурация на времевата рамка на самото произведение. Ако диаграмата с хронологията бъде открадната и достъпът ѝ бъде осъществен преди XXII век, настъпва естетическо унищожение в три посоки. Първо, се нарушава принципът на отлагане във времето. Произведението вече не е бъдещо, а настоящо и неговият транстемпорален заряд се унищожава. То престава да бъде „капсула“ и става просто „предсказание“. Второ, изчезва парадоксът на невидимото произведение. Творбата съществува именно в невъзможността да бъде видяна и отнемането на тази невидимост е равносилно на символично убийство на творбата. Трето, самият акт на унищожение става форма на преждевременно възкресение. Но това възкресение е фалшиво, защото не произтича от историческата логика на времето, а от нарушението на нейното забавяне. Следователно, то унищожава произведението като транстемпорален дихотом, защото един от двата му полюса (смърт/възкресение) е преждевременно активиран.
Можем да мислим извършеното посегателство като травматичен акт спрямо бъдещото възприятие. Творбата е била проектирана да се разгърне в друг хоризонт на съзнание – при зрител, който все още не съществува. Кражбата нарушава този трансцендентален договор между автор и бъдеще, защото насилствено прехвърля творбата в настоящето и отнема нейната възможност да бъде „разбрана в своето време“. В известен смисъл творбата престава да съществува като изкуство и остава само като информация без естетическа темпоралност. Естетиката на невидимото бъдеще е сведена до информация без естетическа дълбочина. С принудителното изтегляне на художествения обект от неговата темпорална изолация времето на творбата се „ускорява“ и тя е насилствено вкарана в настояще, което не ѝ принадлежи, ситуация, която я превръща в „информационен труп“ и артефакт без контекст. Философското следствие от кражбата може да се интерпретира като колапс на транстемпоралността – ефект, при който минало, настояще и бъдеще се смесват насилствено, разрушавайки идеята за транстемпорално движение. В този смисъл, посегателството, независимо как е замислено, не е просто престъпление, а форма на вътрешна ентропия на изкуството и отрицание на самата възможност за бъдеще на изкуството. В този контекст ми се струва знаменателно да се припомни последното изречение от книгата „Режими на историчност: Презентизъм и преживявания на времето“ на Франсоа Артог, в която френският антрополог, изправен срещу „алчността“ и „арогантността“ на настоящето, патетично заявява: „Ето това е лицето на презентизма на настоящето: нашето настояще“. (Hartog, François. (2002). Régimes d‘historicité. Présentisme et expériences du temps, Paris: Le Seuil.)
Последиците за самосъзнанието на изкуството при преждевременното разкриване на диаграмата са следните: историята на изкуството губи своята открита неопределеност; философията на изкуството губи възможността си за спекулативно предчувствие; самото изкуство губи правото на своето непредвидимо пораждане. Следователно, преждевремнното присвояване на диаграмата е посегателство върху свободата на бъдещето, което не просто унищожава творба на изкуството, а анулира нейния свят – свят, който още не е настъпил.
Може да се каже, че посегателството върху „Хронологията на изкуството през 21 век“ е онтологично престъпление, защото унищожава самата времева структура, в която творбата съществува. Това е не просто кражба на предмет, а кражба на бъдеще и отнемане на самата възможност за възникване на едно „възкресено изкуство“. Кражбата на транстемпорално произведение е онтологично убийство чрез преждевременна актуализация. Естетическата смърт настъпва не чрез разрушение, а чрез насилствено виждане. Вътрешният субект на изкуството като „вечно жив наблюдател“ ослепява, защото няма бъдеще, в което да вижда.
Какво може да оправдае посегателството върху творбата „Хронология на изкуството през 21 век“?
Това е сложен въпрос, защото кражбата на концептуално произведение, особено на творба, която умишлено е поставена извън времето си, не е просто юридически казус, а философски и етически парадокс, който включва правното измерение на „посегателството върху времето като собственост“. За да се разсъждава върху това, какво би могло (в хипотетичен смисъл) да оправдае подобно посегателство, трябва да се разгледат три различни нива на легитимност: правна, етическа и естетическа.
От юридическия статут на произведението „Хронология на изкуството през 21 век“ (2021), което е притежание на Herbarium Collection, произтича установеното разглеждане на всяка кражба като незаконен акт на лишаване от вещ и нарушение на авторското право. Единствената възможна правна „оправданост“ е изричното съгласие на автора или на институцията, която притежава творбата, за публично разкриване в името на по-висша цел (напр. спасение, реставрация, научно изследване), т.е. оправдано би било само при цел за опазване, но никога при цел за притежание или преждевременно разкриване. Правото признава само материалното и моралното авторство, поради което актът на кражба би бил напълно неоправдан, освен ако не се представи като акт на културно спасение в случай на заплаха за самия обект. Но такава опасност за творбата не е съществувала към момента, когато е извършено посегателството.
Същността на етическата дилема произлиза от обстоятелството, че произведението репрезентира етически структуриран акт на отлагане, който съдържа моралната заповед: „Не ме виждай сега, за да мога да съществувам по-късно“. Следователно, кражбата нарушава обещанието на автора към бъдещето. Възможна е етическа оправданост само ако се приеме, че познавателната стойност на разкриването превишава моралната стойност на отлагането. Например ако кражбата е акт на жертва в името на познанието и крадецът не действа от корист, а от стремеж към „спасение на знанието за изкуството“, но дори и тогава тази „трагично оправдана вина“ трябва ясно да заяви своите параметри и ценностни принципи в категориите на етичното.
Естетическото измерение може да се разглежда като критика на „транстемпоралната естетика“, защитавана от Петер Цанев като автор на творбата „Хронология на изкуството през 21 век“. В този случай кражбата може да претендира, че не унищожава обекта, а заложените в него естетически принципи. Но може ли това да бъде оправдано естетически и кражбата да се осмисли като втора част от самото произведение, посредством неговото преждевременно осъществяване, без акта на посегателството върху произведението да се превърне в перформативно разкритие единствено на неговата уязвимост? В естетически план с акта на посегателството се преминава от естетика на отсъствието, към естетика на загубата, както и от състояние на латентна потенция към мрежово събитие, което противопоставя единствено тишината на бъдещето на скандала на настоящето. Също така може да се възрази, че естетическият ефект на кражбата не е видимост, а обезсмисляне, защото се унищожава основното условие на произведението, което е свързано именно с неговата невидимост. В естетически план подобно действие може да се мисли само парадоксално като неволно продължение на творбата и мета-жест, който показва колко крехък е балансът между знание и тайна. В този смисъл кражбата би могла да се тълкува като негативно възкресение чрез разрушение. Произведението губи своята латентна чистота, но се ражда отново в мрежата на публичното съзнание като събитие, което вече не може да бъде контролирано.
Транстемпоралната естетика, в която изкуството съществува едновременно като отсъствие и като възможно бъдещо присъствие, превръща кражбата в своеобразна драма на „безсмъртния дихотом“. Смъртта на отложеното време поражда ново безсмъртие в режимите на информацията, на слуха, и на скандала. Изкуството оцелява не като недокосната капсула, а като разрушена, но „жива“ памет. Естетическата вина на кражбата се състои именно в това, че възкресява, но по неправилен начин, едно лишено от правото му на собствено бъдеще изкуство. Следователно, посегателството върху „Хронологията на изкуството през 21 век“ не може да бъде нито морално, нито естетически оправдано, освен ако не се мисли като част от дълбокия парадокс на транстемпоралното изкуство, където крадецът се превръща в неволна сянка на „безсмъртния вътрешен субект“ на изкуството, който „вижда“ твърде рано и така заплаща цената на „преждевременното възкресение“.
