В неизбледняващите спомени за неговите концерти, наред с миговете на екстазен полет до небивали звукови висоти, остава и онази смълчана тишина след последния тон, когато Добрин Петков отпускаше ръце и оставаше няколко секунди с приведена глава – като поклон или завръщане в реалността.

На Добрин Петков

Когато проехтяваше оркестърът,
превръщайки ме в струнен резонанс,
на междузвездна чиста хармония,
с внезапно озарение проглеждах
за онзи жест, величествен и строг,
в изящно проста и свободна линия,
изтръгнал издън хаоса и мрака
самата музика на светлината
при сътворението на света.

Блага Димитрова, 1987 г.

Тези написани In Memoriam проникновени строфи са сякаш еманация на пиетета и обожанието на всички, докоснали се до музикалните послания на Добрин Петков. Десетилетия наред с неговото изкуство – върхове на музикално съвършенство и духовно прозрение – се възпитаваха музиканти и слушатели градяха своите естетически и нравствени критерии. Всеки негов концерт беше маркиращо събитие в културния ни живот, празник за публиката, която го превръщаше в бурна демонстрация на възторг, признателност, боготворене. Контактите с огромната му култура, професионална ерудиция и безпогрешно точни художествени преценки са оставяли незаличима следа в съзнанието, в целия творчески път на толкова много от неговите съвременници. Творци като Лазар Николов, Константин Илиев, Васил Казанджиев са признавали почти като съавторство проницателните му интерпретации на техни произведения, диригенти и изпълнители са очаквали като от най-справедлив и верен съдник неговите винаги коректни, но и безкомпромисни критични забележки. Всеки оркестър или оперен състав, с който е творил, съхранява за дълго в своя облик отпечатъка на неговата работа – с пословичната му взискателност, сякаш неизчерпаема работоспособност, безгранична, жертвена всеотдайност. И макар останал донякъде недосегаем, загадъчен в онези върхове на своята уникална духовност, мъдрост, нравственост, разбирани докрай навярно само от малцина от обкръжаващите го, той е бил винаги еталон на търпение, етичност, отзивчивост, прямота в отношенията си с всеки един оркестрант, солист, тонрежисьор… И тези уроци по етика са били не по-малко важни от уроците по интерпретаторско майсторство, които вписаха в съкровищницата на духовната ни култура неговите съвършени изпълнения на „Матеус пасион“, „Вълшебната флейта“, симфонии на Бетовен, Брамс, Шостакович, Малеровите „Песни за мъртвите деца”, „Поема на екстаза“ на Скрябин, „Матис художникът” и „Хармония на света“ на Хиндемит, незабравимата „Жана д’Арк“ на Онегер („Истинско музикално земетресение!“ – пише в рецензията си след изпълнението ѝ Виктор Пасков), прочути творби на Ненов, Барток, Бритън, Стравински и още много от неизчерпаемия му репертоар от стотици опуси, до Вердиевия „Отело“– последната му постановка в Пловдивската опера, и Цигулковия концерт на Шуман, чийто запис с Георги Бадев в Националното радио остава недовършен…

… В неизбледняващите спомени за неговите концерти, наред с миговете на екстазен полет до небивали звукови висоти, когато извисената му фигура сякаш добиваше исполински размери и внушаваше усещането, че самият той ще полети със стремителната енергия на необикновено експресивния си жест, остава като не по-малко силно изживяване и онази смълчана тишина след последния тон, когато Добрин Петков отпускаше ръце и оставаше няколко секунди с приведена глава – като поклон или завръщане в реалността, а в занемялата зала въздухът вибрираше от отзвучаващата музика, емоция, мисъл, излъчвана все още от леко приведения му гръб, преди да гръмнат аплаузите. Тях той приемаше сериозно, със сдържана благодарност, сякаш като неизбежност – и може би те наистина звучаха твърде тривиално след току-що преживяното чудо…

Цяло столетие от рождението му, но и 36 години, откакто го няма. Ред поколения вече не са преживявали въздействието на неговото магнетично сценично присъствие, излъчваното духовно благородство, поразяващите художествени внушения. За днешната по-млада аудитория името му е само легендарна част от една далечна история. Но в изобилната ни с големи фигури музикална летопис това име е врязано с дълбоката диря на най-високи, съвършено изваяни музикални паметници. Много е писано за него, безбройни са суперлативните рецензии за неговите изпълнения, съкровените спомени на колеги, приятели, близки. И всичко изписано и изговорено е препълнено с възхищение, обич, респект – към големия музикант и към големия човек Добрин Петков. Наричали са го първожрец в храма на музиката, неостаряващият патриарх, магьосник на диригентската палка, еталон, велик учител, кристално чист диригент безсребреник, вълшебник, чудотворец, титан, мъдрец… и още много други високи, смислени слова, стремящи се да обемат уникалната му индивидуалност…[1]

Всъщност целият път на Добрин Петков е бил обгърнат с признанието на изключителната му дарба. Потомствен интелектуалец, роден в семейство на музиканти – цигулковия педагог Христо Петков и певицата Цветана Зографова, той привлича вниманието на културната общественост още с най-ранните си изяви като концертиращ цигулар от 9-годишна възраст, а знаменитият френски цигулар Жак Тибо вижда у него, редом с Васко Абаджиев, „две бъдещи величия“. На 10 години е поканен да дирижира оркестъра на детска театрална школа у нас и в Белград, на 12 изнася с голям успех 20 солови рецитала в София и из страната и концертира със самия Панчо Владигеров в Белград. На 13 става първият българин, получил стипендия за Royal College of Music в Лондон, където учи цигулка, пиано, дирижиране и композиция, там дирижира оркестъра на Колежа. Войната (в която по-късно сам участва и е ранен при Срацин) го принуждава да се завърне, продължава обучението си във Втора мъжка гимназия в София, където веднага 17-годишният музикант създава и дирижира младежки симфоничен оркестър, с който изнася 13 концерта в София и още 5 града из България. И редом с отличните отзиви в пресата, от тези ранни години е запазено в спомените на най-близките му приятели удивлението от неговата отдаденост на музиката и строга самодисциплина, способността му да прекъсне игра и най-приятно занимание, за да изпълни предвиденото си време за свирене.

Професионалната му кариера след завършване на Музикалната академия тръгва от Софийската филхармония –  като оркестрант и кратко време стажант-диригент. А от 1950 г. започва изключително интензивната му работа на симфоничен и оперен диригент – в Русе (там свири и като солист на оркестъра, и в квартет, заедно с Константин Илиев), след това няколко години в Пловдив, от 1962 до 1969 г. е диригент в Софийската филхармония, редом с Константин Илиев, едновременно и в Софийската опера (отказвайки хонорар!), след което до края на живота си е главен диригент на Симфоничния оркестър в Пловдив, където прави и редица изключителни оперни постановки.

Три състава достигнаха свои изпълнителски върхове, ръководени от Добрин Петков – симфоничните оркестри в Русе, Пловдив и Софийската филхармония. При това, първите два в годините, когато още нямаха професионалните качества, които притежават днес… Добрин Петков е диригентът, който може да увлече оркестъра към постижения, стоящи високо над техническите и артистични възможности на отделните музиканти. Звуковите катедрали, които той строи, са толкова релефни, толкова внушителни в своите измерения, че създават особено чувство на осезаемост.

Константин Илиев

Безкрайно много са спомените на музикантите от тези оркестри за работата им с Добрин Петков, разказвани и до днес като легенди – с удивление, понякога с хумор, но винаги с благодарност за наученото. Това са били незабравими уроци и за колегите му приятели и диригенти, окриляни често от неговата подкрепа.

Репетициите… Уроци по всеотдайност, търпение, упоритост, илюстрации по пълно изчерпване на силите. Уроци по деловитост, точност, яснота на изискванията. Колкото бе сдържан и привидно спокоен в разговор или усамотение, толкова по-необуздан сякаш, енергичен, безжалостен към себе си (и другите) го виждахме по време на репетиция. Настоятелен, взискателен, неуморен. Отношението му биваше неизменно джентълменско, приветливо, изискано, коректно, подчертано любезно… Всеки оркестрант биваше зачитан от него като равен нему – това само изтъкваше абсолютното му първенство между „равни“. Той вдъхваше артистична увереност. Нещо повече – искаше да внуши и на оркестрантите същия пиетет, същото преклонение пред ценностите, пред вечното. За това му трябваше време да ги убеди, да повтаря, да изисква, да им разкрива чрез техните и неговите собствени усилия дълбокия смисъл на музиката. Беше се нагърбил с непосилната задача да повдигне интелектуално още стотина души. Неуморно и методично. Всеки път – отначало. Титаничен труд!

Йордан Дафов

Винаги съм се учудвал откъде намира тази невероятна, неизчерпаема енергия, та освен на собствените си репетиции, които минават при извънредно високо напрежение и пълно себераздаване от негова страна, да дава, или не, двойно повече, когато помага на свой колега. Това е една всеотдайност, която може да служи за пример на много поколения музиканти, независимо дали се занимават с диригентска или каквато и да било друга дейност. Себераздаване повече от четиридесетилетие, което няма равно на себе си и което е уникално не само в нашата действителност, но и изобщо всред музикантите в света. Горенето, което е привилегия на най-големите личности в изкуството.

Васил Казанджиев

Особено силна е професионалната и духовна подкрепа на Добрин Петков на съвременните му композитори – от изпълненията на Първа симфония на Константин Илиев, оспорваната в академичните среди Симфониета на съвсем младия тогава Васил Казанджиев и други нови творби още в първите години в Русе (за което всъщност е бил заставен да напусне оркестъра), до изумителната кулминация – „Прикованият Прометей“ на Лазар Николов, оставила незаличим спомен и у всички участници за неговия колосален труд и отдаденост в подготовката и реализацията на творбата, така точно определена от Леон Даниел като „тихият музикален бунт, който Лазар Николов и Добрин Петков подариха на България.“ И в годините на най-остра критика и отхвърляне на авангардните български автори той продължава неотклонно да дирижира и публично да защитава в дискусии техните творби.

Диригент с проникновено осмислени и завладяващи идеи, с мащабен, всеобхватен поглед и замах при постройката на музикалното произведение, с изключително богата палитра от бои и нюанси, с прецизни, тънко изработени детайли, с широка култура и експресивен в музикалните си прояви темперамент… Пътят на Добрин Петков като диригент и музикант съвсем не бе гладък и лек. Лоялен и етичен към колегите си, благоразумен и тактичен в постъпките си, издръжлив и мълчалив в несгодите и несправедливостите, той винаги им е отговарял само с почтен и високо артистичен труд и с нищо друго.

Лазар Николов

Добрин Петков не е имал ученици, свой диригентски клас. (Само когато през 1969 г. Константин Илиев напуска Филхармонията и от солидарност и той подава оставка, няколко години получава хонорувани часове в Теоретичния факултет на Консерваторията, където преподава обаче на педагози и музиковеди, задължително изучаващи и дирижиране). Но всеки от съвременниците му се е учил от неговата естетика, художествени тълкувания, уникална диригентска жестика. Това във висока степен е съхранено в десетките му радиозаписи, много от които издадени на плочи и компактдискове, както и в публикуваните писмени документи с анализи на произведения и размисли за най-стойностни музикални явления и проблеми на музикалната практика. Днес всичко това е достъпно, може и трябва да се търси и изучава от новите генерации музиканти, като безценно наследство, дарено от един от най-големите музиканти и най-светли личности в историята на националната ни духовност!

Проф. д-р Анда Палиева е музиколог, дългогодишен преподавател по история на музиката в НМА „Проф. Панчо Владигеров“. Автор на „Традициите на старобългарската култура в съвременната българска музика“ (докторска дисертация, Московска консерватория, 1996) и „Homo Musicus между Балканите и Европа“ (2006). Има десетки публикации в български и чужди издания и участия в множество международни музиколожки форуми.

–––––––––––––––

[1] Много от тези рецензии, спомени, както и текстове на самия Добрин Петков са събрани в книгите „За Добрин Петков“ (съст. Лазар Николов, С., 1994) и „Добрин Петков – възгледи и спомени“ (съст. Боряна Александрова, С., 2008).