„Ние окупирахме вас, чехите, защото ви обичаме.“
Обяснение на случилото се от руски офицер,
дадено на 24 август 1968 г. на Милан Кундера
В тези дни през 1968 г. е потъпкано поредното за социалистическия лагер въжделение за свобода и човечност. То не започва от икономиката, а от културата, музиката, всекидневния живот, религиозността и желанието за елементарна порядъчност в обществените отношения и държавното управление. Това въжделение, всъщност нежелание, както го определят Георги Марков (през 60-те) и Александър Солженицин, Вацлав Хавел (през 70-те) да живееш лъжовно, обхваща отделни хора от всички обществени слоеве – от зарзаватчията до някои функционери на комунистическата партия.
На 20 август 1968 г., около 250 хиляди войници от армии на Варшавския договор – тези на България, Източна Германия (предоставяща само логистична подкрепа, заради пресните спомени от нападението на Хитлер през 1938 г.), Унгария, Полша и Съветския съюз – са струпани в пълна готовност около чешките и словашките граници, готови на нахлуят в страната. Войските са организирани в 27 дивизии, имат на разположение 6300 танка, 2000 оръдия и 800 самолети. До края на окупацията там ще бъди въведена общо 500-хилядна армия.
Задачата им е да се „превземат всички важни държавни институции“, за да бъдат подкрепени „органите на народната власт, борещи се с контрареволюционни сили“. Това е най-голямата военна операция след Втората световна война. Важен детайл е, че в средата на 60-те години чехословашката армия има (приблизително) 130 000 мъже в униформа (включително запасняци), които са под командването на Варшавския договор и на които е заповядано да не защитават страната. На армията всъщност е заповядано да не го прави. Всъщност, както като войници разбирахме стратегията на Договора, задачата е „ние да умрем, а руснаците да се бият на наша територия“. Дори разполагането на ядрени бойни глави в Централна и Източна Европа ставаше без знанието на техните военноначалници, да не говорим за официалните власти.
Отгоре на всичко отделните армии изобщо не са важен играч в агресивното начинание, военната мощ е преобладаващо съветска (85-90% от разгърнатите сили, 100% от планирането, логистиката, комуникацията и, естествено, командването са също съветски). Братските армии са там, за да легитимират военната интервенция и да подсилят пропагандния ефект на агресията, изпълнявайки дребни логистични и охранителни задачи. Всъщност дори не съветските армейски генерали, а висшето ръководство на КГБ и ръководителите на КПСС (Комунистическата партия на Съветския Съюз) имат окончателната дума по решенията, засягащи Чехословакия преди, по време, и след инвазията.
Днес дори четящата публиката по света, включително и тази в бившите страни членки на Варшавския договор (младите чехи и словаци не са по-различни от останалите), е загубила спомена за тази скандална агресия, като че ли тя не съществува извън спомена на съвременниците и тесните кръжочни занимания на шепа историци. Не толкова отдавна, през 2015 г., главният прокурор на България предизвика конституционно дело, от чието решение излиза, че нахлуването в Чехословакия не е „престъпление срещу мира“ по смисъла на чл. 31, ал. 7 от Конституцията. Само един съдия не бе съгласен – Филип Димитров.
Преди Пражката пролет имаше есен
На повърхността, поне формалната причина за нахлуването, е „пражката пролет“ –познатото алегорично наименование на „новото начало“ в управлението на Чехословакия. То е дело она неколцина добродушни наивници в ръководството на Чехословашката комунистическа партия около декември-януари 1967-1968 г. Те са принудени от събитията да търсят нещо, което поетът-журналист, превърнал се в ръкодител на партията, Александър Дубчек, назовава „социализъм с човешко лице“. Днес никой не знае, че програмата, озаглавена по този начин, е трябвало да бъде приета на конгрес чак през септември 1968 г., след обществено обсъждане, коаето е било планирано.
Метафората с „човешкото лице“ е искрена реакция на събитията от 11 октомври 1967 г. Тогава студенти, раздразнени от спирания на тока по време на подготовка на курсови работи в един от кварталите на Прага, излизат да изразят недоволството си пред президентския дворец в Храдчани. Митигнът им е смачкан с насилие и водни оръдия, реакцията на студентите е да продължат да протестират. И то още повече. (Като цяло, студентските и младежки протести навсякъде в Източна Европа, от 1945-та до 1989 г., винаги са търсели да защитят индивидуалната свобода и човешко достойнство, а не за да разпространяват комунистически и маоистки идеи, както през 1967-1968 г. във Франция).
В опит да успокоят ситуацията водачите на Съветския съюз търсят с кого да заменят секретаря на комунистическата партия – Антонин Новотни –с някой предан и непознат. Така намират Александър Дубчек, който е живял и получил образованието си в СССР. Честен, добронамерен и наивен вярващ в човеколюбивите намерения на другите, през януари 1968 г. именно Дубчек предлага плана с „човешко лице“ като контрапункт на начина на управление, демонстриран от Новотни. Този план никога не е приложен, ала дори самото обещание за такъв социализъм създава силно, самоорганизирано движение в подкрепа на свободата, което прилича както на предишни подобни обществени действия, така и на недоволството, съборило режима през 1989 г.
Тогава, през януари 1968 г., дори самото название на програмата шокира комунистическите водачи. Според някои спомени коментарът на Леонид Брежнев към Дубчек бил следния: „ако вашият социализъм е с човешко лице, какво е лицето на нашия?“.
Програмата на Дупчек, по днешни разбирания, е скромна до козметична. Тя обещава: разделяне на комунистическата партия от изпълнителната власт на правителството, политическо равенство на всички партии в Отечествения фронт, управляващ от 1948 г., но под ръководството на комунистите; равенство между чехи и словаци, федерация; декриминализация на дребния частен бизнес и меритокрация в гигантския държавен сектор; премахване на цензурата и олекотяване на свободата на сдружаване. Последните две са вече факт през януари 1968 г.
Окупацията
Престъпното, според международното законодателство, планиране на агресията срещу Чехословакия започва на 8 април 1968 г. Посочената по-горе цел „да се завземат всички важни държавни институции“ идва от заповед на министъра на отбраната и началник на Генералния щаб на Съветската армия. Планът е готов към средата на април. Докато в Прага и Братислава не се случва нищо повече от това да се диша някак по-свободно. Аз помня този дъх от ученическо (пионерско) посещение в Либерец, Дечин и Прага.
Планът за нападение е основан на „точни сведения“ (предоставени от КГБ), че „ционистки, ревизионистки и контрареволюционни елементи“ са предприели „нападения срещу социализма в значителни мащаби“; задачата е да се „ликвидират ционистките и противникови сили“ и се препоръчва, като паралелен ход на действие, чистка на ционистките елементи в Чехословашката комунистическа партия. Най-често цитираната „ционистка“ организация е Еврейският документационен център на Симон Визентал във Виена, докато някои от нарочените преследване чешки и словашки комунисти дори не са от еврейски произход… Между април и 20 август 1968 г. армиите на Варшавския договор провеждат пет военни учения на границата, като последното е вътре на територията на Чехословакия. През юли 1968 г. най-голямата дивизия на Червената армия просто забравя да се прибере в СССР.
Между януари и края на юли комунистическите лидери се срещат осем пъти, за да обсъдят натиска си върху Дубчек и неговите съратници. В същото време КГБ организира (чрез подкупи и заплахи) опозиция срещу тях, съставя от тяхно име писмо, което приканва СССР и Варшавският договор да „вземат .мерки за борба с контрареволюцията и империализма“.
Успоредно с тези съществени мероприятия се предприемат и необходимите действия за промиване на мозъците на войници и офицери. Ключовата роля в предоставянето на фалшива информация и манипулацията на ръководителите, взимащи решения, е на шефа на КГБ Юрий Андропов, който, покрай другите си заслуги, е признат за основен организатор на нахлуването на Червената армия в Унгария през октомври 1956 г.
От военна гледна точка агресията е провал на стратегия, тактика и изпълнение. Дори часът на нахлуване изглежда е сбъркан, поради липса на яснота дали трябва да започне по московско или централноевропейско време.
Операцията е безспорен успех, защото не среща военна съпротива. И защото, както обяснява чехословашкият началник на Генералния щаб на армията, това е „операция за убиване на муха с парен чук“.
Masters of Invasions
Завземането на летищата (най-важната задача на БНА – Българската народна армия – е охраната на Пражкото летище Ружине) протича гладко, при липса на съпротива и наличието на опитен командир – генерал Маркелов.
Той води операцията с вещина и във взаимодействието с КГБ, натрупано с годините и опита през Втората световна война, в агресията срещу Полша заедно с Германия (1939), Финландия и Балтийските страни (1939-1940), където разгромява невъоръжени женски и доброволчески батальони) и Унгария през 1956 г. Биографията му е един от модерните армейски митове в Русия, негови паметници се изграждат из цяла Русия (последният през април 2018 г.), но по всички обективни преценки този човек е просто насилник и военнопрестъпник. Заради заслугите му за „победата“ през 1968 г., той става „герой на Съветския съюз“, като между 1969 и 1985 г. е награден с около 20 от най-високите отличия от страните във Варшавския договор (четири от тях от Чехословакия, пет от България). През 1979 г. Маркелов е главен инспектор на съветската десантни части, които нахлуват в Афганистан.
Освен, че е натоварен с най-важната задача при настъплението, Маркелов изглежда, че е, според мемоарите на негов колега-генерал, основният мотор на агресията: „Начукайте го на чехите, не питайте за имената им!“
Логистика и жертви
Индоктринираните войници не срещат въоръжени империалисти, всъщност срещу войските на Варшавския договор не е произведен нито един изстрел, нито от армията, нито от полицията. В някои големи градове местните използват самоделна смесица от запалителни материали, за да подпалят трамваи и автобуси, за да блокират улици – просто поради несъгласие със случващото се. Някои войници са изненадани, че чешките и словашките дами не са блудници (както са били „информирани“), че чешкият и словашки начин на живот е значително по-богат и най-вече по-чист от това, което те познават като „превъзхождащия останалите съветски начин на живот“.
Логистично, нахлуването е почти кошмарно. Отряди на КГБ и една десантна пехотна дивизия превземат летищата и пощите, защото никой не ги охранява. Но останалите войски на терен са объркани: разполагат със стари карти, градове и села често имат нови имена, а местните жители сменят или боядисват в бяло знаците по улиците и гарите. Лошата логистика, първоначалната дезинформация и културният шок сериозно допринасят за упадъка на и без това невисокия морал на войниците и офицерите. Често окупаторите са притеснени да се появят пред местните с мръсно облекло, дори не мислят да говорят с тях – просто заради комплекс за малоценност.
Тази ситуация довежда до множество необмислени разстрели, подозрения и параноя сред окупаторите: има много случаи на танкове, разбиващи магазини, атаки срещу боси протестиращи или трамваи, или просто стрелби по стени и военно маловажни сгради като музеи, училища.
Красен Станчев е председател на Управителния съвет на Института за пазарна икономика (ИПИ) и негов изпълнителен директор в периода 1993–2007 г. Народен представител е във Великото народно събрание (1990–1991), член на Съвета за икономическа политика към президента (1996–2001) и съосновател на „Прозрачност без граници“ – България. Има награда от списание Euromoney като най-добър анализатор на България за 1996 година.
