0
2182

Спомени от негативи

Фотография Мария Джелебова

Изложбата „Ехо“ – Владимир Иванов, Станка Цонкова-Уша, София Грънчарова, в галерия Sarieva в Пловдив може да бъде видяна до 19 март

Освободим ли галерийното пространство от институционалния му контекст, то се превръща в празно вместилище на разбягващи се смисли. Оголим ли стените на една галерия, те започват да разказват собствената си архитектурна история за едно време преди нас или където ние вече не сме. Демонтажът на слоевете изчиства поетапно ясното предназначение на пространството, режимите на неговото посещение или движение във вътрешността му и преди всичко начина, по който това пространство се възприема визуално. Подобно оголване в художествен контекст може да бъде свързано с работата в ателието, реконструкцията, изследователския подход и експеримента. Изложбата „Ехо“ в галерия Sarieva в Пловдив подлага на изпитание именно начините, по които се гледа художественото произведение: как то разказва през експеримента на визуалния език собствената си история, как влиза в отношение с други визуални опити, като те взаимно създават контекст, и не на последно място каква е ролята на пространство, помещаващо разбягващи се смисли.

Селекцията включва визуални експерименти във формите на колажа, копието, фотографията и инсталацията от 1974 г. до днес. Кураторският подход започва от поетичния образ на огледалото, носено от човешки ръце, отразяващо „цял един нов и дивен свят“. Отражението, рефракцията и „реверберацията“ на образа (на света като такъв) сближава поетичното сътворяване на света с архива и изследването. Работите на Станка Цонкова-Уша и Владимир Иванов от 70-те и 80-те, непоказвани до този момент, представят един неконвенционален за тези години експериментален подход във фотографията, копието, колажа. При Владимир Иванов образът от списанието, брошурата, плаката или пропагандния материал бива изрязан, мултиплициран, колажиран, дорисуван върху обикновен материал като хартия (която, от друга страна, днес има архивна стойност по отношение на хартиеното производство). Някои от произведенията носят духа на западната поп култура („Композиция“, 1975) с усмихнато лице зад ксерокопирна машина, многократно възпроизведено върху един лист – от една страна, белег за излишъка, който техническата възможност предоставя, а от друга, за пестеливостта по отношение на материала. Други водят конструктивисткия подход до форматиран абсурд („Силови линии“, 1975), като мултиплицират образа на техническото лице и наслагват върху него линии, които да структурират образа. Експериментът с фотографията и колажа и преплетеността на западното влияние и съветската действителност носят ехото на едно друго време, непосредствено преди политическите промени, и заедно с това променено отношение към тялото. Човешката фигура присъства едновременно като масово възпроизводим образ, който е и лесен за манипулиране, достъпен за рекомпозиране, а собствените му граници са изцяло подвластни на техниката за производство. С други думи, човешкото тяло и неговият образ в работите на Владимир Иванов са превърнати в обект на масово възпроизводство и техническо манипулиране, сдвоени са с продукта или серията, чиято употреба е подчинена на властващата идеологическа структура. С тези няколко колажа с размери 18х13 см се припомня, че тялото, дори и при лекотата, с която един лист бива прекопиран, остава политическо. Няколкото работи с по-малки размери са в органична свързаност с колажа върху постер, носещ заглавието „Кореспонденции“ (2000), където хора, облечени официално, са се разпределили на няколко групички, а върху фотографията е колажиран червен правоъгълен триъгълник, алюзия за фрагментирането на социалното.

Работите на София Грънчарова се вместват в изложбеното пространство съвсем деликатно и едва забележимо. Те работят в по-голяма степен със самото изложбено пространство и са мост между архивните произведения и съвремието. „Ако се вгледаш отблизо“ (2022) се основава върху крехкостта на видимото с отделни обекти и инсталации, сред които е и огледало, окачено над нивото на погледа. Крехкостта на ехото, идващо от архива, и смисълът, който се отразява, „реверберира“ или се разбива в съвремието, са изместени от удобната зрителна точка и остават достъпни само за наблюдателния. Диалектиката на отделните архивни образи и пространството препраща към едно минало в настоящето или настояще, служещо си с миналото.

Фотографските експерименти на Станка Цонкова-Уша могат да бъдат гледани като отказ от завършеността на творческото произведение. В работата си тя използва класически сребърно-желатинов процес, копиране и колажиране на негативи върху фотографска хартия. Избраните части от сериите „Зимно море“ и „Бунтът на човека“ следват друга линия на експеримента с възпроизведения образ, където за разлика от работите на Владимир Иванов използваните негативи са от лични фотографии. Собственият спомен е подложен на химико-механичен процес, който носи отглас за интимното, личното далеч от големите наративи – със стъпки по пясъка, черна линия през бялото поле на листа или монохроматична фигура, която се е размазала в процес. Липсата на ясен фигуративен елемент в широкоформатното „Сбогуване с вятъра“ (1987) експериментира директно с фотографската лента, като я разяжда или мултиплицира върху фотографска хартия, с което опитът е насочен директно към използваната медия. Така фотографският експеримент на Уша е насочен не само към личното, но и към носителя на спомена.

Предложеният тук прочит следва една посока на гледане на изложбата, но погледът на зрителя може да е в напълно противоположен ред или на случаен принцип. Между отделните произведения погледът се движи и по стените на галерията, които, доскоро боядисани в един цвят, са премахнати, и зад тях остават белези от демонтажа, тухлата на сградата, вдлъбнатината за електрически кабели и следи от различни ремонтни дейности. Единствено може би подредбата на непоказваните досега фотоколажи и фотографски експерименти бегло създава режим на наблюдение, но принципът на случайното асоцииране остава водещ и постоянно възникващ от работите на София Грънчарова и извършената дейност по самото пространство.

Изложбата „Ехо“ в галерия Sarieva в основата си поставя под въпрос начина, по който влизаме в едно пространство и защо точно то може да бъде наречено изложбено, как отделните елементи в него намират своето място и влизат помежду си в диалог, как архивното произведение и историческите архитектурни белези говорят със собствен глас от миналото във все по-крехкото съвремие, носено точно като огледало в човешки ръце.