Михаела Добрева и Борис Далчев се запознават като студенти в специалността „Сценография“ в Националната художествена академия. През 2019 г. формират творческия тандем „Съпромат“. Работят в областта на театралната сценография и дизайна на костюми. Имат зад гърба си множество сценографски проекти в различни театри в България. Техните интереси включват също така инсталация, пърформанс, дигитално изкуство и др.
„Съпромат“ вече няколко години работят със site-specific подход. Творят заедно, защото по думите на Михаела: „отговорността не е по-малка, а по-голяма“. Техните работи са интегрирани, вплетени в тъканта на средата, на архитектурата и интериора, затова и въздействат пряко, неподвластни на условностите в традиционните визуални изкуства. Изкуството на „Съпромат“ се формира през колективното усилие и води към концентрация на индивидуални преживявания във време-пространството. За себе си още казват, че „колективното е начин на работа, но и фокус на работата в контекста на интереса към архитектурата“. Що се отнася до тяхната споделена чувствителност, тя е насочена към утилитарните пространства – места на функцията, трептящи с енергията на човешкия дух, която чака да бъде освободена и върната обратно на хората.
„Неочевидно“ е site-specific инсталация, разработена от „Съпромат“ за пространството на галерия „УниАрт“ през 2019 г. Инсталацията се състои от пет големи бели колони, които имитират реалните архитектурни колони в „УниАрт“. Посетителят може да погледне в тях, да се вслуша в собствения си дъх или в шумовете, които идват от другата страна на галерията. В единия край на някои колони има вграден механизъм, който плавно пропуска светлина. Човек може да се сприятели с тихото му механично ромолене, което функционира като своеобразен глас на пространството, негов таен език. Когато си спомням за преобразената галерия, чиито диагонали обхождам всеки ден, осъзнавам, че колкото и да се опитвам, не мога да прогледна за метафизичните ѝ простори, както когато „Неочевидно“ беше там. С „Неочевидно“ за пръв път направихме нещо истински специално с „УниАрт“. Съблякохме я от всички вредни определения и ѝ позволихме да бъде място като всяко друго, място с достойнство – не защото е галерия, а защото е изживяно от хора. „Неочевидно“ улови фината моторика в пространството, вибрациите във въздуха и пътя на погледа. Борис и Михаела предложиха на мен като куратор и на публиката алтернатива за осмисляне на галерията.
„Неочевидно“ беше артистичен дебют, за „Съпромат“. С него те заявиха визия за бъдещето – интерес към споделеното преживяно, към скромните форми в изкуството и към архитектурата като място, време и движение. Интересно е да се отбележи, че тази първа работа, която по дефиниция е опит и предизвикателство, продължава да се преосмисля от артистите. Една от колоните на „Неочевидно“ стана част от изложбата „Невидимото – визуализации отвъд паметта, въображението и симулираната реалност“ към края на 2020 г. в галерия „Райко Алексиев” в София. Там, в една пренаситена с визуални стимули среда, колоната се превърна в пристан за зрителя и възможност за чисто съзерцание. Скоро инсталацията ще стане постоянна част от новия, трети корпус в Нов български университет.
„Съпромат“ не работят в стабилна прогресия от една форма към друга. Напротив – всяка работа може да се разглежда напълно независимо. Произведенията притежават споделени качества, без задължително да произлизат едно от друго. Следващите два проекта на Борис и Михаела си приличат с „Неочевидно“ поради интереса към пространството като сбор от безброй възможности, но работят по различен начин, откриват нови гледни точки, изместват фокуса или изцяло го променят.
Скулптурата 0 (Zero) е проектирана за Международния конкурс за съвременно изкуство Telelink, който се проведе в София през май 2019 г. Zero е site-specific обект, създаден да отразява повърхност на покривен прозорец и светлината, която идва от него. Върху долната страна на обекта има отпечатък от снимка на същия таван. Zero е симпатично човечен обект – огледало, което се е откъснало от голямото си тяло и сега се оглежда в собствения си образ, като така създава безкрайност. Един обект, застинал във вечна референция със себе си, мястото, времето и другите.
„Видение“ е авторски пърформанс на „Съпромат“ и хореографа Цвета Дойчева, който тази година получи номинация за театралната награда Икар. Преживяването „Видение“ предлага на зрителя многостранна сензорна стимулация. Четири огледални призми, напомнящи на научнофантастични механични същества, тежко износват движението в пърформанса. Но в тях има и нежност, мека сърцевина, която с протичането на пърформанса става все по-очевидна – някак трогващо е.
Призмите се местят в неумолим ритъм и с геометрична точност. Изплъзват се от магически кухини в репетиционната зала на Студентския дом и под звуците на drone музиката на Ангел Симитчиев се прибират пак там. „Видение“ работи на границата между пърформанса и инсталацията. На нивото на движението усетих „Видение“ като танцов спектакъл, в който умело е интегрирана публиката. Умело, защото „Видение“ е един от малкото подобни спектакли, които въвличат зрителя, без да го поставят в некомфортна позиция. Често артистите пренебрегват нормалните социални различия между хората и заравняват грубо терена при общуването с публиката във времето на протичане на произведението. Има нещо елитарно и откровено неприятно в пренебрегването на човешкия агент, в отнемането на избора на зрителя, който от друга страна, е нужен, за да работи произведението. Тук случаят не е такъв, защото призмите пречупват и отразяват, без да подбират. Посетителят неволно иска да добави собствения си образ към света в огледалото. Неусетно този интимен и повърхностен акт на оглеждане се превръща в себесъзерцание, след това в разпознаване на чуждия образ, а накрая във вглеждане навътре и опит за общуване.
Единствената ми забележка е свързана с някои технически недоизчистени елементи, които понякога правят изпълнението леко тромаво, а преживяването по-малко вглъбяващо. Вероятно дори не бих го отбелязала, ако не си личеше колко е важна чистотата на формата и на изразните средства за авторите.
В центъра на моето преживяване на „Видение“ е свръхосъзнаването чрез собственото тяло и споделеното, обобщено човешко тяло – тялото на групата. „Видение“ не се случи на конкретно място, дори не се случи с конкретни хора. Въобразих си витрина в месарски магазин, огромен прозорец на обществена сграда, кръгло пътно огледало на остър завой. Оглеждаш се и се чувстваш видян – от себе си и от целия свят, всъщност светът се оглежда, а ти никога не си бил по-близо до другите.
Трудното в приобщаването на публиката към съвременното изкуство е, че общността рядко отправя поглед навън. За широката публика арената на нашата работа изглежда като недостъпна бяла безкрайност с един-единствен банан, залепен някъде с изолирбанд. „Съпромат“ предизвикват това устойчиво положение чрез включване и отдръпване, чрез отваряне на простори за зрителя, чрез тънка намеса – почти като намигване, но и чрез хумор. В групата, с която преживях „Видение“, имаше смях и споделени моменти, изкривени образи и мирис на мухъл. Хумор съпътстваше и „Неочевидно“. „УниАрт“ се напълни с хора с отрязани глави, лежащи по пода, а жените, които чистят галерията, всяка сутрин си шепнеха разни тайни през едната колона на втория етаж. „Неочевидно“ избяга през покрива на „УниАрт” и се спусна от окачения таван в „Райко Алексиев“. Скоро ще поеме на дълъг път обратно към НБУ, големите му ръбати обеми ще се просмучат през някоя пукнатина в бетона и ще се наместят удобно в новия си дом.
Усещам умора в очите. Искам да виждам повече тихи обеми, повече амбициозни проекти, които не търсят просто видимост, а гледна точка, които предлагат истинско стабилно присъствие без претенция и без преструвка – просто убежище. Надявам се, че „Съпромат“ ще продължат да работят в тази посока и очаквам с нетърпение проектите им за градско пространство. Мисля, че те са неизбежни. А ако се чудиш дали работата на Борис и Михаела е за теб – да, за теб е, тя е за всички.
Най-новият проект на „Съпромат“ е имърсив спектакълът „Невидимите градове“, в който те си сътрудничат със сдружение „Конклав“. Билетите за първите събития са вече продадени. Очакват се нови дати през септември.
Росена Иванова е възпитаник на програма „Изкуствознание и арт мениджмънт“ на департамент „Изкуствознание и история на културата“ в НБУ. Тя е координатор и куратор в галерия „УниАрт“ на НБУ. Критическите ѝ текстове са фокусирани върху съвременното изкуство. Осъществила е редица кураторски проекти.
