Текстът е написан по повод 100-годишнината на художника Борис Димовски като писмо до дъщеря му Валерия, декември 2025 г.
Скъпа Валерия,
аз съм щастлив човек, що се отнася до учители по изкуство. Говоря за живите, не за другите от репродукциите. Един от най-важните за мен е Борис Димовски! Без да е преподавал уроци, лекции и други такива, той за мен е човекът художник, мярка, опора, стълб. Ще се опитам да кажа защо. Днес отбелязваме годишнина на художника. Обикновено такива чествания се свеждат до спомени от близки, приятели и колеги, което е велико тържество на една от стойностите на човешките постижения – добрата памет. От друга страна, честването може да е повод за отбелязване на по-високи степени в тези спомени, които да ни помогнат да станем, да се почувстваме по-добри. В какво по-добри? Разбира се в областта на изкуството!
Моето запознаване и срещите с Димовски започнаха през 1963 година, когато със скъпия ми приятел Живко Янчев се явихме потни, притеснени, смутени и респектирани (отбелязвам това сега за младите, че тогава имаше и такива чувства) пред вратата, в тъмния тавански коридор на ателието на художниците от в. „Стършел“ в сградата на Полиграфическия комбинат. Тогава още нямаше ателиета на младия художник, секции карикатури и други комунистически глезотии. С Живко бяхме възторжени последователи на художници като Стайнберг, Адолф Борн и словашкото списание „ТРН“ (без Ъ в средата) и други подобни, които успявахме да мернем случайно в някои списания, попаднали от нашата страна на Желязната завеса като Иржи Флисак, Ха-Га от Полша и др. Тези художници показваха какво е истинската карикатура, художествен виц, който се разкриваше и разказваше само ЧРЕЗ РИСУНКАТА. Това величие, разбира се, се показваше най-добре в рисунките с перо на гениалния Соул Стайнберг. Възхитени, с Живко се затваряхме в неговия голям хол на ул. „Бенковски“ и в пълната тишина включвахме спортен хронометър за време и рисувахме по тема, избрана с жребий – бързо рисуване. Току-що се бяхме запознали с техниката за творческо стимулиране, известната система „брейн-сторм“ – мозъчна буря. За около час се появяваха около 20 рисунки със стойност само на рисунки и нищо друго, около идеята да се покаже визуален виц – художествена игра, загадка и шарада с цел да се развие рисунка с мисъл. Без никакви обяснения с думи. Великото чувство на творци ни беше обхванало.
С тези тънки рисунчици само с перо (виж Стайнберг, разбира се) се явихме в „Стършел“. Там ни прие един човек толкова слаб, сякаш беше нормален човек, отрязан вертикално на две, със стойка на кибритена клечка, на краката с домашни пантофи и толкова начумерен и тъжен, че бяхме готови веднага да си тръгнем обратно. Но чудно, очите му светеха с доброта, въпреки че са черни. Така полека-полека започнахме да носим рисунки всяка седмица в течение на няколко години. Нашите опити, част от които бяха публикувани, немалка част впрочем. Без нито една политическа работа, без насоки и препоръки. Димовски беше нашият стопанин. Ходехме заради него. Имаше дни, когато ни казваше (доста често): „Извадих ви отново работите от кошчето за боклук“ (където бяха хвърлени от Георги Анастасов). По това време карикатурите на Димовски бяха почти нормални рисунки по задължителните теми – например за празните силажни ями. По същото време сътрудничех на ямболския вестник „Народен другар“ с карикатури и бях командирован да отида с моя мотопед „Каптейн“ до близкото село, за да видя на живо празна силажна яма. Нямаше какво да се гледа – дупка в земята, която не подлежи на рисуване, но повод за поръчкови карикатури, заедно с темите за недохранените крави, бюрократите и други – пречка на растежа на „най-хуманния строй“. По-късно дойдоха и всенародните почини: „Грам-стотинка-сантиметър“ (за икономии) и „ломските ямки“ (за успехи в разсаждането). По това време (1963-та) получих поръчка като надежден млад художник, заедно с един още по-надежден, днес велик поет, да създадем нещо като плакат-призив с тема и текст: „Месо е нужно на Родината. Откликвай на зова ѝ, Комсомол!“ с подтекст: „Във всеки селски дом – прасенце“. Не се получи усмивката на стопанката, която държи в ръце усмихнато прасенце – все изглеждаше като печено с лимонче в устичката/зурличката. За сведение на невежите младежи в същата година художникът Джоузеф Кошут, на същите години като нас (19-годишни!) пише есето „Изкуство отвъд философията“ – книгата библия на новото мислене в изкуството. Само че тази работа става в Ню Йорк.
Един ден Живко ми съобщи: „Чух, че Димовски използва електрически уред, за да му трепери ръката и щрихът му да стане нагъгрен! Тогава се беше появил характерния за Димовски стил, свободно грапав жизнен щрих. Без да вярваме в тази идиотщина за механичното бутало, което му бутало отзад лакътя, за да рисува нагъгрено, хукнахме в Комбината на тавана да видим с очите си каква е работата. Този път начумереният ни вече по-близък художник се засмя и каза: „Търсете машината“. (Сега бихме казали „вибратор“.) Такива шеги се пускат за велики и популярни хора. Щрихът на художника вече го идентифицираше като истински график, беше станал средството за общуване, изразяваше и въздействие в естетиката на изкуството на графиката (подобно на Стайнберг, на Семпе и други икономични във формата гении). Щрихът на Димовски беше неговото авторизиране, като на места беше нагъгрен като змия, изпаднала в истерична криза. С този уж дребен, дори незабележим за непрофесионалното гледане акт, рисунката на Димовски придоби категоричния характер не само на разпознаваем елемент, а на обобщение на формата на изобразяване, която от сега нататък иска и изисква да бъде следвана без колебание и компромис. Димовски, подчинен на своя импулс, рисуваше с лекота навсякъде, където имаше възможност. Правеше картини по стените в Дома на хумора в Габрово, в разни магазини, а в Пловдив – и един автопортрет, който е една линия и с точка като глава. Тази хвърчаща литота е присъща на свръхдаровитите. И хич не е необходимо Гьоте да ни казва, че има четири вида творчество: 4. Грозно и сложно (масово и толерирано), 3. Грозно и просто (дори отвратително – също популярно), 2. Красиво и сложно (твърде рядко и дори досадно) и 1. Красиво и просто (недостижимо). Последното е достъпно само за надарени творци, и то със стремеж и възможност за напредък. Димовски стигна този връх в рисуването (нарочно не казвам карикатура), за да откроя формата, а не съдържанието.
Основният, гениалният принос на Димовски в графиката е тази лична литота. Досега не съм чел и дори чувал такъв анализ. А той е нужен, защото чрез формата графиката е великото човешко изкуство – комплимент за мислещия човек-зрител. Сега, след 70-ина години какво остана и какво е ценното в неговите „карикатури“. Темите са се стопили в историческата бездна или не са влиятелни. Остава графичният щрих, остава характерът на неговите рисувани герои. Неговите рисунки са новите човешки характери в образи, подобни на описаните от Теофраст, но много по-могъщи, защото са визуални. Неговия „вибрационен“ щрих е като динамична част от вселената, като вихрите на Ван Гог. Световен принос в изкуството на графиката, към която принадлежи и карикатурата. Аз не бих твърдял, че Димовски е само карикатурист, както и Ангелушев не е само илюстратор и Александър Денков – също. Димовски е могъщ художник със свой личен СВЕТОВЕН СТИЛ. А сюжетите на рисунките са неговият повод да твори графика (както на всички гениални творци) от кравите до римските поговорки, те са неговото алиби – да твори графика! Димовски е абсолютно реализиран художник: десетки, ако не стотици илюстрации за детски книги; може би над 1000 карикатури в печата, книги с мисли; грандиозни изписани стени в Габрово и Пловдив; керамични пана, чаши, чинийки, гоблени и какво ли не още, с неговата запазена марка – вибриращия щрих. Изпитвах страхотен респект и от това, че си служи с немски език. Това за мен е символ на патологична интелигентност. Все едно да си проправяш път в джунглата с ножичка за нокти. И все пак – неговата авторска художествена форма е най-главното, което трябва да се отбележи за творчеството на Димовски.
За неговото обществено поведение мога да говоря само и единствено от моя приятелска и силно субективна гледна точка. Ще разкажа един епизод, който според мен е изцяло в притчовата стилистика на евангелието. През май 1970 г. подготвях дипломната си работа в Художествената академия по специалност „Плакат“ в ателието на втория етаж в Академията в червената стара сграда. Там ние, дипломниците, имахме ателие и по цял ден рисувахме. Един ден в началото на май пристигна някакъв „другар“, може би портиер от в-к „Труд“ на бул. „Дондуков“, и като попита кой е Иван, ми каза, че Димовски ме вика. Тогава той беше отскоро назначен в „Труд“ след аферата с „Лютите чушки“ от 1969 г. (Забележете, по-малко от година, откакто е освободен от „Стършел“, а не както пише Йордан Попов, че 20 години след 69-а не бил публикувал никъде.) Беше близо до Академията и тичам веднага. Димовски, усмихнат и щастлив, както никога не съм го виждал в „Стършел“, ме пита: „Искаш ли да нарисуваш нещо за 24-ти май за първа страница?“ Не карикатура, разбира се, а графика. Веднага изпаднах в състоянието на двигател, на който му натискаш едновременно газ и спирачка. Рядко съм изпитвал такова чувство след този момент. Ставаш Мадам Бовари – нещо ти се иска, но същевременно не ти стиска. Последното такова беше на изложбата ми във Виена, когато един луксозен господин ми се яви и на съвършен български ми каза: „Господине, аз ще купя цялата ви изложба – тук нещо ме пресече – но, продължи господинът, жена ми е оформила къщата ни в бароков стил“ – тук нещо ме отсече. Едва не се сринах… Такова беше и онова чувство в редакционната стаичка на в-к „Труд“. Много добре знаех, че моя работа няма да се появи на първа страница, но от друга страна, моето благоговение към Димовски ме накара да приема. Рисувах и направих нещо като старинна самоковска икона със съвременно стилизиране на Кирил и Методий – групов височайши портрет. Показах рисунката на моя професор Поплилов и той я одобри. Занесох я в редакцията и я забравих… На 24-ти май в-к „Труд“ излезе с рисунка на някой си з.х. (заслужил художник) или н.х. (народен художник), не помня, както си беше редно и толкова…
Докато един ден, трябва да е било вече юни, малко преди дипломните защити, мой състудент ми каза: „Димовски пристига“. Изскочих от ателието и поглеждам през парапета. По стълбата се движи Димовски с характерната си люлееща походка на духана от вятъра кибритена клечка и мъкне от едната страна огромната си кожена чанта. Наистина идва при мен, маргиналния студент, който не знае дали ще завърши Академията, защото само преди седмица ръководството на Академията му е запечатало с лепенки на вратата първата му самостоятелна изложба в Клуба на студентите като „вражеска естетика“ (илюстрации на Шекспир с английски текст – сонетите)… Какво се оказва? Димовски ми носи договор за дължим хонорар, който се полагал за поръчана, но непубликувана работа, не по вина на автора! Такъв бил законът! Колкото повече време минава, толкова повече тази случка става за мен легенда, с ранг на притча, но и… за обществено лично мерило за мярка, уважение и респект към морал, закон и ред, който не само днес, а и тогава не беше на баша. Гениален художник носи на крак на един студент хонорар, защото му се полагал. Кадър от фантастичен филм. Такива сюжети има само в романите, но тогава аз бях в такъв на живо. И още много невероятни случки с него са били за мен морален и досега непоклатим фундамент.
Димовски е художник – никога не съм мислил за него като карикатурист – това леко „слагане в чекмедже“, облекчаващо пренебрежението. Никога не съм се интересувал от сюжетите на неговите карикатури – дали е хубава крава или герой от Римската империя. Всякога съм гледал рисунката, нейния език, гениалната му дарба с едно натискане на перото (по-късно с флумастера) да постави неповторим акцент, равностоен на характер. Димовски постигна всичко в изкуството на графиката. А то е привидно много просто. Да бъдеш създател! Толкова просто, че често му казваха: „Защо не си довършваш рисунките“ или „Работата не е довършена“. В общество, старателно зомбирано от полукадърни, но нагли цапачи, единствено се цени (и досега, уви, е така) великото „м.б. на платно“ – т.е. маслени бои на платно. Ако картината не е „м.б.“, то няма изкуство. Да не говорим за някакви си щрихи. Димовски се понесе над кухото изкуство по онова време (и над некухото, разбира се…), така, както се е нарисувал в Пловдив: един щрих лети в небето! Този щрих беше такава тояга за застиналото, уж свободно изкуствознание, че не се намери (вече 70 години) и не се надявам да се намери изследовател да каже основателно и авторитетно, че щрихът на Димовски, освен национално съкровище, е и ЕВРОПЕЙСКО, и СВЕТОВНО такова.
Някъде през 70-те години на ХХ век, вече познаващ ме, Димовски се отбил у нас в Ямбол да види, както казал на баща ми: „Откъде е тръгнало едно момченце, което може да рисува кон, без да го е виждал“. Тогава през лятото Димовски тръгваше към Бургас и по пътя се отбиваше в Пловдив, в Стара Загора, в Ямбол, може би и другаде и посещаваше редакциите на местните вестници, като им оставяше разни свои рисунки, подходящи за оформление на хумористичните страници. По този повод, като бил в Ямбол, поискал да се срещне с моите родители. Те бяха много общителни хора – доктор и учителка, веднага спретнали софра на художника. Но той нищо не ял, а само говорел и то обществено критично, от което те се стресирали. Все пак да добавя, въпреки че не съм роден на село, в моето детство баща ми беше доктор в селата на Ямбол, където и аз съм живял. Така че не само съм виждал кон и крава, ами се и прегръщах с огромното куче Гуджо на нашите хазаи.
Бях действащ карикатурист за малко, около 10 години, и най-спонтанно преминах в графиката. Обичам карикатурата като най-умното изкуство, като особено мисловно-образно създание – визуалния виц! Другото такова е плакатът. И той – моя любов! По-късно, когато създадох Графикатурата, Димовски каза: „Графикатурата е тъпанът в оркестъра“. Какво по-силно от това: тримата, които ми дадоха куража и ме подкрепиха, бяха все хумористи – Радой Ралин, Ясен Антов и Борис Димовски. В дългия, вече 38-годишен път на Графикатурата, в периодите на кризи (а тези кризи са почти непрекъснати), споменът за Димовски, за неговата слънчева доброта, гърления говор с френското „р“ и милата усмивка са били и са за мен острова на надеждата, все по-смаляващ се – чезнещ – почти точица. И затова написах този смесен и безстилен текст за един български и световен гениален артист – човек с дух във великото творчество на ГРАФИКАТА – Борис Димовски.
Посвещавам това писание на теб, мила Валерия, с обич от сърце.
Иван Газдов, декември 2025 г.
