Начало › Книги › Куклена къща за възрастни
Книги

Куклена къща за възрастни

2034

Tove-JanssonВ тази книга не е лесно да се открие почеркът на детската писателка Туве Янсон (родена преди 100 години, на 9 август в Хелзинки. Б.р.). Директна, сурова и поне на пръв поглед абсолютно безпристрастна към героите си. Сборникът с разкази за възрастни „Куклената къща” се появява през 1978 г., когато финландската писателка вече се уморила от историите за муминтроловете и може би иска да избяга от успеха и очакванията.

„Наивно би било да се твърди, че успехът не помага. Но той може да бъде и нещо ужасно, което задушава желанието ти за работа. Успехът е опасен, много опасен. А най-опасното е, че непрекъснато трябва да се мъчиш да се надминеш, че през цялото време те наблюдават”, казва Туве Янсон в своите интервюта, откъси от които преводачката Анелия Петрунова е подбрала и представила в книгата.

Разказите в „Куклената къща” не са първите текстове за възрастни, които Туве Янсон пише. Преди това са се появили книгите „Дъщерята на скулптора” (1968), „Лятна книга” (1972), а след това следват книгите „Честна измама” (1982), „Пътуване с лек багаж” (1987) и „Съобщение” (1998).

„Куклената къща” обаче включва дванадесет разказа, които ни изпращат в бездните на човека, който тълкува, живее или прави опит да се спаси чрез нещо, в което намира утеха, или чрез изкуство. Не, не става въпрос за известни имена на творци, въпреки че не е трудно в разказа „Изкуство сред природата” да разпознаем как преминава сянката на Кристо в образа на художника чужденец, който опакова всичко. Или да си представим самата Туве Янсон като онзи автор на комикси, който въпреки успеха, който има, се налага да бяга, без да се обръща назад, за да спаси себе си и за да продължи да диша свободно.

Туве Янсон не се интересува от конкретните имена, а от обикновените герои, които правят опит да обяснят на нормален език какво им дават рисуването, писането или музиката, какво им е нужно, за да продължат да живеят. Като простодушния Франс от разказа „Една история от Хило, Хавай”, който открива смисъл в живота си на другия край на света, но не в това да извършва велики дела, а да почиства плажа на острова и да се чувства щастлив. Или като нощния пазач на една изложбата на открито, който обяснява всичко на закъснелите посетители в едно изречение: „Именно загадъчното е важно, дори някак много важно…”

На пръв поглед това са сурови разкази – в тях няма място за милост и съчувствие. Но пък героите им са толкова разбираеми и познати – всеки се спасява по свой собствен начин, прави опит да открие смисъл дори в привидно луди неща, подобно на онзи пенсиониран тапицер, който запълва времето си със строене на куклена къща. И колкото повече расте къщата, колкото повече той се отдалечава от познатото всекидневие и от връзката с най-близкия си човек, толкова повече куклената къща прилича на любовно обяснение към света – такъв, какъвто би могъл да бъде.

Разказите на Туве Янсон повдигат въпроси, които нямат еднозначни отговори – за самотата и страха от споделяне. Нейните истории приличат на безпристрастна хроника на случващото се, където нямат място високопарни думи и измислени ситуации. Дори нещо повече – в тези разкази сякаш не сюжетът е важен, а героят – всяка история е нахлуване в един свят, който не прилича на никой друг и който не се забравя лесно.

И още нещо – като във всяка добра литература тук времето няма значение. Това са разкази, които могат да се случат тук и сега. Или преди трийсет, или сто години. Винаги има хора, които ще правят куклени къщи и ще намират смисъл в това да събират опадалите листа.

Или както пише Туве Янсон: „Смятам, че всяко изкуство трябва да бъде неустоимо средство за изразяване на радост и осъзнаване, освобождение и потребност. Никога тежка задача, никога средство за постигане на успех.”

 

 

Оля Стоянова е доктор по журналистика, поет, писател и драматург. Два пъти е носител на наградата „Аскеер“ за съвременна драматургия – през 2014 г. за „Покана за вечеря“, която от 11 години е на сцената на театър „София“, и през 2018 г. за „Цветът на дълбоките води“, която се играе и досега в Народния театър „Иван Вазов“. На сцена е също и пиесата ѝ „Страх за опитомяване“ в Народния театър. Оля е автор на сборника с драматургия „Малки ритуали за сбогуване“ и на сборника с документални истории „Смелостта да бъдеш родител“. А също и на документалните книги „Пътеводител на дивите места“ и „Пътеводител на хубавите места“. Има два сборника с разкази – „Висока облачност“ и „Какво сънуват вълците“. За стихосбирката „Улица „Щастие“ получи националните награди „Николай Кънчев“ и „Иван Николов“. Най-новата ѝ книга е стихосбирката „Как ни спасяват природните закони“. Главен редактор е на програма „Христо Ботев“ на БНР и хоноруван преподавател в Софийския университет.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display