Начало Музика Концерти Добре импровизирана музика
Концерти

Добре импровизирана музика

Цветан Цветанов
21.01.2025
924
Франк Гратковски (https://gratkowski.com)

Разговор с германския саксофонист, кларинетист, флейтист, композитор и импровизатор Франк Гратковски, който ще свири на 23 януари (четвъртък) заедно с японския музикант Казухиса Учихаши в НДК

„Добре импровизираната музика – казва Франк Гратковски – е пример за това как различните хората могат да приемат взаимно различията си в търсене на решение как да живеят заедно по подходящия начин“. А ние го посрещаме в София точно 30 години и няколко седмици след първото му идване у нас през далечната 1994 г. – на последното издание на Софийския джаз фестивал, програмирано в конкретната година от Антони Дончев, с участието на Джон Скофийлд и Кени Уилър като солист на „Клаус Кьониг Оркестра“ (от който младият Гратковски е част в началото на 90-те). Тромпетистът Венци Благоев споделя, че тогава за първи път в живота си e чул джаз саксофонист, който да е толкова добър във високите регистри. А макар да можем само да гадаем каква е била програмата на концерта (тъй като никаква информация не фигурира в онлайн пространството по този въпрос), само три години преди това оркестърът на Клаус Кьониг (в същия състав – с участието на  Франк Гратковски и специален гост Кени Уилър) има концептуален албум, посветен на „галактическия стопаджия“ Дъглас Адамс.

Днес Франк Гратковски (род. 1963 г., Хамбург) е едно от най-разпознаваемите имена на европейската сцена за авангарден джаз и импровизирана музика. Дискографията му надхвърля 50 издания само под негово име, без да броим участията му в албуми на други музиканти, а партньори на сцената и в записите му през десетилетията са Ахим Кауфман, Вилберт де Йооде, Тони Бък от The Necks, Казухиса Учихаши (с когото идва и този четвъртък в България), Джери Хемингуей, Симон Набатов и др. Животът го среща, макар и за по-кратко, и с някои знакови личности от предишното поколение като Тони Оксли и Миша Менгелберг, от срещите им също са останали знаменателни записи.

На 23 януари Франк Гратковски пристига заедно с японския музикален експерименталист Казухиса Учихаши за концерт в Зала „Сингълс“ на НДК, с който „Аларма Пънк Джаз“ (в партньорство с „Гьоте институт – България“) полага основата на нещо, идеята за което е скоро да прерасне в първия ежегоден фрий джаз фестивал в България.

Г-н Гратковски, познаваме записите на по-разширени формации като Skein, Trokaan, Frank Gratkowski’s Entertainment, в които участвате заедно с Казухиса Учихаши, но нищо не знаем за дуото ви, чиито записи тепърва ще излязат. Разкажете ни за този по-камерен формат.

Направихме заедно две двуседмични турнета в Япония през 2023 и 2024 г. Вече бяхме свирили на няколко малки концерта като дуо в Берлин и така се роди идеята за японско турне. А една година след първото градът Берлин финансира второ, на което записахме всички концерти – девет на брой. В момента сме на етап прослушване на записите, материалът е толкова много и толкова ни допада, че мислим да издадем не един, а три албума. Не заедно като трилогия, а последователно – може би първо един, след половин година втори и т.н. Все още ни предстои да решим какво до отпадне, тъй като записаната музика далеч надвърля продължителността дори на три диска… и след това се надявам първият да излезе сравнително скоро.

Винаги можете да издадете и осморен албум като Duo (Improv) на Антъни Брекстън и Юджийн Чадборн през 2017 г. – осем диска с осем близо едночасови импровизации…

И двамата ги смятам за един вид свои учители в музиката, но може би няма да го направим. Мисля, че три диска са достатъчни, за да разкажат за това удивително пътуване, по време на което дори свиренето ми сякаш се промени и стана някак… „по-азиатско“. Но това, което мога да кажа като цяло за съвместната ни музика с Казу, е, че тя наистина не познава граници и може да тръгне навсякъде –  към джаза, към песните или към нещо напълно абстрактно… Но колкото и да е абстрактно, и двамата имаме ярко изразено чувство за структура. Понякога музиката ни може да придобие изцяло песенна форма и после – страшно бързо – да се промени изцяло, отивайки съвсем другаде. В това, което създаваме заедно на сцената, има и някаква игривост… и увлекателност. Два пъти съм изслушал вече целия материал от 9-те концерта и не открих нито един момент, който да ми досади.

От многото духови инструменти, на които свирите, как решавате конкретно в това дуо кога с кой от тях да разговаряте с Казухиса, тъй като и неговият музикален език е наистина доста разнообразен?

Обикновено чувам нещо и избирам на кой инструмент да засвиря. Понякога избирам инструмента и преди пиесата да е започнала и решавам, че това ще е инструментът, независимо какво прави Казу. Никога не знам той какво ще засвири, когато избирам различни инструменти за различните импровизации, то е и защото за мен е важно звукът да има различни цветове, но и защото обичам да се боря с некомфортни за мен ситуации. Примерно, взел съм флейтата, а той вече свири на китарата… Аз обаче решавам да си остана с флейтата, а не да я сменя с друг, по-подходящ инструмент – тоест, решавам да се преборя със ситуацията: не се предавам толкова лесно. Може би по-късно ще стане така, че да взема друг инструмент, но никога не сменям инструмента в самото начало, само за да ми е по-лесно. Различно е, когато той вече е започнал и имам време да реша кой инструмент да взема. Тогава обикновено чувам нещо в съзнанието си, което ще е най-подходящо за този или онзи от инструментите, които съм взел с мен на сцената.

А кой от двама ви започва пръв обикновено?

Много често започваме заедно. Понякога аз съм пръв, друг път – той. Нищо не е предрешено. Зависи от това кой е по-бърз… Всичко в това дуо е отворено. Няма първоначално подготвени идеи и в крайна сметка дадената пиеса сама си решава накъде ще поеме. А Казу използва толкова много ефекти, че понякога не мога да разпозная дали звукът идва от китарата му или от даксофона[1]. Той също така използва луупове (звукови примки), които се записват в реално време и се наслагват – започва с единия инструмент и стъпва върху записания лууп с другия, така че аз често съм в ситуация да свиря с музикант, който свири на китара и даксофон едновременно.

Франк Гратковски и Казухиса Учихаши, фотография Гъргур Савич

Като споменахме даксофона, познавахте ли се със създателя му Ханс Райхел?

Срещал съм Ханс Райхел лично само веднъж – на едно летище. Той заминаваше, а аз кацах и известно време чакахме заедно отвън. Тогава обаче бях много млад, а той принадлежеше на друга сцена, така и не се пресякоха пътищата ни музикално… Жалко. Днес ми се иска да го бях познавал, но вече няма как. Същото е и с Дерек Бейли, когото никога не срещнах. Помня, че Тони Оксли веднъж, докато Бейли още беше жив, ми каза: „Трябва задължително да се запознаеш с Дерек Бейли един ден“. Но това така и не се случи.

Но все пак имате този чудесен албум (Vis-à-vis от 2006) с друг легендарен представител на поколението преди вас – Миша Менгелберг.

Албумът беше резултат от една награда за съвременен джаз, която получих, и тя се изразяваше в записване на албум с музикант по мой избор – беше лесно: не трябваше да мисля за организацията, хонорарите и всички други разходи. И Миша беше първият човек, чието име ми дойде на ума, защото винаги съм харесвал неговия озадачаващ начин на свирене и странните завои в музиката му. За мен това беше предизвикателство и веднага се обърнах към него с предложение. Дори изсвирихме още няколко концерта заедно и един от тях също беше записан. Беше наистина удоволствие да свиря с него… Но ако се върнем към различните музикални сцени, аз самият не бих искал да се причислявам към дадена сцена, защото това те поставя в кутия, ограничава те. Интересува ме музиката. А свиря основно импровизирана музика, защото това мога да правя най-добре. Не бих казал, че импровизираната музика е най-хубавата музика на планетата, хич даже. Просто на мен ми се удава най-добре – много повече от свиренето на написана музика. Всъщност доста често смесвам двете – написана съвременна музика и импровизация. Но ако ми се наложи да повторя нещо едно към едно, не е моето, защото за мен музиката винаги е била свързана с въображението. Музиката сама ми казва какво да свиря, не го решавам аз. И много зависи от ситуацията и човека, с когото свириш. С Миша може би свирих по начин, различен от този, по който свиря с Георг Грейве, например. Или с други пианисти – със Симон Набатов, Филип Цубег или с Ахим Кауфман, с когото свирим най-отдавна заедно. Всички те са различни и ме подтикват да свиря различно. Не ми допада идеята, че, видите ли, трябва да свиря само някаква там експериментална неидиоматична импровизирана музика, което като предпоставка само по себе си прави музиката вече идиоматична. Цялата тази така наречена „неидиоматична имровизирана музика“ всъщност е доста идиоматична. „Неидиоматична“ за мен означава, че може изнанадващо да е песен дори, простичка мелодия или всичко друго… Един вид, всичко е идиоматично, доколкото го е имало преди. Аз самият не съм способен на всеки концерт да откривам музика, която е нова за тази планета. Има такива моменти на открития, но обичам също така музиката на Дюк Елингтън и правя концерти с музика на Дюк Елингтън. Обичам и абстрактната музика и затова комозирам за Ensemble Modern. За саксофонния си квартет пък, когато композирам микротонална музика, отделям повече време в репетирането, защото не чувам микротоновете толкова добре, колкото 12-те тона. Тоест, за всеки отделен случай аз репрограмирам себе си, за да чуя неща, които в обичайна ситуация не бих чул.

Веднъж в едно интервю Нед Ротенбърг каза нещо подобно за някои явления на съвременната фрий джаз сцена, имайки предвид новите поколения – че самото условие да свириш  непременно „свободно“ вече те прави несвободен.

Истина е, да. При младите музиканти това се получава, докато търсят собствената си идентичност, минавайки през тежък период. Търсейки себе си обаче, мисля, че е хубаво понякога да получаваш импулси от неща, различни от музиката. Върху мен например огромно влияние оказа Джеймс Джойс – върху формирането на възгледите ми за изкуството. И до днес подължава да ме вдъхновява. Но ако се ограничим дори само до музиката, аз слушам и винаги съм слушал изключително разнообразна музика – защото искам да чуя неща, които не знам, и да науча нещо от тях. Слушам до известна степен, и то за удоволствие, основно хора, с които свиря – защото просто много ги харесвам… Разбира се, също така слушам Сесил Тейлър и другите стари майстори на свободната импровизация. Днешната импровизирана музика обаче е нещо друго… Знам, трудно е да откриеш свой език, особено ако свириш само импровизирана музика. Възхищавам се на няколко души, но то е, защото те имат много силно развито чувство за структура, за форма и за комуникация… В голяма част от импровизираната музика хората не се слушат взаимно. Гледаш ги, всеки се върти в собствения си кръг и накрая се получава нещо, което ще нарекат „свободно импровизирана неидиоматична музика“. А аз предпочитам да свиря с хора, които наистина слушат какво става на сцената и се опитват да намерят начини да звучат заедно. И когато свиря с Казу, Ахим Кауфман, Тони Бък, Вилберт де Йооде или цялата формация Skein, те чуват всяка нота, която изсвирвам аз, всеки малък детайл… и гледат на него като на част от това, което самите те свирят. Така подхождам и аз към тях. И накрая се получава музика, а не просто някакви си там хора, събрали се всеки да си свири своето. Това е много важно за мен – създаването на нещо заедно.

Джеймс Джойс е много добър пример за всичко, което казвате. Той достига оптималните нива на абстракция, но въпреки това си остава добър разказвач.

Да, и използва всичко в своя „Одисей“ – от структурата на Омировата „Одисея“ до всевъзможни техники на писане. И от това „всичко“ той създава нещо ново, свое. Джойс е оказал голямо влияние и върху композитори като Лучано Берио например, който също е много важен за мен човек, тъй като именно неговото творчество ми отвори вратите към съвременната музика. И той използва „всичкото“, също като Джойс. Това ми допада в неговата музика и до днес – той може да пише фолклорни песни, да „довършва“ Брамс или Шуман, или да създава напълно абстрактна музика, използвайки текстови колажи… За мен нещата стоят по същия начин – понякога съм толкова преситен от абстракции, че решавам да прибегна дори до някои рок влияния. Пълната абстракция е нещо хубаво за известно време, но идва моментът, в който си казваш: „Защо да не включа тук някоя хубава мелодия или ритъм?“… Защото аз обичам много неща едновременно – Джеймс Браун, Джими Хендрикс, Колтрейн, Щокхаузен, а и млади композитори – Вофлрам Шуриг, за когото сигурно са чували малцина, или шотландския композитор Джеймс Дилан… Жерар Гризе също е сред любимите ми композитори – неговото финално произведение е една от най-емоционалните творби в съвременната музика, които някога съм чувал – докосва директно сърцето ти, а не толкова съзнанието, което да се удиви колко прекрасно абстрактно е… Едновременно с това обичам и блуса, защото той носи силата на земята.

Разкажете ни за друг един аспект от творчеството си – соловите концерти и записи. Доколко различен тип внимание и концентрация изискват те?

Започнах да правя солови концерти, защото веднъж ме помолиха да запълня едни 20 минути на един фестивал. Тогава бях още студент и си казах: „Защо не, разбира се, че мога“… И след 10 минути свирене не знаех как да продължа, защото бях изсвирил всичко, което знам. Тогава си казах: „Това никога няма да се повтори!“. Поставих си за задача да мога да оцелея цели два концертни сета (може би с обща продължителност два часа) без една-единствена предварително написана нота. И прекарах цяла година в университета, репетирайки и изследвайки как да го постигна. Когато имаш концерт в две дълги части, винаги трябва да пазиш нещо неизсвирено за втората част, което е доста тежка задача. Тази една година репетиции ми даде възможност да изследвам инструментите си още по-детайлно, както и моята собствена връзка с всеки от тях. Изучих различни техники… Помня, че имаше една част, която ми звучеше доста досадно, защото беше „фраза, дъх, фраза, дъх“… За да избегна това, се научих на верижно дишане. Имаше една пиеса, в която трябваше да правя бързи повторения, така че ми се наложи да науча „двойния език“. Всички тези техники си дойдоха естествено и станаха част от езика, който бях започнал да развивам с амбицията соловите ми концерти да звучат не по-малко интересно от тези на Стив Лейси, Евън Паркър или Антъни Брекстън. Те тримата ми бяха модел за следване. Брекстън e първият, който издава двоен албум, солов за алт саксофон, през 60-те, ранните албуми на Паркър и до днес са ми любими, а от Стив Лейси вземах специални уроци в Париж. Може би и поради това спрях да свиря на сопран саксофон тогава – защото бях започнал да звуча като него.

Освен Джеймс Джойс, кои са другите „немузикални“ влияния в музиката ви?

Едно от основните за мен в последните години е природата. Живея в стара ферма северно от Берлин, където имам възможността да наблюдавам птиците, дърветата. И понякога чувствам, че природата е истинското изкуство – тя е толкова сложна, толкова разнообразна, толкова специална, че непрекъснато ти идват идеи от нея, дори само като я наблюдаваш… Освен това – четенето. Всяка книга за мен е влияние. Джойс е специален случай, но не само той… Наскоро в едно интервю ми зададоха въпроса кое е по-важно за мен – да бъда добър музикант или добър човек. И аз отговорих „да бъда добър човек“. Опитвайки се да бъда добър музикант, на първо място се опитвам да съм добър човек. Защото всъщност всичко опира до човечеството, на което ние даваме нещо. Аз се опитвам да дам нещо истинско на хората, нещо, в което аз вярвам, без да се компрометирам пред тях… Не се плаша да свиря и стандарти, защото не смятам, че това ме компрометира музикално. Да свириш стандарти като джаз музикант е като да свириш Бах като класически музикант. Ако вземем Глен Гулд например – той свири Бах по един толкова личен начин. По подобен начин други хора свирят джаз стандарти… Иначе мога да кажа, че дори моите студенти ми влияят и ме вдъхновяват. Обичам да преподавам, макар да съм малко претоварен напоследък. Искам да имам повече време за композиране, но все още пренареждам приоритетите. Композирането за мен е начин да изчистя някои идеи в главата си и да развия неща, които не бих могъл да развия по пътя на импровизацията. И от това има какво да научи човек… Всичко около нас влияе. В момента пиша музика за саксофонния ми квартет, която съм озаглавил „Идиокрация“. Тя е коментар върху политическата реалност днес. Всичко е толкова зле в политически план, че почувствах импулс да създам подобно произведение. Използвам речи на някои луди съвременни лидери – Путин, Мъск, Нетаняху… Транскрибирам интонацията и мелодията на речите им за саксофони… Но в един момент толкова се разстроих, слушайки отново и отново всички глупости, изречени от тези хора, както и от някои съвременни германски политици, че си казах: „Трябва ми контрапункт, трябва да им противопоставя нещо, да им реагирам“… и така стигнах до звуците, които издават китовете, до природните звуци, до плача на природата от това, което ѝ е сторил човекът. Не знам как ще завърши всичко това, но не смятам, че в наше време тези работи трябва да се игнорират, тъй като заплахата демокрацията да се срине под натиска на нови десни диктатури е налице повече от всякога.

[1] Даксофон – „пеещ“ перкусионен инструмент от семейството на идеофоните (вибриращ със собственото си тяло, а не посредством допълнително мембрани или струни), изобретен през 80-те години на ХХ век от немския китарист, композитор и лютиер Ханс Райхел (1949–2011).

Цветан Цветанов
21.01.2025

Свързани статии

Още от автора