Защо „Какво знаеше Мейзи” е страхотен филм е трудно за обяснение. Не така стои въпросът при „Нощен влак за Лисабон”, защото интелектуалното харесване е по-разбираемо от емоционалното. За два от филмите на Киномания 2013.
Може да сте забелязали, а може и да не сте, но харесването (на един филм например) се аргументира много по-трудно от нехаресването. Защото, ако не одобрявате даден художествен акт/факт, логично се дистанцирате от него и след като премине първоначалното активно недоволство, успявате хладнокръвно да сортирате аргументите на „обвинението”. А когато една кинотворба ви завладее, тази позитивната емоция е по-скоро ирационална и доста трудно подлежи на вербализиране и смислено анализиране. Тогава се опитвате да надникнете отвъд емоционалната реакция и… да обясните.
Защо например „Какво знаеше Мейзи” е страхотен филм? Най-хубавият, който гледах от програмата на Киномания 2013. Съвсем слабо познавам творчеството на Хенри Джеймс, чийто едноименен роман е в основата на филма, следователно качествата на екранизацията не са фактор в това харесване. Не съм гледала „Сезонът на буквите” (2005) и нищо друго на режисьорския тандем Скот Макгий и Дейвид Сийгъл, значи творческият им подход и умението да правят чудеса с деца актьори също не играят специална роля за емоционалното ми възприятие. Да, признавам, Джулиан Мур е страхотна като истерична, егоцентрична, тиранична майка рокзвезда, но тя много често е страхотна на екрана, така че това съвсем не е изненада. Добре, малко съм пристрастна към Александър Скарсгард, но истината е, че ролята на добродушния барман Линкълн е може би най-добрата в кариерата му досега… И все пак това не е достатъчно, за да се обясни въздействието на „Какво знаеше Мейзи”. Не, не става въпрос само за разказваческо умение, нито за емпатия и съпричастност, макар че да видиш как малката Мейзи (Оната Ейприл е поредното талантливо откритие на американското кино), тотално изоставена от родителите си, открива сигурност и усмивка в прегръдките на двама непознати, е безспорно трогателно. Без сантиментализъм и мелодрама, филмът на Макгий и Сийгъл представя една (не)обикновена история за майка, баща и тяхното момиченце или по-скоро за бавачката, пастрокът и тяхното момиченце… Оригиналното действие се е развивало някъде в края на XIX век и екранизацията е изисквала доста прекрояване. Резултатът е повече от отличен. Трудно ми е да ви обясня защо. Но ще го направя с втория най-добър филм от Киномания 2013 – „Нощен влак за Лисабон”, защото интелектуалното харесване е по-разбираемо от емоционалното.
Ако не сте чели нищо от Паскал Мерсие (писателския псевдоним на швейцарския философ Петер Биери), представете си Карлос Руис Сафон, леко съзерцателен, по-сдържан и по-малко мистериозен. След това заменете Барселона за Лисабон и хванете нощния влак…
Професорът по латински Грегориус предотвратява самоубийството на млада жена. Книгата на португалски автор, която открива в палтото й, го кара да предприеме най-дръзкото начинание в в целия си житейски път – да се качи на влака за Лисабон и да потърси следите на млад лекар, изживял голямата си любов в разгара на съпротивата срещу режима на Салазар… Търсенето на истината за живота и смъртта на Амадеу де Прадо дава възможност на Раймунд Грегориус от Берн да преоткрие смисъла на собственото си битие.
„Нощен влак за Лисабон” е от онези произведения, които те карат да се замислиш (най-вече за изтичащото време), без да те лишават от завладяваща история и от потенциала на една романтична интрига. Заслугата за визуалната интерпретация на романа е на Биле Аугуст. Преди 20 години датският режисьор екранизира друга легендарна творба – „Къщата на духовете” на Исабел Алиенде. И дори да не сте гледали нито един негов филм след това, ако сте киноман, няма как да не помните името му. Освен че са екранизации, двете заглавия подсказват за интереса на режисьора към любовни истории, разгърнати на сложния фон на семейни конфликти, в драматичен вътрешнополитически контекст – и двата сюжета преплитат личните драми с детайлна фреска на историческия момент. В екранизациите, поради сгъстяване на екранното време, сюжетните линии се ограничават и често страда дълбочината на характерите. „Нощен влак за Лисабон” обаче съвсем не ощетява зрителя, що се отнася до вглеждането в личностите на персонажите и изграждането на взаимоотношенията между тях, без при това да се принася в жертва фабулата.
Рецептата е проста: известен роман, ерудицията на Биле Аугуст и… Джеръми Айрънс. Има роли в киното, зад които сякаш автоматично си представяме дискретния чар на британския актьор и професор Грегориус е един от тях – учител по латински, застинал като реликва между пластовете на времето. И може би ако разбере какво е накарало Амадеу де Прадо да запише на белия лист най-съкровените съмнения на самия Грегориус, животът му отново ще потегли от гарата.
Интересна история, любопитни в своята противоречивост образи, динамични взаимоотношения, перфектен актьорски избор (Шарлот Рамплинг е страховита в своя трагизъм), баланс между философия и действие, владеене на визията и филмовия ритъм… Да, Биле Аугуст знае как да задържи вниманието на зрителя с киноистории, които спират времето и дават отговори на незададени въпроси.
