Как и доколко е възможно поклонничеството днес? В свят, затрупан от всевъзможни репортажи за екзотични пътувания, решихме да възкресим тази стара поклонническа традиция с помощта на Константин Димитров, известен преводач от испански, който тръгна с колело от площад „Св. Петър” в Рим към катедралата в Сантяго де Компостела, Галисия, където са мощите на св. Яков. Ето и второто негово писмо от цикъла „Буeн камино, перегрино” (На добър път, поклоннико!).
Здравейте,
Вече стигнах до Ливорно (въпреки че вчера бях в Пиза, а сега пък пиша от Флоренция).
Първоначалната ми цел на 24-ти беше Пиза, но нещо ме накара да отбия за Ливорно. Едва ден след това разбрах с пълна яснота защо е било така. Изобщо, длъжен съм да заявя два изначални принципа на това пътуване, за да можем да прекараме рязка граница между едно поклонничество и просто пътешествие из Европа:
1. Въпреки че целта е наистина достигане и поклонение на гроба на св. ап. Яков, маршрутът, спирките, скоростта, здравето, местата за преспиване, хората, с които се срещаш, състоянието на велосипеда и всички други обстоятелства по пътуването се определят от Бога, чрез застъпничеството на Пресвета Богородица, св. ап. Яков и св. Бригита, също голяма поклонничка. Особено е важно да се има пред вид този принцип, когато се тълкува всяко, дори най-дребно събитие по пътя. Ако на този път се гледа само като на приключенско или дори опознавателно начинание (нещо, впрочем, много хубаво), мисля, че ще се вижда само върхът на айсберга….не, дори само върхът на върха на айсберга.
По време на поклонническото пътуване непрекъснато се случват неща, които показват, че ние сме само изпълнители на Нечий замисъл (и голяма привилегия за нас), и че далеч нямаме водеща роля в това пътуване. Без никаква сянка на съмнение именно това се случва с мен – по най-недвусмислен начин.
2. Поклонническото пътуване е един от начините за съзнателна прослава на Бога и всичко в него е подчинено на тази цел. То представлява особено избраничество. По време на извършването му човек навлиза в това измерение на времето, което гърците наричали кайрос – свещенното време на щастливия случай.
Поклонничеството е по-скоро път на молитвата, отколкото чисто придвижване в географското пространство – независимо от това колко живописни и великолепни могат да бъдат непрекъснато сменяващите се пейзажи, културни паметници и т.н. И колко хубави могат да бъдат срещите с непознати хора. Естествено между едното (поклонничеството като възхвала на Бога) и останалото, което споменах, е невъзможно да бъде прокарана разделителна черта, тъй като самият наш живот, самото съществуване на мирозданието, извикано от небитие в битие, вече по само себе си е възхвала на Бога. Не виждам нищо по-хубаво, което мога да кажа, когато гледам залеза над Средиземно море или как се скъсяват сенките на маслинените дръвчета на изгрев слънце.
Връщам се „в” Ливорно. Пристигнах надвечер. Градът не е голям като население, около 150 000 жители, ако не се лъжа, но е разпрострян на голяма площ.
Първи знак: Оказва се, че именно от Ливорно са тръгвали корабите с поклонници за Сантяго де Компостела към френските земи, откъдето са поемали по суша.
Втори знак: Първата църква, на която попадам, докато „въртя” по крайбрежния булевард, се оказва….църквата на св. Яков! Беше затворена, но си отбелязах мислено да я посетя на следващия ден.
Трети знак: Когато на следващия ден, 25-ти, се върнах в църквата, попитах свещеника за някои исторически подробности за нея. Той ми даде тези пояснения и ми предложи да остана на литургията в чест на апостола същата вечер, 25-и. Каза, че ако искам, мога да продължа за Пиза след службата, тъй като двата града са близо един до друг.
И така – оказа се, че самият празник на апостола отбелязах, по особена негова милост, в една от най-представителните църкви на Ливорно, на тържествена меса, водена от самия епископ на Ливорно (който произнесе потресаваща проповед) в присъствието на военния и политическия елит на града (в Ливорно се намира италианската Военноморска академия). Хорът пя просто….ангелообразно, нямам друго определение.
Ето малко информация за този храм:
http://it.wikipedia.org/wiki/
На излизане, към 20, 30 часа, когато се готвех вече да отпътувам за Пиза, една мила женица видя табелата „Поклонник за Сантяго де Компостела” на колелото и с огромна сърдечност започна да ме разпитва. Разделихме се като брат и сестра, разменяйки си имена (казва се Бруна).
Почти целия път до Пиза пропътувах през нощта, покрай широкия плавателен канал, свързващ двата града по вода. Движението по иначе смъртоносната „Via Aurelia” (пътя, пресичащ Италия от юг на север) е по-слабо в тези часове, а и е по-прохладно. За съжаление, преизобилстват търговки на собствена плът, подтикнати и принудени (в това няма никакво съмнение) от криещи се наблизо сутеньори. На моменти имах чувството, че преминавам през някои от кръговете на преизподнята.
Следващият ден прекарах в Пиза. За съмняващите се – камбанарията на катедралата наистина е наклонена, и то за голяма радост на туристите, които си правят снимки от близък план – все едно, че я подпират. А и за голяма радост, предполагам, на градската управа, която събира по 18 евро на калпак, за да те пусне да се изкачиш горе. Сигурен съм, че цената щеше да бъде в пъти по-ниска, ако камбанарията не беше се наклонила. Странни работи.
Но преди това, в следващото писмо, ще се върна към още нещо интересно, случило се в Ливорно.
Бог да ви закриля,
Коста
Константин Димитров е писател, поет и преводач. Роден е в София през 1960 г. През 1991 г. заминава за Испания, където до 2008 г. работи като преводач и преподавател по английски език. Там започва и писателската си кариера, плод на която са книгите с афоризми и литературни фрагменти „Обичан съм, значи съществувам” и „Водата е в жаждата”. През 2007 г. прави велосипеден преход по Пътя на св. Яков. След завръщането си от Испания завършва богословие в СУ „Климент Охридски”, специалност „Християнско поклонничество”, с тема на дипломната работа „Пътят на св. Яков – път за всекиго и за всички”. Известен автор на хайку-поезия. Наскоро излязоха книгите му със сезонно хайку „Пролет” и „Лято”, представени на Международната хайку-конференция в София.
