Начало Идеи „Българинът е задръстилото на планетата“
Идеи

„Българинът е задръстилото на планетата“

26404
Атанас Славов

– Чакай да проверя дали съм разбрала? Наистина ли казваш, че фашизмът може да се върне.
– Точно туй казвам.
– Значи мислиш, че след всичките филми и книги, след всичките снимки и музеи, след концентрационните лагери, след статистиките за милиони избити, всичко това може да бъде забравено и то да дойде отново?
– То няма да дойде, защото ще бъде забравено. То много лесно може да дойде, защото фашизмът е близък до човешката природа. И въпросът изобщо не е дали фашизмът може или не може да дойде. Истинският въпрос е ще познаете ли фашизма, когато дойде.

Този разговор бе воден преди около петнайсетина години. Един от многото, които по онова време водех кажи-речи всеки ден с Атанас Славов. С него можеше да се говори за всичко – за голямата политика и за мръсните градски песнички от миналия век, за шаманството и за джаза, за това коя имамбаялдъ е по-вкусна – гръцката или турската, за най-сложните символи и термини, за прилики и разлики между българите и останалия свят, за разликата между патриотизма и родолюбието…

Неговата родина бе Сливен. Писател, семиотик, кинематограф, публицист, дисидент, изследовател на живота на Петър Дънов, автор на над 40 книги, за една от които има присъда 9 години затвор, преводач на Дикенс, приятел на Греъм Грийн и Кърт Вонегът, с двайсет невъзвращенски години в САЩ, през повечето от които е работил в „Гласът на Америка“.

Бате Насо, сбъдна се – оказа се, че фашизмът наистина може да се връща. И ти позна – ние не го разпознахме в началото. А после стана още по-лошо – скарахме се свирепо, защото едни от нас твърдяха, че фашизъм е това, а други настояваха, че фашизъм е онова. Всичко, с което едните наричаме Путин, другите го казват за Зеленски. Ние вече не сме България, ние сме се разцепили на Украйна и Русия. И затова ужасно липсваш, повече нужен си, отколкото беше преди почти 12 години, когато си отиде от този свят. И сега търся в записките си от разговорите с теб с какво си обясняваш нашите заблуди.

„Всеки българин има два мозъка. Единият мисли това, което трябва да кажеш, за да се харесаш, а другият си мисли истината, която е абсолютно забранена да се издава. Във Вашингтон преподавах в един институт на Държавния департамент, в който дипломати се обучаваха на културата на други народи. Между учениците ми имаше и хора от научния институт на ЦРУ. Те са едни от най-добрите слависти, между другото. Една от тях ми каза: българите са единствените, с които не можем да се справим. Техните агенти, каза тя, са единствените, които не можем да хванем с детектора на лъжата. Те ти говорят лъжи, глупости, от които машините могат да се счупят, обаче не, не трепват. Тоест съзнанието е раздвоено. Когато българите казват лъжи, те си вярват. Ей това сме ние. Всеки хвърчи, търчи, лъже, за да се докопа до някаква фондация да го прати на остров… на не знам кой остров, ама там имало шведки, които чакали да бъдат чукани. Или пък ще отидем в Охрид и там на една конференция ще освобождаваме България. Цял ден тичат нагоре-надолу, цял ден се продават. И ако някой заеме позиция, всеки ще тича и ще вика: ей го, тука е Левски, я го арестувайте. За да му дадат пет лева, или да го черпят едно кафе. И очите му светят, че успял да извърши предателство. Така че ако някой заеме позиция, никой няма да го подкрепи. Всички ще отидат да го обадят. Ще рекат: ние ще ти се продадем по-евтино бе, чичо Германчо или чичо Американчо или… не, чичо Япончо – не, щото японците са далече, не можем да им се слагаме лесно. Хе-хе-хе…“

Помня, подозирах, че няма да се впишем в Европейския съюз, а той ми припомняше времена, когато тук са се строели кипри къщи със стрехи и чардаци, за да не капе водата по стените и прозорците, а да полива редичките на посадения отдолу здравец, докато в Париж са газели кал до глезените. Беше наясно какви сме, но не се уморяваше да вярва в нас:

„Мозъците ни са толкова разбълникани от руски империалисти, български комунисти и фашистки тъпанари, че не можем да правим разлика между нация и етническа група. Но ще дойдат млади хора, необременени и ще пердашат напред. А като тръгнат българите, нямат спиране. Много е смешно да се каже това точно сега, но ние сме работливи. И в главите ни има едни чекръчета, едни колелца, които се въртят и като в самолетите – държат посоката. Чувам ги – въртят се, въртят се и не се съмнявам, че намирането на посоката е само въпрос на време.“

А аз настоявах, че няма да можем да се впишем в Европейския съюз.

„Ще се впишем, щото няма начин да не се впишем. От това са заинтересовани великите сили и самата Европа, заинтересовани са и хората у нас, които имат мозък в главата си и искат да има условия да приложат способностите си. Всички са заинтересовани. Е, има и такива, село Кукова могила, да речем, били 48 жители, във всеки двор по една коза и една кокошка, идват журналистите от паникьорските медии, изваждат бабата от някаква дупка и тя реве: „Няма автобус, как ще ида в Радомир?” Като няма автобус, дигай се и отивай при децата си в някой град. Ама не! Седи там цялото село да пази някаква гума, че била останала от някой си поп Станчо от турско време. Едно време какво са направили нашите, като им е било неудобно в Алтай? Вземат конете, идват тук на най-хубавото място, колят, бесят и се настаняват. А сега не слизат от чуките, че и измъчват децата си да се катерят натам всеки ден да проверяват дали не е умряла майка им. Тъй че като се влиза в Европа, да се влезе по най-добрия начин. Тези, които мислят и работят за България, мислят как да го направят. Другите, меркантилните, мислят как да ги изместят. Непрекъснато някакви други хора блъскат, рушкат, искат те да се наместят в играта, да продадат България по-евтино. И мисля, че те ще победят.“

„Кои са те?“

„Евтинджиите. Защото те ще продадат България по-евтино. И ще намерят лоби и в Европа, и в Америка – макар че в Америка има по-чисти хора и повече идеализъм – точно защото са готови да продадат България евтино и ще се намерят практични хора, които да им помогнат. И всички ще загубим. А са готови да ни купят, защото без България не може. Ние сме най-етническото място на света, мястото, където се сблъскват две цивилизации, които са в непрекъсната битка. И все по-силна ще е тая битка. Работил съм във Форин сървис интститют и още когато станаха промените, писах, че естествените стабилизиращи елементи в Европа са страните от бившата Австро-Унгарска империя и България. Това Западът ще го използва – тука да има един преден пост на етническа толерантност.“

Много пъти съм се чудила кое се оправя най-трудно – всеки нов голям скандал или провал ми даваше идея за различен отговор. А той винаги казваше:

„Мозъците, мозъците… Погледни ги всички тия хора на средна възраст по кафенетата, седят и цял ден обсъждат панталоните на младите, които минават край тях, или се тревожат, много се тревожат, че вече в училище нямало да се учи баба Илийца. Не искат да приемат, че тия млади хора ги отминават и вървят напред. Те искат да ги спрат. Българите мразят децата си, когато те вървят напред. Готови са да ги спират, да блокират, да задръстват. Задръстването… Ако погледнеш България от Космоса, веднага ще познаеш къде е, щото, ако има едно тясно място на улицата, всички са се струпали там. Българинът е задръстилото на планетата. Готов е да скопи децата си само защото те вървят напред. И какво става с децата? Става Мартин Карбовски.“

Атанас беше мъдрец, но и на него не му стигаше търпението. Първо се променяше изражението на лицето му, после гневът, с който говореше, докато някой ден просто ставаше и заминаваше за САЩ, защото тук му беше станало нетърпимо, а то му минаваше, когато там му стане нетърпимо и също тъй внезапно се връщаше тук.

„Най-нетърпимо е това, което се надявах, че след петнайсет години няма да бъде проблем. Не очаквах, че до ден-днешен ще продължава да е разрушена скалата на ценностите – онова, което направи комунизмът, като изравни разликата между образования и необразования, между глупавия и умния, между честния и покварения. И стана тъй, че всеки мисли, че утре може да стане министър-председател или пък да го назначат да казва как да се строят къщите в България. И го назначават. Това не мога повече да го търпя, уморих се. Уморих се от това, че най-простият може да стане най-важният. То няма начин да не се промени, но аз вече нямам сили да го чакам.“

Тогава аз казвах: „Някак си си представяхме, че е достатъчно да се махне старото, за да дойде автоматично новото“.

А той: „А-ха, гониш дявола и ти идва ангелът с една тава мекици – няма такова нещо, сам трябва да си го направиш новото. Трябва да ореш, да посееш, да жънеш, мелиш и да си опечеш мекиците“.

Не е вярно, че няма незаменими хора.  

Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Заминава за САЩ, където специализира журналистика. Има дългогодишен опит в медии като „Труд“, „Стандарт“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Автор е на книгите „Кладенецът“ (2016), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (2017), „Депресията ме обича“ (2018), „Гладни сърца“ (2021).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display