Интервю на Ирена Гъделева с един от най-високо ценените валдхорнисти на нашето време, Радек Баборак, който гостува заедно със своя ансамбъл на фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща“.
На афиша пишеше: „Легендата Радек Баборак и неговият ансамбъл“. Трябва да призная, че до мен това определение не беше достигнало. И все пак, въпреки страстта на много организатори и PR агенции да лепят бомбастични етикети на някои събития, когато става дума за фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща“, наистина може да се има доверие на артистичния директор Мила Павлова и нейния екип. За пет издания в Пловдив по тяхна покана гостуваха доста изявени изпълнители с активна кариера в момента – наистина големи звезди. И така, на 23 септември 2015 г. за първи път в България гостува един от най-високо ценените валдхорнисти на нашето време, а концертът на Баборак ансамбъл се превърна в събитие от европейски мащаб.
От пръв поглед биографията на чешкия валдхорнист Радек Баборак прави впечатление с изключителните му постижения още в младежка възраст. На осем години започва да свири на валдхорна, на 18 вече е поканен да заеме мястото на първи корнист в Чешката филхармония – най-престижния оркестър в родината му и един от престижните в Европа. Скоро след това вече работи в Мюнхенската филхармония (1996-2000), с Бамбергските симфоници (2000-2002), а през 2002-а достига един от върховете в оркестровата йерархия – водач в Берлинската филхармония. През 2010 г. Радек Баборак прави нов смел ход – напуска мечтаната от много музиканти позиция и се отдава на солова кариера и преподаване. Страстта му към камерното музициране го подтиква да създаде ансамбъл от съмишленици, носещ неговото име. За концерта в Пловдив Баборак ансамбъл бе в състав: Радек Баборак – валдхорна, Далибор Карвай – цигулка, Мартина Бачова – цигулка, Карел Унтермюлер – виола, и Хана Баборакова – виолончело. Избрали бяха интересни, малко познати произведения за валдхорна и струнен квартет от Антонин Рейха, Лев Коган, Леон Синигалия, Корадо Салиети и Йорк Боуен. В залата присъстваха много от българските валдхорнисти – от професорите в Музикалната академия до учениците в пловдивското училище за музикално и танцово изкуство. Респектът и възхищението им към Радек Баборак бяха огромни. Аплодисментите дълго не стихваха. След тях последва и моята среща с невероятния изпълнител.
Минути след поредния концерт – правите ли разлика на коя сцена сте, с кого свирите, има ли значение атмосферата?
За мен винаги най-големият купон е на сцената с моя ансамбъл, с моите приятели и жена ми. Винаги е много различно усещането след солов концерт и след камерно музициране. Тук, в Пловдив, сме много щастливи. Радваме се на поканата да открием този фестивал, за нас е чест и се надяваме партньорството ни да продължи.
И ние се надяваме! Публиката в залата беше много щастлива. От всички краища на България дойдоха валдхорнисти и доколкото усетих, останаха възхитени. Смятате ли, че има различни школи в обучението по валдхорна по света?
Сега светът, разбира се, е много по-свързан от преди. Преди двайсетина-трийсет години имаше френска, американска, германска школа, може би дори чешка и руска школи, и източноевропейска, но сега стилът е като че ли по-смесен. И това, според мен, е добре за музиката.
Какво според вас прави чешката школа толкова успешна?
Имаме голяма традиция – повече от 300 години свиренето на валдхорна е много популярно у нас. Не знам защо. Разбира се, Чехия е малка страна, но имаме много успешни изпълнители. Всяка година наши корнисти печелят награди на някои от престижните конкурси. Германците, французите – те са наистина много силни, но все пак и чехите са много успешни изпълнители.
Трябва да добавим, че вие самият сте допринесли много за славата и на германската школа, защото сте свирили в няколко първокласни оркестъра в Германия.
Прекарах 13 години в Германия, в различни оркестри и естествено специално за прослушванията трябваше да променя малко стила си на свирене. Не знам защо, но там предпочитат по-тежкия звук – с по-малко вибрато, не толкова пеещ. Докато чешката школа е характерна с пеещия звук. Всички добри преподаватели в Чехия винаги насочват учениците си: „Валдхорната трябва да пее – като човешкия глас!“ Със сила и динамика, но никога с агресия. А понякога в германския стил има повечко агресия. Докато бях в Берлинската филхармония, трябваше да се нагодя, имаше и колеги, които се нагаждаха към мен, защото са гъвкави и го умеят. Но все пак Берлинската филхармония е интернационален оркестър, има много чужденци. Имали сме имали много забавни ситуации – диригентът да спре репетицията и да каже: „О, толкова съм щастлив да съм отново в Берлин с този чудесен германски звук на корните!“ – а в групата ни да няма нито един германец в момента, вместо това – чех, шотландец, американец и словенец, например…
А знаете ли, че българската валдхорнова школа е била основана от чешки музикант – Карел Стари?
Не съм чувал за това. Много чешки професори са се пръснали по света. Същото е и с чешката цигулкова школа – толкова популярна с имена като Шевчик, Кубелик и още големи имена в историята. Но за жалост предишната комунистическа система разруши в някаква степен връзките. Сега се опитваме да ги възстановим. Много валдхорнисти заминават за Русия, за Холандия, дори за Япония.
В бъдеще виждате ли се като педагог?
О, аз започнах да преподавам, когато бях на 18. В моето семейство всички са учители – баща ми беше професор по математика и физика, но останалите за музиканти: майка ми преподава пиано, сестра ми – обой, вуйчо ми беше тромпетист – директор на музикално училище и композитор, а и във фамилията на съпругата ми – всички са учители по музика. Пълна лудница! Така че за мен е естествена част от професионалния живот да преподавам.
След доста години работа в Берлинската филхармония сам решавате да я напуснете – беше ли смело решение?
Започнах да свиря като оркестрант много рано – бях на 17. Затова се поуморих, защото това е хубав живот – да си в оркестър, но се повтаря. А аз бях уморен, нямах достатъчно време за собствените си проекти. Главата ми беше пълна с много идеи за камерна музика, аранжименти, също и дирижиране. За решението ми повлия и семейството – не бяхме много щастливи в Берлин – прекрасен град за културата и младите хора, за студентите, но за семеен живот не чак толкова. Аз винаги съм бил с единия крак в Прага и накрая нашите две дъщери надделяха – мечтаеха да учат в чешко училище, така и не харесаха немския език, не знам защо. Бях под напрежение – не сме си у дома, не сме с приятелите и роднините си… Не беше лесно решение. Това се случи преди 5 години, но не мога да кажа, че чувствам някакво съжаление или сантимент да се върна като член на оркестъра. Аз и сега понякога свиря в оркестри – два-три пъти годишно. Приятно ми е и ми стига. Тежък труд е и изисква различна физическа настройка. Чувствам, че имам нужда от повече виртуозно свирене, по-солистично.
А как подбрахте членовете на Баборак ансамбъл – толкова си пасвате и така добре се разбирате – очевидно е!
Започнахме с други музиканти през 2001 г. и всичко беше просто за забавление. И после постепенно съставът стана по-важен за мен. След като напуснах Берлинската филхармония, си помислих: той е много важен за мен, трябва да бъда по-внимателен. Затова избрах нови членове на ансамбъла – цигулка и виола – и тази комбинация сега ме прави много щастлив. Най-вероятно в бъдеще ще свиря повече камерна музика с Баборак ансамбъл, отколкото солови концерти. Но трябваше да започнем сега, за да сме подготвени за бъдещето. Свирим не само в състав корна и струнен квартет, а понякога групата е много по-голяма – с пиано, друга корна, кларинет, фагот, контрабас и т.н. Но струнният квартет е основата на ансамбъла ми. Изнасям и около 30 концерта годишно като солист на оркестри. Моят професионален живот е като пица Куатро стаджони – разделен е на части: соло, камерна музика, преподаване и дирижиране.
Разкажете ни за инструмента, на който свирите, – той си има история.
Изработен е в Германия от малка фирма. С нея имаме сътрудничество, защото аз помагам за финализирането на инструментите – избирам най-важните части. И после контролирам всяка валдхорна, която се произвежда по този начин, защото накрая изписват името ми на тях и аз подписвам сертификат, че всяка една е изпробвана и одобрена като модел „Баборак“. Но все пак продукцията е малка – максимум 20 корни на година. Големите фирми произвеждат по 1000 например. Хубаво е, ако музикантът има възможност да отиде на място и да избере подходящия инструмент, но много хора от Азия и Южна Америка, дори от Източна Европа не могат да дойдат до Германия или Англия – скъпо им излиза. Затова аз мога да гарантирам, че тези инструменти, проверени от мен, са надеждни и с най-добро качество.
Имате доста компактдискове. Колко са на брой?
Дисковете не ме интересуват особено. По-евтино и много по-лесно е да се запише компактдиск в наше време, но музикалният пазар е малко ненормален – защото всички звукозаписни компании, вече знам това, не се интересуват от инструмент като валдхорната. Интересуват ги певците, пианистите, може би цигуларите и по-рядко виолончелистите, но не и валдхорната. Но аз продължавам да записвам за няколко малки независими компании – все пак това е документ, като да направиш снимка на някой проект. Това е всичко. От продажби на компактдискове не можеш да забогатееш. Използвам ги като подаръци за приятели.
А как се вписвате в музикалния живот в Чехия?
Прага е всъщност доста малък град – само милион и 200 хиляди жители, но имаме толкова много оркестри, много професионални музиканти – може би твърде много, и добрите от тях са в различни състави. Затова аз основах мой оркестър – казва се Чешка симфониета, и си избрах хора от различните оркестри. Но най-добрите. Нямаме една най-силна институция – може би само Чешката филхармония, която има дълга история. Много са оркестрите, камерните състави, струнните квартети също. В бъдеще се надявам да мога все повече да дирижирам. Такова удоволствие е! А удоволствието според мен е най-важно – и на сцената, и в живота!
