През цялото време, докато разглеждах изложбата на „забранените книги“, се питах доколко „обяснима“ е тя за днешните млади хора. Защото трябва да си бил роден с кода на Оруеловото „двоемислие“, за да можеш да проумееш границата на „забраната“
Беше диспечер някъде, караше нощни смени. Там можеше да чете, можеше и да спи, не беше много натоварен. Това го устройваше. Защото целият му ден беше свободен. Тогава, по онова време, в София на много места все още се продаваха стари книги.
Изминалите 37 години от 10 ноември 1989 г. неизменно наричаме „преход“. Тази дума би трябвало да означава нещо ведро, но през годините тя придоби у нас смисъл на зла съдба. На няколко пъти обявявахме, че преходът е приключил. Малко по-късно се убеждавахме, че не е.
Основно правило в „затворническите“ порядки в едно трудовашко поделение е, че ако си на „висша“ войнишка длъжност – писар, куриер, телефонист, ти трябва да се държиш спрямо останалите „редници“ с подчертано високомерие и дори да демонстрираш презрение спрямо тях.
Фантазирам си понякога: какво би станало със западноевропейската култура, ако творбите на древногръцките философи предсократици бяха достигнали до нас в пълния си обем, а не само откъслечно?
Във „Всичко, което се случва“ Теодора Димова с истинско майсторство ни изправя пред „процес на съвестта“, препращащ към „Процесът“ на Кафка. Защото, подобно на Йозеф К., и нейният герой иска да разбере защо се е озовал на историческата „магистрала на насилието“.
Пак е ноември, студен, дъждовен и мрачен. Може да падне и сняг. За да преминеш през ноември, трябва да си добре екипиран, трябва да имаш багаж. И аз се сетих, че през един далечен ноември бях поет.
Бунтовете във Франция започнаха като ученически. В хода на бунтовете всевъзможни радикални крайнолеви партии и организации целенасочено търсеха начини да инструментализират гнева на младежите.
