Това е книга, пропита с духовна поезия, наситена с мълчание и сърдечно озарение. Тя не назидава, не предзадава разбирането ни, а подканва към размисъл, помага ни да видим с „други очи“ евангелския текст.
Когато се събуди, кралят дълго време не можеше да се сети какво имаше да върши днес. После се сети – да напише и да подпише указа за вдигане на данъците. Надигна се и седна в леглото. Започна да рита с крака, за да си обуе чехлите…
Защо цялата руска литература не успя да предотврати агресията в Украйна? Какъв тогава е нейният смисъл? Шишкин се обръща към класическата руска литература и я разглежда от днешна гледна точка, защото семенцата на това, което е Русия днес, са посети отдавна.
Прекосих уличките в някакъв странен унес. Камбанният звън бе замлъкнал и тишината отново беше станала пълна, но щом го достигнах, корпусът на църквата сякаш се изправи пред мен с някаква стряскаща внезапност – стори ми се още по-висок.
„На този свят има толкова малко щастливи и доволни хора; скръбта и тъгата ги преследват навсякъде; може би твоят труд ще се превърне в извор, от който обременените от грижи ще черпят за миг покой и утеха.“
Доколко прочутата фраза на Флобер, че литературата е единственият начин да понесеш съществуването, е приложима и днес? Струва ми се, че есетата на Михаил Шишкин дават важен отговор на този въпрос.
Когато я питаха по телефона какво прави татко, майка им все по-често отговаряше: „Спи“. Наистина с годините баща им се пресели в леглото. Явно онези, предишните времена, когато беше жив, забавен и веселеше малките, вече бяха далеч.
Мемоарната проза на Мишел Петков има силата на художествена литература от най-висок клас. Въздействието ѝ е поразяващо. И най-тежките моменти от деветгодишното пребиваване в ада са предадени без хленч, без самосъжаление, с несломим вътрешен стоицизъм.
