В концертния сезон на Софийската филхармония под палката на Саша Гьотцел, главния гост-диригент на състава, свири известният руски пианист Сергей Редкин, който от миналата година живее в София със съпругата си, българската пианистка Виктория Василенко. В дните преди концерта се срещнах с двамата. Как живеят под един покрив пианисти с активна концертна кариера, какво ги свързва, какво обичат да правят, когато не репетират? Защо от всички градове, в които са живели досега, те избраха София?
Виктория Василенко
Допълваме се прекрасно
Имахте ли идея да се занимавате с нещо друго освен с музика?
Всеки един от нас си задава някога такъв въпрос. Какво друго можехме да правим в живота си? И наистина има ключови моменти, които ако не са се случили, животът ти би тръгнал по различен начин. При мен всичко беше толкова естествено. Като малка много обичах да слушам опери. Музиката на Моцарт събуди в мен любовта. Родителите ми веднага го забелязаха и решиха, че трябва да бъда музикант. Но си мисля, че ако не бях станала музикант, щях да се ориентирам към театралното изкуство. Може би режисура.
В семейство, в което всички свирят, имаше ли време за забавление, за семейни концерти?
Не мога да кажа, че често сме го правили, но сме го правили с приятели. Случвало се е. А със семейството ми сме имали много интересни проекти, тъй като всички сме пианисти. Няколко пъти сме правили концерти четиримата – на две пиана, на едно пиано. Това беше едно от най-интересните и скъпи за нас изживявания – да сме заедно на сцената, да споделим това, което правим. За публиката също е много интересно, защото рядко се случва четирима пианисти от една фамилия. Обикновено в едно семейство има разнообразие от инструменти. Имахме концерти на различни места в Европа. Татко дори се беше пошегувал, че сме като циркова трупа. Дано скоро пак се случи. Имаме идеи, само ситуацията да се подобри.

Сама ли седнахте на пианото, когато бяхте малка, слушайки мама, татко?
Аз всъщност основно пеех. Не помня, но има записи. Слушах „Вълшебната флейта“, „Сватбата на Фигаро“, бях ги научила и непрекъснато си тананиках. Музиката ме беше обсебила. Затова се предполагаше, че ще се насоча към пеенето. Но първо започнах да свиря на пиано и нещата така си останаха.
А по-късно не сте ли работили с певци?
Много рядко. В чужбина малко, но тук никога. В Белгия съм имала няколко концерта.
А интересно ли ви е?
Да, защото е много различно. Много ми е интересно партньорството и с певец, и с духов инструмент. Иска ми се по-често да ми се случва. Има великолепни камерни произведения, които включват глас и пиано. Имам идеи, но не искам да споделям.
Като говорим за началото на кариерата ви, спомняте ли си първия ви по-отговорен концерт?
Съмнявам се, че си спомням първия концерт, по-ярко се е запечатало в съзнанието ми изпълнението на Фантазия в ре минор на Моцарт във Военния клуб. Била съм на осем години. Имам много ярък спомен като 13-годишна, тогава бях солистка на Младежката филхармония на Националното музикално училище в зала „България“, изпълних Концерт за пиано №23 на Моцарт. Това беше първото ми свирене с оркестър, пък и на тази сцена, при претъпкана зала. Изключителен спомен, незабравимо преживяване!
Да поговорим за преподавателите ви. Първо с мама и татко ли започнахте?
С тях съм работила, но само в домашна атмосфера. Първо започнах да уча при Анна Илиевска. Тя беше преподавателката на баща ми. Няколко години след това учих при Антонина Бонева, след това при проф. Стела Димитрова-Майсторова. После заминах за Испания. Там учих при Дмитрий Башкиров в Мадрид. Учих с най-различни преподаватели в академията Лаго ди Комо, с някои от най-големите имена. Последно специализирах в Белгия в колежа „Кралица Елизабет“ при Луи Лурти – великолепен канадски пианист и педагог и при неговия асистент – Виенска школа, феноменален. А магистратура направих при проф. Боян Воденичаров. Това беше едно от най-ярките ми преживявания – като тип работа, като общуване, начин на мислене. За тези две години научих много.
С какво беше по-различен той?
Много е аналитичен. Кара те да анализираш, да погледнеш нещата от по-друг ъгъл. Аз съм по-импулсивна, по-екстровертна на сцената. Липсва ми това да структурирам мисленето си, произведението, което ще свиря. Много е важно да се намери балансът между двете неща. В момента, в който имах нужда, той ми даде точно това.
Имали сте страхотен късмет. Когато е трябвало да натрупате технически умения, сте били при Башкиров, а след това при Воденичаров, за да структурирате нещата. Как се открихте със Сергей (Редкин)?
Да, всяко нещо дойде с времето си. Със Сергей се запознахме в Италия през 2015 г., по време на академията в Комо. Той беше дошъл случайно, тъй като там системата е много свободна и на майсторските класове могат да идват и бивши студенти. Аз бях първа година официална студентка. След това се срещахме случайно в различни точки на света. Това продължи две, три години. След което решихме, че трябва да си съберем пътищата, тъй като стана ясно, че трябва да бъдем заедно. Сега сме в София, чувстваме се чудесно. Имаме идеи за различни проекти. Надявам се, да имаме късмет.
Но не станахте клавирно дуо. Запазвате индивидуалността си.
Винаги е било така. Той има коренно различна концертна кариера. Свързан е с Валерий Гергиев, с конкурса „Чайковски“, с концерти в Русия. Там свири много. Сега става все по-популярен и в Европа. Аз имам съвсем други, мои си неща. Това е много важно, защото когато се съберат двама музиканти с един и същи инструмент, може да стане сложно. Важно е всеки да запази своя свят, кариера, бъдеще и да не се сравнява по никакъв начин с другия, защото това може да унищожи прекрасните отношения. Тъй като ние сме коренно различни като музиканти и като хора, когато правим програми и концерти за четири ръце или две пиана, което се случва понякога, става интересно. Даваме си един на друг това, което другият няма. Допълваме се прекрасно. Разбира се, преди това открихме нещата, които ни събраха заедно. Говорили сме си, че клавирното дуо е нещо твърде специфично, като струнния квартет – работа, на която трябва да си отдаден. За момента не е необходимо. Разбира се, това не означава, че след години няма да решим да се фокусираме върху това.
Двама пианисти в един дом – как репетирате и какви са тези ваши съседи?
Спазваме железен график, за да нямаме проблеми. Иначе едното пиано е хубаво, електрическо, на него свиря аз, защото обичам да си сложа слушалките. Така не тормозя никого и никой не ме тормози. А и мога да свиря по всяко време. На концертния роял свири Сергей. Понякога и аз.
Когато не репетирате, какво обичате да правите?
Едно от големите ни хобита са настолните игри. Обожаваме да играем. Имаме огромна колекция, много добра, като доста от игрите са сложни. Иначе обичам да готвя. Имаме и домашен любимец. Намерих на улицата едно коте, а само седмица преди това си говорихме, че Сергей предпочита да нямаме домашен любимец. Но той като я видя, и на него му стана скъпа.
Как виждате развитието си? Преподавате ли?
Засега съм на хонорар в Националната музикална академия, имам свой клас. До края на тази учебна година трябва да защитя докторат. Понякога пътувам за различни майсторски класове. Напоследък ме канят в Белгия на фестивала за камерна музика „Музика мунди“. Там преподавам пиано и камерна музика. Миналата година имах майсторски клас в Клуж, Румъния, в рамките на фестивала „Енеску“. Все по-често ми се случва да преподавам и самата аз много научавам от това.
Строга ли сте?
Засега недостатъчно. Не зная дали е добре, но такъв ми е характерът, често съм много мила. Чакам хората сами да си свършат работата. Много съм търпелива, но когато ми „писне“, става лошо. Ще видим какво ще се промени с възрастта.
Виктория Василенко е родена през 1992 г. в София, в семейството на известните пианисти и преподаватели Ася и Александър Василенко. Пианистка е и по-малката ѝ сестра Валерия.
През ноември 2012 г. Виктория спечели втора награда (при неприсъдена първа) на международния клавирен конкурс „Джеймс Мотрам“ в Манчестър, Англия. През септември 2016 г. печели първа и специална награда на престижния международен конкурс „Джордже Енеску“ в Букурещ, Румъния. Победителка на клавирния конкурс фестивал „Музикални четвъртъци“ в Женева.
Сергей Редкин
Никога не знаеш до какво ще доведе една среща

Бързо ли научихте български?
Бързо започнах да разбирам, тъй като непрекъснато слушах Вика да говори по телефона с близките и приятелите си. Беше ми по-лесно да разбирам, като чета, а след това и като слушам. Но граматиката много се различава от руската и не ми остава време да взема учебник и да разбера времената и глаголите.
Току-що Вики ми разказа за срещата ви. Вие не бяхте тук, така че нека чуем историята, разказана от вас.
Винаги се шегувам, когато разказвам за това. Аз пристигнах в Италия, в академията в прекрасно настроение. Имах прекрасни спомени от 2010 г., когато учих там. Живеех сам, имах много свободно време, всички рояли бяха на мое разположение, можех да свиря, когато си поискам, и никой не ме безпокоеше. Когато пристигнах, разбрах, че там живее още една студентка, с която ще трябва да контактувам. Разбрах, че е от България и всичко започна да ми се струва много изтощително с абсолютно ненужни контакти през цялата седмица. Така че аз бях настроен недружелюбно. И Вика го почувства. След това постепенно намерихме общ език. След половин месец пристигнах отново в Италия. Така няколко пъти…, и ето ме тук, в София. Никога не знаеш какво ще се случи, как ще се обърнат нещата и до какво ще доведе една среща.
Защо решихте да се установите в София?
Стана спонтанно. Вика трябваше да пише докторантурата си тук, в Академията. Когато завършихме училището „Кралица Елизабет“ в Белгия, се появи малка пролука. За мен беше все едно къде ще живеем. Тук е по-топло, а и е по-близо до различни градове в Европа и Русия. Аз ненавиждам да летя, а от Петербург би било невъзможно без междинно кацане в Москва, например. Дойдохме тук, след това започна пандемията. Оказа се, че ни е провървяло. Много наши колеги останаха затворени в Европа, в квартири, за които плащат луди пари. Изолацията в Европа беше много по-жестока. Миналата пролет и лятото тук беше много по-добре.
Често свирите с Валерий Гергиев. Имахме възможността да чуем него и оркестъра му в София. Как работи той? Енергията просто струи от него.
Да, той е един от няколкото музиканти, с които съм работил досега, от които струи такъв енергиен заряд. Единият е Гергиев, другият е Дмитрий Башкиров, от когото след урока си тръгваш така зареден, сякаш мълния те е ударила. С Гергиев сътрудничеството е толкова особено. Не ти се налага да влачиш оркестъра след теб, както често се случва, когато проявиш инициатива като солист. С Мариинския често се случва точно обратното. Те са сработен колектив, като парен двигател, тръгнали са нанякъде, а ти ги догонваш и се стараеш да не закъсняваш със своето малко колело. Маестро Гергиев предпочита творбите, в които оркестърът има голяма и важна роля. Често сме свирили Рапсодията по Паганини на Рахманинов. Там ролята ми е да се впиша във вече изработената картина – всичко е изрисувано и аз трябва да добавя моите щрихи. Това е друг тип сътрудничество и повече прилича на камерна музика, защото дишаме заедно. Ние или улавяме този заряд, или не го улавяме. Но мисля, че ако не го улавяхме, нямаше да свирим заедно.
Кога се срещнахте с него?
През 2014 г. свирих за първи път с него. Той има Пасхален фестивал – голям фестивал, който се провежда в цяла Русия. Имат влак, с който оркестърът пътува до различни градове. През 2014 г. фестивалът беше много мащабен, с много солисти. Гергиев приема за своя мисия да помага на младите руски артисти, да ги представя в страната и в чужбина. Никой друг не прави толкова много за младите музиканти. Тогава той покани солисти за различни градове. Изпратиха ми списък на свободните градове и аз видях моя роден Красноярск. Така че аз го избрах. Много се вълнувах, когато се завърнах в родния ми град след известен брой години, за да свиря с оркестъра на Мариинския театър в залата на филхармонията. Бях уплашен – за първи път с Гергиев. Свирихме Рапсодията на Рахманинов. Бях стресиран. Справих се, но треперех като зайче. Половин година по-късно, след конкурса „Чайковски“, отново се срещнахме. Той ме покани в Австрия да изпълня Четвъртия концерт на Шчедрин, много рядко изпълнявано произведение. Тогава се получи истинският контакт. Той разбра кой съм аз. Така започнахме да свирим редовно заедно, доколкото позволява безумният му график. Сега през март трябваше да участвам в изпълнението на „Сватбата“ на Стравински за четири пиана, хор, солисти и ударни. Вече го свирихме в Петербург и отдавна бяха планирани два концерта в Хамбург, в новата Елбфилхармония, и в Париж, но те отпаднаха. Ще имам солов концерт в Мариинския и се надявам да уточним други ангажименти.
Споменахте родния си Красноярск. Какво беше детството ви там?
Заминах на дванадесет години. Винаги, когато мога да се върна, отивам при баба, която още живее там и категорично отказва да се премести в Петербург. Много хубав град. Пътувал съм из Русия и оцених колко европейски град е Красноярск. Голям град, запазил сибирския си дух – открит и твърд едновременно. Там живеят хора с характер. Помня училището си. Имах великолепна преподавателка – Галина Михайловна Богославская, при която учих седем години. Тя беше второто ми семейство. Водеше ме във филхармонията, даваше ми ноти, записи, имаше безкрайни образователни програми за класическа музика, в които участвах. Имаше школа. Бяхме шест души в класа. Всички седяхме на първия чин – аз и пет момичета. Всички намериха своя път. Зная, че едното от тях свири в оркестъра на Плетньов в Москва. Нивото беше много високо.
Кога беше първият ви концерт с оркестър?
На дванадесет години се преместих в Петербург. Постъпих в класа на Олга Андреевна Курнаева. Тя ми даде списък с произведения, които трябваше да науча. Там бяха няколко сонати на Бетовен и два концерта на Моцарт, като единият беше №17. Избрахме него и след половин година го изпълних с Камерния оркестър на Балтика. Имаше такъв оркестър в Петербург. Диригентът, който го основа, стана главен диригент на Мариинския театър във Владивосток, който е подразделение на Мариинския театър.
Виктория преподава тук, в София, а вие?
И аз преподавам камерна музика, но при ограниченията заради коронавируса е трудно да се работи с камерен ансамбъл. С удоволствие правя майсторски класове. Имах в музикалното училище „Любомир Пипков“. Интересно ми е, харесва ми и знам, че имам много какво да предам. Имах прекрасни учители. И руската школа, и годината, която прекарах в Комо, Италия, и знанията, които получих в Белгия. Това са различни щколи, но се постарах да ги осмисля, да ги систематизирам. Имам какво да споделя и ми се иска да се заема с това.
Каква музика предпочитате да изпълнявате? Кое ви е близко?
Мога да разкажа нещо смешно. През 2019 г. имах солов рецитал на фестивала Вербие в Швейцария. Организаторите избраха изцяло руска програма – Чайковски – Думка, соната на Прокофиев и девет етюд-картини на Рахманинов. След концерта към мен се приближи една жена – съпруга на радиоводещ от Лугано, с когото се познавах, и ме попита: „Сергей, вие свирите ли друга музика освен руска?“. Тя беше ме слушала на друг фестивал в Люцерн и там също свирих Чайковски, Стравински и Прокофиев. Това ме накара да се замисля и установих, че за една година на два големи фестивала съм свирил само руска музика. Отговорът е прост. Тази музика ми е близка, разбирам я. Уверен съм, когато свиря руска музика, зная как да я свиря, познавам традициите. Притеснен съм, когато свиря Шуберт или Шопен пред чужда публика. Но разбира се, музикантът трябва да изпълнява различен репертоар. Докато съм млад, опитвам различни неща. Ето този сезон свиря повече чужда музика.
Имате ли концерти в днешната пандемична ситуация?
В Русия още от лятото има много концерти. През декември имах няколко. Представих Третия концерт на Чайковски в пълната му тричастна версия и Третата симфония на Бетовен в транскрипцията на Лист. През март свирих в Мариинския театър заедно с цигуларя Павел Меликов. Едната част свирихме двамата, а аз в другата сам. Избрахме пиеси на Шуман, Шопен и Седмата соната на Прокофиев. С Петербургската филхармония ще свиря Третия концерт на Рахманинов. Ще дирижира Василий Синайски. С него досега не съм свирил.
Преди малко Виктория ми разказа за любовта ви към настолните игри. Кой побеждава?
Зависи от играта. Има игри, на които Вика ме побеждава безапелационно, и аз не мога да разбера защо. Тя има изострени тактически умения за някои игри. Но обичаме да играем различни стилове и всякакви нови игри. Разликата е в това, че аз приемам загубите по-леко, а Вика се разстройва. Обичаме да се събираме с приятели, с родителите ѝ или със сестра ѝ.
Какви филми предпочитате?
Изборът винаги е на Вики. Интересно ми е, защото преди не гледах често филми, предпочитах да слушам музика. Вики обаче знае много и тя избира. Един от любимите ѝ режисьори е Уди Алън. Изгледали сме всичко, както класическите стари, така и най-новите му филми. Не харесваме екшън или комедии.
През 2021 г. Сергей Редкин се явява на конкурса „Кралица Елизабет“ в Белгия, който тази година е за пианисти и започва на 3 май. Кандидатите са общо 64. В биографията му има няколко награди от международни конкурси. Последният е конкурсът „П. И. Чайковски“ в Москва, където печели трета награда. Има първа награда от конкурса в Санкт Петербург на името на „С. С. Прокофиев“ през 2013 г., от Хелзинки, в конкурса на името на „Май Линд“ през 2012 г. – отново първа награда. През 2010 г. на конкурса в Бидгош, Полша, на името на „И. Падеревски“ той получава трета награда. Лауреат е на специалната награда на клавирния фестивал в Рур (Германия), номиниран от американския композитор Филип Глас и диригента Денис Ръсел Дейвис.
Сергей Редкин е роден през 1991 г. Учи пиано и композиция в консерваторията в Санкт Петербург с Александър Сандлер и Александър Мнацаканян. През 2017 г. защитава докторска степен.