Кой е жизнеспособният проект на Европа в кризата – един по-силен политически съюз (ЕС като „Брюкселска империя”) или частично връщане към суверенитета на нациите? Сблъсък на мненията на холандския историк Тиери Баудет и британския политически философ Роджър Скрътън.

Тиери Баудет: ЕС е империя. Империя означава война

Свикнали сме да смятаме, че Съюзът осигурява мир в Европа. Но дали когато държавите-нации отстъпват своя суверенитет, това не води до конфликти – пита по провокативен начин холандският историк Тиери Баудет.

Привържениците на европейския проект невъзмутимо твърдят, че национализмът води до война, а европейското изграждане – до мир. Ето защо всяка загуба в полза на Брюксел в плана на демокрацията, суверенитета и прозрачността, в края на краищата ще се компенсира от тази благородна цел: мирът.

Ала тази предпоставка е погрешна. Национализмът не води до война. Амбицията да се изгради Европейска империя води до война. Всъщност европейското изграждане е това, което води до война.

Фашизмът и нацизмът са две оси на европейското изграждане. През 1933 г. Мусолини изразява своето убеждение, че Европа може отново да властва над света, единствено ако постигне политическо обединение.

Новата Римска империя на Мусолини

Норвежкият колаборационист Видкун Куислинг е смятал, че трябва да се създаде една Европа, която да не пилее кръвта си в смъртоносни конфликти, а да формира солидно единство. А на 11 септември 1940 г. Йозеф Гьобелс заявява: сигурен съм, че след петдесет години вече няма да разсъждаваме в термините на държави.

На 28 ноември 1941 г., по време на един разговор с финландския министър на външните работи, Адолф Хитлер категорично изтъква, че европейските държави вървят ръка за ръка, че те са членове на едно голямо семейство. В своето прочуто изследване „Нации и държави” (1977) историкът Хю Сетън-Уотсън от Университета в Оксфорд стига до заключението, че намеренията на Хитлер не са се ограничавали до така наречения германски национализъм. Неговата цел е била да превземе цяла Европа и обширна територия извън нея. Що се отнася до Мусолини, той е искал да основе нова Римска империя около Средиземно море, а японците са мечтаели да установят цветуща империя в Източна Азия.

Расизмът на немците не е бил израз на национализъм. Тъкмо обратното. Расата надхвърля рамките на нацията и държавата, ето защо расовата теория е по дефиниция международна, а не национална доктрина.

Бащите-основатели на ЕС

Още по-смайващо е, че Робер Шуман, един от основателите на европейския проект, е бил чак до 17 юли 1940 г. държавен секретар на режима на Виши, който е колаборирал с германците. Като депутат от Лотарингия през 1938 г. той активно поддържа Мюнхенското предателство и така съдейства Хитлерова Германия да анексира част от Чехословакия. Навремето той дори изказва пожеланието Хитлер и Мусолини да заздравят отношенията си. На 10 юли 1940 г. Робер Шуман е част от депутатите, които подкрепят маршал Петен да поеме властта.

Жан Моне, друг основател на обединена Европа, е междувременно в Лондон, където се опитва да осуети всекидневните радио-емисии на генерал дьо Гол (което  се случва на 20 и 21 юни 1940 г.).

Освен за Втората световна война, „национализмът” е сочен като причина и за Първата световна война. Ала по време на Първата световна основната цел на Германия е да включи не-германски региони в рамките на една империя. Войната избухва тъкмо от пан-националния барутен погреб, какъвто е Австро-Унгария. Тъкмо този „прото-европейски съюз” отказва да даде независимост на сърбите в Босна, което подбужда една група от „младо-босненци” да организират заговор за убийството на ерцхерцога Франц-Фердинанд през юни 1914 г.

Потисничеството, упражнявано от централизиран режим, винаги поражда напрежения. Един от основните уроци, извлечени от Първата световна война е, че „принципът на самоопределение” – пропагандиран впрочем от американския президент Удроу Уилсън – предполага зачитане на различните националности, вместо тяхното претопяване или интегриране в някаква по-голяма цялост.

Политическият съюз – източник на напрежения

Ако се върнем по-назад в историята, ще забележим, че за пореден път не „национализмът”, а империализмът и желанието за европейско обединение са довели до война. Да вземем за пример Наполеоновите войни. Наполеон е мислил доброто на Европа, налагайки същите принципи: европейски кодекс, Европейски върховен съд, обща монета, сходни териториални рамки, същите закони и т.н. Наполеон се е надявал Европа бързо да се превърне в единна нация.

Идеята, че национализмът води до война, а европейското обединение – до мир, е следователно фалшива. Европа не е познала „мира” даже през последните петдесет години. В по-голямата част от този период страните от Европа бяха ангажирани в битка на живот и смърт със Съветския съюз – израз на друга анти-национална философия: комунизмът. Работникът, поне според „Комунистическият манифест”, няма нация.

Както и можеше да се очаква опитът за политическо обединение на Европа предизвиква и днес силни напрежения. В почти всички европейски страни се наблюдава появата на партии срещу установеното политическо статукво. В Северна Европа нарасна неприемането на Юга и обратното. И отново не става дума за национализъм, а за европейския проект, който е източник на конфликти. Ето защо би трябвало да се обърнем към една Европа, различна от днешния ЕС.

Европа без централизиращ режим, Европа на държавите-нации, които си сътрудничат помежду си, без да се боят от националните различия. Трябва на отделните страни да се възвърне властта над собствените им национални граници, за да могат те сами да решават кого да пускат да влиза. Те ще изберат, според собствения си икономически интерес, един по-гъвкав пропускателен режим при издаването на визи, установявайки контрол над престъпността и имиграцията. Трябва да се премахне еврото, за да могат нациите да си поемат дъх в монетарен план и сами да определят лихвените си проценти, в зависимост от своята ориентация и местна конюнктура. Трябва до голяма степен да се премахне хармонизираното законодателство, което слага кръст на различието.

Защото вместо да е източник на конфликти, национализмът е силата, която прави възможна демокрацията. Без тази уеднаквяваща сила, парламентът никога не може да вземе легитимно решение. Примерът на Белгия показва как липсата на национално единство подкопава администрацията на една страна. Паническият страх от национализма рискува да наложи една противоречива „брюкселска империя”. Време е да спрем да атакуваме държавата-нация.

Тиери Баудет (род. 1983 г.) е холандски юрист и историк. Завършва Факултета по право на Лайденския университет с докторат, посветен на националния суверенитет. Редовно публикува статии в холандската преса, най-вече по проблемите на правата на човека. Текстът е публикуван в NRC Handelsblad.

* * *

Роджър Скрътън: Европейци, но с нации

Европейският съюз е империя, според холандския историк Тиери Баудет. Разбира се, отговаря британският философ Роджър Скрътън, при условие, че не пренебрегва нациите, които обединява. Защото тъкмо по този начин се ражда общността.

Статията на Тиери Баудет, публикувана в NRC Handelsblad, предизвиква противоречиви чувства. Но тя има право в едно: проектът за европейска интеграция се основава върху идеята, че национализмът и принципът за национален суверенитет са в основата на войните, разтърсили Европа. Изхождайки от тази основна констатация, европейската интеграция обаче започва се схваща по доста едноизмерен начин: като процес на обединение, което неспирно се разраства под шапката на централизирано командване. И колкото централното командване се сдобива с повече власт, толкова повече националните власти са принудени да отстъпват.

Подобна цел изобщо не е била избирана от европейските народи. И всеки път, когато те имат повод да изразят мнението си по този въпрос, те гласуват отрицателно – поради което се прави всичко те да нямат възможността да гласуват. Европейският процес неминуемо върви към една по-голяма централизация – повече контрол, налаган отгоре, повече диктатура на съдии и неизбрани бюрократи, повече отмяна на закони, макар и гласувани от избрани парламенти, повече конституционни договори, без никакъв принос от страна на засегнатите народи.  И всичко това, подържано от единната монета, без ясно да се дефинира кой ще плати дълговете.

Така все повече се стига до имперско правителство, което ясно показва, че обратната страна на национализма не е Просвещението, а Империята. Единственото нещо, което би могло да зачеркне това движение са националните чувства на европейските народи.

Лоялности и национални форми

Като британски гражданин и човек, влюбен в римската цивилизация, аз не се противопоставям на понятието „Империя”. И все пак трябва да си дадем сметка до какво води то. Както и за различните форми, в които може да се облече имперската власт. Според мен Империята позволява да се защитят суверенитетите и местните обичаи чрез цивилизацията и правото; но тя може да доведе и до заличаването на местните обичаи, да застраши суверенитета, замествайки го с централизирана и архаична власт.

ЕС е донякъде между двете, но неговият основен недостатък е, че никога не се е опитал да убеди европейските народи да приемат Европа, която винаги, според мен, е била цивилизация на държавите-нации, основаваща се, на първо място, върху един вид лоялност към териториите и обичаите, а сетне към религията и династията. И ако им се даде избор, европейците биха изразили тази своя привързаност към своята страна в подобни термини. А доколкото тази привързаност е безусловна – поне в термина идентичност – тя приема национална форма.

Европейската политическа класа обаче е враждебна към нея и следователно тя диаболизира всеки пряк израз на националистически чувства. Само споменете Жана д’Арк и реалната страна, скиптърът и Св. Георги, тъмните лесове на Леминкайнен и финландското пространство или дори Хенк и Илза и ще ви нарекат фашист, расист и екстремист. Тази литургия на заклеймяването се повтаря из цяла Европа от една политическа класа, която претендира да мрази принципа на суверенитет, от който тя все пак пряко зависи.

Вярност към нацията

За повечето европейци обаче националното чувство е единственият мотив, който може да оправдае някаква жертва в името на общото благо; единственият източник на задължение в публичната сфера, в който не става дума за пари. Защото хората не гласуват, за да си напълнят джобовете, те гласуват, за да защитят своята идентичност от набезите на тези, които не я споделят и които се опитват да заграбят наследство, над което нямат никакво право. Верността към нацията няма нищо общо с расизма или фашизма: нейният първичен израз е привързаността към територията и общността.

От настоящата криза би трябвало да сме проумели поне едно: когато всичко върви зле, политиците се надяват да правим жертви. Но в името на какво трябва да правим жертви, ако нямаме чувство за причастност? А как бихме могли да имаме чувство за причастност, когато границите са изчезнали и вече не разграничават това, което е „наше” от онова, което е „тяхно”? Ето защо би трябвало да сме благодарни на Тиери Баудет, че се осмели да повдигне тези въпроси и постави началото на дебат, също толкова необходими за Обединеното кралство, както и за Холандия и останалите европейски страни.

Роджър Скрътън (род. 1944 г.) е британски консервативен философ, писател и композитор. Автор е на над 30 книги, сред които: Изкуство и въображение (1974), Сексуалното желание (1986), Естетика на музиката (1997), Политическата философия: аргументите на консерватизма (2006), на седем книги с проза и две опери.

Превод: Тони Николов