Американците не вярват нито в таланта, нито във вдъхновението. Те вярват в четене, писане, критика и постоянство, казва поетесата и издателката Катерина Стойкова-Клемър пред Оля СТОЯНОВА.

Катерина Стойкова-Клемър е автор на три поетични книги – двуезичната The Air around the Butterfly/Въздухът около пеперудата („Факел Експрес”, 2009), „Неделимо число” („Факел Експрес”, 2011) и англоезичната The Most (Finishing Line Press, 2010). Родена е в Бургас, от осемнайсет години живее в Лексингтън, Кентъки. От пет години е водеща на седмичното радиошоу за литература, изкуство и култура „Акценти”, което се излъчва на английски по WRFL 88.1 FM в Лексингтън.

Преди три години основава издателство Accents Publishing, а повече от година и половина работи върху проекта за антология на съвременната българска поезия – „Сезонът на деликатния глад”. Книгата, която излезе неотдавна, е в обем от 340 страници и включва 32-ма автори с по пет до десет стихотворения, преведени на английски език. Книгата започва с Екатерина Йосифова и завършва с Росен Карамфилов, който е роден през 1992 г. И още: Миряна Ангелова, Ани Илков, Владимир Левчев, Аксиния Михайлова, Кристин Димитрова, Георги Господинов, Николай Бойков, Йордан Ефтимов, Марин Бодаков, Емануил Видински, Димитър Кенаров, Иван Христов, Ясен Василев и др.

Защо антология с поезия? Правите жест към българските поети или това е вашият начин за събиране на световете?

Не съм сигурна, че днес никой не чете поезия. Ние, които четем, не сме никой, не мислите ли? Просто малко хора купуват, а това е различен проблем. Според мен съвременният купувач на книги първо иска да прочете, преди да реши дали да си купи, а не обратното. Но с интернет и фейсбук тази особеност може да се преодолее.

Други ще решат дали антологията е жест към българските поети, аз само знам, че не можех да не го направя. Просто всичко беше налице. Имам издателство, което публикува изключително поезия и което ми дава достъп до американските читатели, аз самата превеждам, както и разполагам с голяма част от времето си. Мисля, че щях да съжалявам, ако не го бях направила.

След година и половина труд книгата бе отпечатана. Да си призная, уморена съм, но съм щастлива от резултата и благодарна за възможността. Нещо повече, бих искала да правя още проекти за „събиране на световете” и се надявам „Сезонът на деликатния глад” да е първата от редица книги, представящи българска поезия в САЩ.

Издателският бизнес в Америка среща ли същите проблеми като тук – липса на читателски интерес, проблеми с разпространението, ниски тиражи? Кои са последните книги, над които сте работили в издателството?.

Да, с разпространението е трудно, тиражите са ниски, читателският интерес варира. По-голямата част от независимите литературни издателства в САЩ са структурирани като дружества с идеална цел, за да могат да получават помощи от специални фондации. Почти всички издателства са принудени да публикуват книги чрез конкурси с такса за участие. По такъв начин се финансират повечето независими поетични книги в САЩ в момента.

Предишната книга, която излезе от Accents Publishing, е Biblia Pauperum („Библията на просяците”) от Т. Крънк. Всъщност той се казва Тони Крънк, но си съкращава първото име, за да не си личи полът от името. Тони е работил над тази книга повече от десет години, стиховете са прекрасни, звънят от чистота и оригиналност. Той също така е и известен и уважаван поет, лауреат на престижни награди. В момента работи в щата Алабама и преподава поезия на непълнолетни нарушители на закона.

Имаме група предани читатели, които четат всички наши книги, а оттам нататък всяка книга си намира своята специфична публика. Понякога тази специфична публика се връща за още наши книги. Така, според мен, градим своята репутация и поддържаме връзка с читатели и купувачи на книги. Вярвам, че антологията също ще намери своята публика. Много американци я чакат с нетърпение.

Имате ли наблюдения как чуждата публика възприема стиховете на българските автори? Имате ли обратна връзка, получавате ли отзиви?

Ще цитирам превод на няколко изречения от предварителните отзиви: „Сезонът на деликатния глад” … е ценно въведение към широк спектър гласове, които повечето от нас никога не са чували. Тази книга е подарък за и международното разбиране, и за американската литература.” – Джеймс Кейтс, поет и преводач, бивш президент на Асоциацията на американските литературни преводачи (ALTA).

От януари 2013 г. насам при всяка моя публична изява чета не само свои стихове, а и преводи от антологията. Интересът е жив, а слушателите са въодушевени и казват, че искат да си купят книгата. Дано си удържат на думата!

По кои белези разпознавате историята, която ще се превърне в стихотворение или разказ?

Имам стихотворение, което отлично илюстрира тези белези, но то е на английски и не се превежда много добре. Но в общи линии звучи така:

Ако си поетът трябва да се научиш

да различаваш стихотворението

от другите думи в ума ти.

То е по-високо само с полутон, и то

не винаги. Но винаги

има нещо. Вярата, че още думи

следват кометното му тяло,

надеждата, че идва

отдалеч.

След почти 20 години, прекарани в Америка, в кой език се чувствате по-уютно? На какъв език пишете?

Понякога изпитвам чувство на вина, когато се чувствам уютно в английския. Рядко ми се налага да говоря български във всекидневието, така че през 2012 г. направих двумесечна визита до България и главната ми цел беше да се потопя в езика денонощно. Почти мигновено започнах отново да мисля и сънувам на български. Когато се прибрах в Америка, една моя ученичка спомена, че английският ми се е „влошил”.

Някои стихотворения искат да са написани на български, някои на английски. Част от тях са преводими, други не са. Като че ли по-лесно ми е да превеждам стиховете си от български на английски, отколкото обратното, но пиша по-често на английски, за съжаление.

Америка ли промени писането ви?

Америка промени мен, а аз промених писането си. Американците не вярват нито в таланта, нито във вдъхновението. Те вярват в четене, писане, критика и постоянство. Без да знаят, американците вярват в стария принцип на диалектическия материализъм, че количествените натрупвания водят към качествени изменения. Тук се работи повече, а много, много по-трудно се публикува. В едни момент, когато хиляди страхотни поети изпращат стихове едновременно, единственото предимство остава упоритостта.

Къде дишате спокойно? Обичате ли големите градове или бягате от тях?

Кентъки е шестият американски щат, в който живеем. Опитвали сме различни по големина градове – от миниатюрния Блаксбърг, Вирджиния до Сан Диего, Калифорния. Но интересното е, че през последните 10 години се задържахме в град с размера и климата на Бургас. Тук ми е спокойно.

А имало ли е моменти през тези години, когато ви се е искало да оставите всичко и да се върнете тук?

Да, повече, отколкото ми се иска да си призная. Поне няколко пъти в годината. И не съм убедена, че това няма да се случи някой ден.

Какви страхове имате?

Че ще се отдалеча от българския език. Че няма да напиша каквото трябва да напиша, защото пиша на английски. Че имам някакъв дълг, който няма да изпълня, защото няма да разбера, че мен чака. Че няма да видя каквото трябва да видя, защото си затварям очите. Че няма да прочета важните съвременни български книги.

И други.

Имате стихотворение „До имигранта, печащ ябълков пай”. Вие самата как се справяте точно с тази рецепта, символ на всичко американско?

Никога през живота си не съм пекла пай, така че този въпрос е без отговор засега. Но мога да правя пуканки в микровълновата печка и всеки път се справям отлично!