0
4742

Идвайте в Пловдив с открито сърце

Фотография Георги Кожухаров, Дневник

С Антон Баев, член на УС на фондация „Пловдив 2019“, разговаря Дияна Боева.

Антон, мисля, че за възприемането на изкуството и културата трябва тишина и спокойствие. Кога ще е малко „по-тихо“ в Пловдив, за да мога да преценя на кое събитие искам да отида в европейската ни столица?

Дияна, струва ми се, че Пловдив е от тихите градове още от времето на Дебелянов, та до днес. Че и чужди поети тъкмо като тих са го улавяли – Николас Гилен например в „Малка пловдивска балада“. Или нашият Иван Теофилов. Обаче е бил и много шумен, когато трябва – за Съединението, да речем, и за други работи преди това – борбите ни за църковна независимост (шамари и ритници са се раздавали тогава в катедралния ни храм „Света Богородица“). Та врявата и безумството са творения на самото време, а то – както знаеш, е онова, което прави поезията, изкуството въобще, понеже не мислиш ли, че сърцевината на поетическото изкуство е тъкмо времето? Ние не избираме времето, в което живеем, то ни избира, така че точен отговор на въпроса ти не мога да дам. Но ще добавя – рок концертите, блус пърформансите също са култура и със сигурност там тишината не работи. Времето може да гърми като водопад, може да мълчи като мъртво море. Но тишина за откриването на Европейската столица на културата, Бога ми, не ми е хрумвало!

Антон Баев

Някога останах изненадана от „драмата“ на пловдивчани, свързана с периферията и центъра. Само исторически обусловена ли е тя? 

Може би си била изненадана, понеже си дошла от Йовковата земя, а тя е земя на тишината – той така я описва. Центростремителните сили, както и центробежните, са съпротивата ни срещу времето, в което Бог ни е положил. Прочие, някои отговори съм си дал в стихотворението „Съвет към младия центурион“. Та там, сред съветите, младите центуриони (на които им се чете) ще намерят такива: „В провинциите впрочем се намират/ най-хубавите славеи“; „Провинциите първи виждат/ на империите залеза“; „Пророците ги обявява Рим,/ но камъкът най-гладък е в реката“. Неоспорим факт от Ботев насам е, че най-високата ни литература е писана в провинциите, а и в чужбина. Предполагам, че това създава комплекс и центърът гледа да се брани приживе с каквото може. Всеки случай не провинциите го нападат (освен с преселенията си), а той – тях. София удря по Пловдив 2019, не обратното. Щеше да удря и по Търново, и по Варна, и по Бургас, и по Русе, ако те бяха спечелили. Но и това ще преживеем. Плиска, Преслав, Търново, Пловдив са били столици, съмнява ме София да е вечна.

Отстрани погледнато, при вас опозицията периферия–център вече е трансформирана в свои–чужди (против фондацията „Пловдив 2019“ и за нея). Подобно мислене не противоречи ли на мотото „Заедно“? Позициите се ожесточават и след откриването. Докога ще си играете на победители и победени?

Всички бяха на последния етаж в „Тримонциум“ – и ругаещите, и руганите – да гледат отвисоко и на топло откриването. Ако трябва да транскрибирам – тези, които наричаш победени, са ругаещите днес, а победителите – са руганите. Но победители и победени няма. Човекът, както знаеш, се състои от комплекси. Нечовешкото е да става роб на комплексите си. То е трепанация на нормалното и превръщането му в чудовищно. Срещу това трябва да се съпротивляваме, и то чрез култура. Понеже нормален човек може ли да ругае 1500 доброволци – деца, не взели нито лев, мръзнали в репетиции часове и дни наред, за да стане празникът на Пловдив 2019? Изобщо най-интересното от откриването на Пловдив 2019, според мен бе, че всички отричащи или са били край Кулата, или в „Тримона“, или пред екраните и са стояли и гледали докрай средновековното мъчение (ослепяване чрез светлина). Вторият несъмнен принос на Кулата е към мемориалния комплекс на българина: възторжени или меланхолични, но съвсем не отрицателни паралели с асамблеята „Знаме на мира“ (кой не си харесва миналото, в което лингвистичната конструкция „Ох, на дядо – одрало ми е кожата!“ изразява соматичното наслаждение чрез болка, доказващо, че раните на Балканите се лекуват с нови рани и че българите са нещо като бесни самобичуващи се назаряни (богомили)). Съмнявам се и първият, и вторият комплекс да казва нещо на младите сърца (да не говорим за чужденците, които се наслаждаваха на себеизмъчването ни), но нали все старците отиват на война, а ние – с младите, сме за сбогом на оръжията, love me tender, tender is the night, etc.

Излезе, че културата на България се „наблюдава от кръчмата“, тези VIP-ове на откриването с чинии в ръце на последния етаж на хотел… Без да иска, Пловдив даде своята дан и във вертикалното противопоставяне и йерархията. Какво да очакваме в перспективата на културата през тази година?

То във всяка зала – театрална, оперна, кино, салон – си има места с по-скъпи билети и с по-евтини. Не че съм за това, но кажи ми как си представяш американският посланик долу сред народа посред нощ? Или италианският министър на културата? Противопоставяне няма, според мен, но йерархията (презентативната) – за добро или за лошо – съществува още от родово-племенните общества и не е необходимо да откриваме Америка, като можем да се върнем в пещерите, ако ни харесва. Забележителното е, че ругатните не ги изричат хората „долу“, а идват от устата на хора „горе“. Веселието е винаги „долу“, „трагедиите“ – горе. Това, разбира се, е известно още от древна Гърция.

Ще има ли интересни ателиета – за музика, изобразително изкуство, писане и превод? Какво би могъл да сътвори човек с ума, сърцето и ръцете си в тях?

При близо 500 културни събития за една година в Пловдив отговорът на въпроса е: „Чети програмата, следи сайта на Пловдив 2019 или медиите, на които вярваш“.

Истанбул като културна столица през 2010 г. подари на гостите си изоставените халета край Босфора, като ги превърна в творчески ателиета и изложбени зали. Какво да очакваме от Стария град?

През 2019 г. Пловдив ще си подари Епископската базилика – най-големия раннохристиянски храм в България от началото на V век. Заедно със стъклен площад – на метри от Античния театър, Римския форум и Одеона. Хайде сега пишете, че „Знаме на мира“ и „1300 години България“ се връщали!

И последно, откъде идва това надъхано говорене на тема „Пловдив“? По-скоро любовта към този град е като мириса на тютюн около складовете, от който заболява главата като при истинска любов, само че мирисът на тютюн го няма вече

От комплексите ни идва, мисля. От сгрешената самопреценка и обективна оценка за повечето от нас. Но затова си има цяла наука, наречена холистична психология. В нея българско участие няма. Ние сме „космически гласове“. Не е необходимо всичко да се харесва на всички, комунизмът отдавна го няма, но обвиненията ad hominem (срещу човека, хората) са ексхумиране на комунизма. С това приключвам, пък всеки както иска да го разбира и от която ще страна да се строява. Аз знам къде са учениците и студентите, доброволците, които са жестоко обиждани в момента от – ще го кажа – нереализирани хора, чиито претенции далеч надхвърлят постигнатото от тях и оценено от другите. Но бедите им идват от сгрешена себепреценка, а опитите им да уязвят младите, са нелепи. На младите им е рано да се продават, а старците вече нямат с какво да ги купят, и това е най-радостното в ситуацията. Но сънят на старците винаги ражда чудовища поради собствените им страхове. Идвайте в Пловдив с открито сърце – смисълът на културата все пак, мисля си, е да усетим себе си в различията, а не в „единство“, „заедност“ и прочие слогани, които са чиста проба пропаганда, без значение дали ще я обозначаваме като Западна, или Източна. На мен по ми харесва класическата романтическа диспозиция Север–Юг.

Антон Баев (1963) е поет, писател и журналист, доктор (PhD) по българска литература от Института по литература към БАН. Автор на 18 издадени книги, сред които една в Турция, една в Германия и две в Македония. Председател на Дружеството на писателите – Пловдив. Собственик на 3 информационни сайта и основател на многоезичната литературна платформа www.plovdivlit.com. Носител на национални и международни награди за литература.