0
723

Изложбата като среща

ObstPlan_Photo_VladimirTomashevich
фотография Владимир Томашевич

Галерия One Night Stand е едно от местата, които в последните няколко години създават истинско усещане за съспенс на публиката, показвайки изложби само за няколко часа в рамките на откриването. На 7 април в нейното подземно пространство на ул. „Христо Белчев”, 25 в София се състоя съвместната изложба на фотографа Димитър Дилков и художника Калин Серапионов. На 9 май там предстои да се открие проектът BIG DATA на саунд артиста Сибин Василев. Той е свързан с потока на данни в съвременното дигитално общество и развитието на технологиите, които създават нови форми на наблюдение и контрол, ограничаващи човешката свобода. Състои се от композиции, които на базата на звукови и визуални елементи потапят зрителите в технологичния и абстрактен свят на мрежата.

В последните години картата на местата за изкуство в София се разширява. Географията им чертае вертикали от покривите до мазетата и хоризонтали – до далечните краища на града. Усложнява се и тяхната политика. Отвъд завоевателския дух за намирането на нови пространства, важни започнаха да ни стават тяхната физиономия, действието, намеренията, присъствието им в артистичния живот на столицата.

В едно от мазетата на улица „Христо Белчев” вече няколко години галерия One Night Stand очертава своето място в тази география далеч едновременно от лайф стайла на съвременното градско живеене и от символично натоварените рамки на институциите. Тя е място, което не може да се облече напълно нито в определението „пространство за изкуство”, макар и да е такова, нито във формата на частна галерия, въпреки че именно такива са задачите, които си поставя. One Night Stand е по същността си художествен проект, и то такъв, че добре играе с всички тези рамки, без да си противоречи. Зад него стои художникът Иван Мудов, който отдавна владее инструментите на мисленето през концепции и има опит с разни форми на представяне на изкуство. Така, ако за повечето хора галерията е подобна на архитектурен „контейнер” – място, където отиват да видят изкуство, то за Иван Мудов тя е платформа, която може да бъде създадена навсякъде, рамка, която може да има вида на чекмедже (да си припомним галерията 0gms в чекмеджето на Института за съвременно изкуство, София), мазе, страница на книга и др. С идеята да предложи кратка афера с изкуството One Night Stand ни изправя пред въпроса за това, колко трае обикновено срещата ни с него. Критическият само донякъде тон на това питане върви обаче ръка за ръка с неподправеното наслаждение от уникалния, макар и мимолетен, момент на среща.

На 7 април, успоредно с откриването на изложбата на Матю Битон (ASCENSION) – част от фотографското турне на Лени Кравиц FLASH във Vivacom Art Hall, галерия One Night Stand показа съвместната изложба на Димитър Дилков и Калин Серапионов, която създаде съвсем различно усещане за фотография. Няма да е преувеличено да се каже, че тя върна зрителите към едно „класическо” мислене на фотографския образ, свързано най-вече с произвеждането на смисъл. Така, това бе една изложба на значещата фотография, която независимо от конкретния подход – било то по-скоро в сферата на символа или на събитието, ни изправи пред размишления за естетиката и етиката на езика на фотографията.

За арткритици като Клемент Грийнбърг – един от големите умове на модерното изкуство, една творба е толкова по-завършена, цялостна и качествена, колкото повече в начина си на правене се отнася към възможностите и характера на медията, в която работи. Пример за това е повърхността (flatness), липсата на дълбочина на платното при живописта, което само по себе си се превръща в основа за наслояване на бои и материали, вместо да създава илюзорна дълбочина чрез фигуративни изображения в перспектива. За Грийнбърг обаче именно картината в този смисъл е висша форма на проява на изкуството, докато по-социални медии като фотографията имат друг художествен статут. Тази елитарна гледна точка е остаряла отдавна в историята, но това не отменя важността на казаното за езика на медията. Постепенно то по-скоро се разширява и, без да напуска териториите на естетическото, се въплъщава в културното осмисляне на каналите за комуникация, които сами по себе си имат значение: „медията е посланието”, казва Маршал Маклуън.

Работите на Димитър Дилков, както и тези на Калин Серапионов, съдържаха именно такъв елемент на размишление и поглед върху самата медия; върху композицията, цвета, момента, формите, рамката на кадъра, връзката между текст и образ, между движение и статика – все особености на фотографския образ и на начина, по който той присъства в пространството.

Фотографии Димитър Дилков

С над двадесетгодишна практика като фотожурналист, доста рядко показващ работи под формата на изложба, Димитър Дилков избра да ни представи слайдшоу от повече от двеста кадъра, както и едва няколко фотографии, подредени в пространството. Собствената му артистична селекция за слайдшоуто включваше образи, заснети от началото на 90-те до днес, които в променящ се ред се въртяха пред очите на зрителите, създавайки истинско усещане за безкрайност. Те представляваха една поредица от статични черно-бели кадри, без заглавия или указания къде именно са заснети. Отговорността на разпознаването на местата бе оставена на зрителите, които само можеха да се догаждат, че това, което виждат, е бежански лагер на македонската граница, самозапалил се човек пред вратите на президентството в България, моменти от антиправителствените протести, опустошени градове в Украйна, религиозни шествия на Балканите и др. Традиция и съвременност, запад и изток, цивилизация и война, бедност и разкош, празник и траур, романтика и безнадеждност, смърт и живот се сменяха кадър по кадър, сякаш за да покажат шизофренната множественост на света, неговата налудничава актуална противоречивост.

Самият подход на снимане на автора, напомня „уроците” на първите фотографи на „Магнум“, които чрез работата си през ХХ век разширяват полето на видимия свят, отиват в Китай и Индия, снимат войните и човешкото страдание. Тяхната работа напомня походите на откривателите, само че в територията на визуалното и с помощта на камерата. Нещо, което само по себе си определя друг статут на фотографа и на фотографията като цяло в полето на развиващата се медийна култура. Накратко, те стават много по-независими. Както казва един от основателите на агенцията – Анри Картие-Бресон в свое интервю от 1958 г.: „… фотографията е ментален процес. Трябва да знаем за какво бихме искали да сме ясни, какво бихме искали да кажем … Фотографията е начин да напишем това, да го нарисуваме, да го скицираме.”[1] Този ментален процес за Картие-Бресон е едновременно интуитивен, естетически и телесен; спусъкът на камерата се натиска винаги в един момент и този момент е определящ за смисъла. Той е онази стръв, която фотографът преследва телесно и която обработва естетически.

Непосредственост, умение да се рамкира кадъра и усет за момента личат във фотографиите на Димитър Дилков, който беше избрал да покаже конфликтите в самата тъкан на съвременността като безкрайно изтичащи пред очите ни образи. Това, че авторът снима единствено черно-бяло, добавя допълнителен смисъл. То представлява отказ от вземане на страна, от съдене, от поставяне на акценти извън конкретната ситуация, което съдържа в себе си ясна етична позиция. Няколкото рамкирани и показани като художествени обекти фотографии представляваха по-скоро мълчаливи обобщения: група момчета с гръб към камерата, покачени на скалист хълм, гледат към незнаен хоризонт; лице, покрито с бяло, плетено покривало, зад което в сумрака размито се различава икона; младежи, учудено гледащи иззад стъкло; акробатично изпълнение пред публика; огромен балон с малко дете, разплискващ се във водна повърхност; пейка пред Лувъра, на която прегърнати се целуват чернокож мъж и руса бяла жена. Светът е станал необятен, в него няма посока или компас, а само хора, с техните съдби, романтика, тъги и срещи. Събличайки фотографиите от политическия им контекст, Димитър Дилков всъщност подчертава индивидуалния момент, създавайки още по-силно усещане за събитие.

Подобен тип присъствие имаха и работите на Калин Серапионов. Те представляваха работни рисунки на някои от видеоинсталациите на художника, които бяха показани заедно с различни фотографии. Резултатът бе цялостна композиция (Installation Look, 2016), в която фотографиите бяха отделни фрагменти, редом до рисунките, в които бяха разчертани пространствата, ъглите и мащабите на прожекциите. Противно на очакваното показаните кадри не бяха извадени от монтажа на видеото. Те са образи, които са вдъхновили автора по някакъв начин и които асоциативно се свързват с произведенията. Въпреки че самата инсталация представляваше опит за „превод” от езика на видеото на този на фотографията, тя всъщност показа до каква степен те представляват две отделни медии за автора. В неговите работи те се преплитат на базата на един общ подход към изграждането на образите, свързан с асоциативните връзки между тях в рамките на определена визуална концепция. Във фотографиите, както и във видеоинсталациите на художника никога не става въпрос за конкретна реалност. От дистанцията на камерата, с елемент на еротично воайорство Калин Серапионов „събира” разпилени фрагменти от действителността, които слепва в различни  картини. Само по себе си това се случва чрез абстрахиране на образите, което ги превръща в значещи символи, метафори и гледки.

Фотографии Калин Серапионов

Показаните в рамките на инсталацията фотографии в галерия One Night Stand имаха характера на художествени обобщения. Пукнатините на Соломоновия храм в Йерусалим, където хората напъхват малки листчета с молитви, желания и надежди; кварталът Венеция в Лос Анджелис, Калифорния; задният капак на модела „Жулиета” на Алфа Ромео; издължената фигура на строен чернокож човек, тичащ по плажната ивица на Варна и др. Всички тези образи по един или друг начин са свързани с видеа на художника, в които темите за надеждата, паметта, начините на живеене, общото публично пространство, личните преживявания и срещи са част от една обща посока на мислене. Като че ли от „космическа” дистанция авторът непрекъснато говори за съвременния живот на хората, обитаващи един глобален мегаполис, в който различни езици, пространства и политики се смесват и непрекъснато си влияят.

Утопичният образ на големия град, който е свят сам по себе си, е тема на някои от последните работи на художника като видеото „Колкото далеч, толкова близо”, 2012-2013, и три-каналната видеоинсталация Choose Training, 2014. Последната беше показана в рамките на изложбата в One Night Stand с различен формат, като отделните, синхронизирани помежду си видеа се излъчваха на екраните на три смартфона. Самата работа представлява развиващ се във времето колаж от образи на различни светлинни елементи в нощното пространство на града, които са извадени от шума на улицата и се явяват самостоятелно: осветен паркинг, мигащи звездички на реклами и лога, както и други неонови акценти. Те са монтирани заедно с кадри от фитнес салон и боулинг, където чрез детайли и увеличени мащаби на образите, както и чрез манипулации в скоростта на видеото се показват различни физически упражнения. Работата създава цялостно усещане за дистанция, за едно огромно въображаемо пространство, където светлините, хората и местата съ-съществуват в тъмнината на нощта. За тази специфична сетивност на работата допринася и звукът на Ангел Симитчиев, който допълнително естетизира и разгъва в едно друго на реалността време самия видеообраз. „Отвъдността” на гледната точка, едростта на художествените обобщения и същевременно критическата дистанция от действителността присъстваха и в колажа от фотографии и рисунки, който художникът показа в галерия One Night Stand.

* * *

sib

На 9 май от 19 до 22 часа галерия One Night Stand на ул. „Христо Белчев” 25 ще представи проектa BIG DATA на саунд артиста Сибин Василев. Проектът е свързан с потока на данни в съвременното дигитално общество и развитието на технологиите, които създават нови форми на наблюдение и контрол, ограничаващи човешката свобода. Той се състои от композиции, които на базата на звукови и визуални елементи потапят зрителите в технологичния и абстрактен свят на мрежата.

Ако само допреди петнадесет години „Матрицата” на Уашовски се нареждаше до други големи антиутопии като „1984” на Оруел или „Ние” на Евгени Замятин, то днес представата за тотален контрол, който преминава през човешките тела и е свързан с всеобхватността на мрежата, се превръща в реалност. Феноменът WikiLeaks, а по късно и разкритията на Едуард Сноудън показаха измеренията на проникване на технологиите в организацията на обществото и тяхната сила да пораждат различни форми на контрол и съпротива. Отвъд всекидневната употреба на интернет, мрежата притежава дълбочина, където се прилагат нови инструменти на разузнаването, използвани като машини за контрол. Програми като американската „Призма” (Prism) и британската Tempora, създадени от държавни агенции по сигурността, поставят под въпрос базисни концепции и идеи за човешката свобода. Възможностите на тези програми да събират огромно количество информация от мрежата чрез компании като Google, Yahoo, Facebook и др., от доставчиците или директно от кабелите, свързващи сървърите, показват уязвимостта на хората и всекидневната комуникация, както и крехките граници на личното пространство.

Проектът на Сибин Василев се занимава с тези проблеми, като посредством звукова композиция и визуалните графики на Йоан Трелю изгражда цялостна естетическа среда, в която хората са едновременно слушатели, зрители и участници. Техните сетива са активират посредством квадрафоничното звуково обкръжение. При него звуците се движат в пространството с различна скорост и сила – кресченди и дескресченди, като по този начин го дефинират и моделират наново. Работата се случва не само пред очите, но и буквално в главите на присъстващите, като така, макар и на абстрактно ниво, те се превръщат в съучастници. Провокирани са да усетят хладната, технологична дълбочина на Интернет, която е територията на среща между държавната машина на разузнаването и хакерите.

 


[1] An Interview with Henri Cartier-Bresson from 1958 – http://petapixel.com/2015/05/03/an-interview-with-henri-cartier-bresson-from-1958/