В своята нова самостоятелна изложба „Негативи – (дис)позитиви“ (галерия „Сердика“, 23 септември–11 октомври) Галина Йотова представя единадесет фотографии на свой любим модел от миналото. Историята на Д. е тъжна, което се усеща и в експозицията, без тя да представя какъвто и да било конкретен наратив. По думите на авторката „няма нищо героично, поетично и възвишено в тези снимки“, „направени в междината от време, когато негативът на отсъствието (забравата) започва да става позитив на забравата (отсъствието)“. От друга страна, образите въздействат поетично, а моделът е своеобразен антигерой на прехода.
Пред нас стоят снимки на млада жена, създадени в диалог с фотографката. По стечение на обстоятелствата те престояват дълги години под формата на негативи, трупани в кутии, преди да видят бял свят. Образът е мълчалив и вглъбен в себе си, а отпечатъците са представени върху измачкана амбалажна и обикновена хартия.
В заглавието Галина Йотова се заиграва с понятие, заимствано от правото и впоследствие развито от Мишел Фуко във философски термин.
Какво значение загатвате в заглавието с директната препратка към Фуко?
За мото на изложбата ползвам цитат от „Волята за знание“ на М. Фуко: „Твоето съществуване ще бъде запазвано само с цената на унищожаването ти“, но това не означава, че фотографиите в изложбата са илюстрации на философски понятия. Негатив и позитив са обичайни термини в аналоговата фотография (тази серия е снимана върху черно-бели негативни филми, много по-късно са сканирани, фотографиите в изложбата са принтове от файл), а изборът да сложа едно (дис) по средата е желанието да избягам от възприемането на снимките като чиста проба фотография. Не, те не са чисти, а замърсени, намачкани, употребени от времето и житейските обстоятелства. Болезненият момент в снимките, а и решението ми точно те да бъдат представени са пряко следствие от подчинението и доброволното приемане на инструментите, които ползва „широкият клас на диспозитивите“, а това за Джорджо Агамбен е буквално всичко, което ни формира и определя като живи същества. За Фуко баналността на тези властови отношения се формира по негативен начин чрез отхвърляне, изключване, замаскиране, потъване в мрака на отрицанието. На мен лично ми допада интерпретацията на Агамбен за „профаниране“ и в случая с моите фотографии профанирането е опит за снемане на образа, неговото при-земяване и възприемане без умело управляващите ни диспозитиви, налагащи образец, произвеждащ привидно (виртуално) присъствие и разрояващи се лъжливи идентичности. Ако негативът е отсъствие с потенциал за присъствие, то (дис)позитивът е празнота. Анархистичното ми желание е да унищожа тази празнота.
Бихте ли ни разказали с няколко думи за вашия модел Д. и как успяхте да изградите връзка с нея? Как се разви тя във времето?
Запознах с Д. някъде през 1998/9 г., имахме общи приятели, общи интереси, общи надежди, страхове, дори влюбванията ни бяха по едно време общи. Харесвахме се, разбирахме се, подкрепяхме се и най-важното според мен за връзката между фотограф и модел – имахме си доверие. Така беше в началото, после стана сложно. Някои се справихме, други – не успяха. Въпреки трагичния ѝ край, за мен нейната съдба е обикновена, като на всички нас. Обикновените момичета имат обикновена история, обикновени снимки и не-запомнящи се имена.
Във вашите фотографии третирате образа на модела с дълбоко вникване, уважение и такт. Как се отнасяте към въпроса за Другия? Как се отнасят преходът и нашето общество днес, ако бихте могли да обобщите своите впечатления?
Преживявах дълги години като снимаща портрети, това беше част от работата ми като фоторепортер в различни вестници и списания, все още харесвам да правя ателиерни портрети. Съществуват учебникарски методи как се прави портрет, но извън задължителното познаване и чувствителност към светлината и човека срещу фотоапарата, портретът е ярка проява на властово отношение и диктат от страна на фотографа. Тази мелница на смисли демонстрира механизма на естетическо преживяване, при което някой осъзнава себе си чрез другия, но преминавайки през него, остава себе си, след като се е издигнал до истината за себе си. Не винаги, само понякога срещата на фотографа с модела се превръща в медитативно упражнение, среща на единия със себе си като друг, вглеждане, вглъбение (Паскал Киняр), потъване или изплуване на минали, сегашни и бъдещи състояния. Възползвам се от възможностите на съвременните технологии, но и се опитвам да устоявам на алгоритъма, който като диспозитив превърна цифровата редица в идентификационен белег на човека, на изкуството, на езика, на културата.
Каква е съдбата на личните архивни фотографии към днешна дата според вас?
Сложно проста. Аналоговият свят на спомените върху хартиени снимки постепенно ще изчезне, ще се претопи в крематориума на времето, ще се модифицира в артистични произведения, така актуални в последните години, но и тяхната съдба надали ще е по-завидна от тази на първообразите. Нещо изчезва, нещо остава. Какво? След време високомерието на сегашната ни актуалност ще бъде само археологически пласт.
Какво е отношението ви към съвременното нестихващо производство на образи, заливащи ни днес от всякъде?
Моето отношение към образите в социалните медии и изложбените пространства е ирелевантно. Образите са само образци, които следваме под управлението на диспозитива интернет. Нямам никакво решение, нямам и желание да формулирам такова. Избрала съм лична позиция, която се опитвам да отстоявам – упражнявам се в образосъздаващ аскетизъм.
Това е третата ви поред изложба в пространството на галерия „Сердика“. Какво ви връща отново тук във времето?
Харесва ми пространството, мястото, но най-много съм задължена на отношението и вниманието на галеристката Клара Арнаудова. И когато преди три години тя ме помоли да направя изложба, аз се дърпах, нещо усуквах, извинявах се, но нейното доверие ме накара да потисна егоизма си. Така и сегашната изложба – смирение пред несъвършенството.
В рамките на изложбата предвиждате и допълнително ателие. Може ли да разкажете повече за него?
Ателието е част от научно-приложен планов проект „Изкуството в съвремието: дилеми, посоки и трансформации“ на секция „Култура, естетика, ценности“ на Института по философия и социология на БАН, в който участвам като редовен докторант на секцията. В този смисъл ателието има повече изследователски характер и резултатите от него засягат връзките между отделните модули на проекта и в частност моите лични проучвания.
В момента работите върху много интересно изследване, разкриващо връзките между фотографията и носталгията. Бихте ли представили накратко вашата теза, ако е възможно?
Съвременният свят е поставен между всеобща несигурност и тотална непредвидимост. В междината на това напрежение се настанява носталгията. А фотографията като носител на визуална и социална комуникация не само че не противостои на това напрягане на смисъл, ами резонира и усилва преживяването на кухи желания и властови подчинения.
Фотографията днес не оспорва, а доказва неоспоримия факт на изчезващото ѝ значение като знак, индекс и код без конотация и превръщането на фотоизображението единствено и само в средство за нещо друго. Носталгията по „добрия свят и време“, както и утопията за „по-добър свят и време“ се припокриват, като основната интенция е да се маскира реално съществуващото с времево и пространствено преобразуване. Бъдещето е илюзорна идея в името на технологичното усъвършенстване, миналото е котвата, за която привързваме потъващият кораб.
Носталгията е актуалност, в която фотографията се оказва един от терапевтичните методи за пренасяне на минало, удържайки революционните промени във визуалното и медийното. И отново, и отново се рециклира идеята за щастливия нов ред – бъдещето губи своя есхатологичен смисъл, човек е сам и изгубен в технологичната джунгла.
Галина Йотова е завършила философия и културология в СУ „Св. Климент Охридски“ и е докторант в секция „Култура, естетика, ценности“ при ИФС – БАН. Тя е фотограф на свободна практика. Има участия в изложби, арт панаири и биеналета в България, Германия, Чехия, Полша, Италия, Япония. Нейни фотографии са част от колекцията на Националната галерия. Като фотограф работи за градското списание „Една седмица в София“, Софийската филхармония и др. Авторка е на публикации в сайта на Културния център на Софийския университет, „Капитал Light“, в www.sofialive.bg, www.webcafe.bg, в. „Култура“, в. „К“, сп. „Философски алтернативи“ и др.
