0
937

Истината за Човека

(а не човекът такъв, какъвто ни се иска да бъде)

F.Milanov_Exit_3
„Изход”, хореография Филип Миланов

2014-а почти изтече, а с нея и не малко събития в полето на танца, танцовия театър, пърформанса и визията през тялото изобщо. Тези събития са напълно равностойни на ставащото по света и по убедителен и категоричен начин ни причисляват към него в най-качествените му измерения.

Без да се опитвам да бъда напълно изчерпателна и още по-малко „обективна”, ще споделя впечатленията си от този „местен” пейзаж, откроявайки събитията, които са ме засегнали най-силно.

I. Защо изкуството не може да бъде политически коректно?

От този въпрос започна внезапно и непреднамерено разговорът ни с Коза Тамдоган, който също така спонтанно се превърна в интервю. Дългогодишен мениджър и сподвижник на Пина Бауш, Коза Тамдоган[1] беше член на журито на конкурса за съвременна хореография, проведен вече за девети път под егидата на Балет Арабеск.

Коза Тамдоган

Разговорът с Коза премина през няколко фази на взаимно „опознаване” с нарастващо доверие и интерес. От въпроса за политическата коректност, той премина към ролята на артиста в съвременния свят – свят, в който хората, които държат механизмите на  властта и на парите, най-малко се интересуват от изкуство и най-малко го разбират, защото техните интереси се заключават в това „как да останат във властта и във владеенето на парите”. Да разбират от изкуство – би означавало хората на властта да разберат себе си, а това би ги изправило пред бездна, която би ги погълнала като черна дупка.

С две думи: изкуството се занимава с въпроси, които не могат да намерят отговор от страна на „системата”,поради което то е дълбоко „анархистично” в същността си. Мисля, че разбрах защо Коза използва именно определението „анархистично” – то много точно приляга на неопределимата същина на съвременното изкуство, което борави с еднаква лекота както с утвърдени класически модели, така и със свръхнови, унищожаващи всякаква традиция открития. Оттам идва и абсурдът, при който артистът анархист се намира в зависимост от личности и институции, спрямо които е настроен анархистично, т.е. „критично” и непризнаващо авторитетите им, но тези хора и институции са единствената възможност да бъде финансирано неговото изкуство и ако не го харесват, него и възгледите му, той е обречен на бездействие, в най-добрия случай… Независимо от своите претенции, политиците са най-необразованите хора, поради което те нямат особен интерес да образоват и облагородяват народите си, т.е. хората, които управляват. Системата няма как да харесва и поддържа нещо, което не я одобрява и дори осъжда. Но това съвсем не означава, че дейността на артиста престава да бъде анархистична, напротив. Изкуството в своите истински измерения е силно противопоставящо се на всякакъв вид статукво в „системата”, защото борави със сетивността много повече отколкото с рациото и поради това се опира на хуманизма много повече отколкото на утилитаризма. Изкуството работи със и за култивирането на слуха, зрението, допира и дори на вкуса, т.е. на сетивността, която единствено гарантира „живостта” на човека. Смисълът на изкуството се съдържа във факта, че то експлоатира сетивата, поради което крайният му ефект е запазването на хуманността и опазването на Човека от тотално озверяване, деградация и видиотяване под „опеката” на системата .

„Проблемът с изкуството не е нов за света”, каза още Коза. В края на хуманизма въображението и изобщо всичко, което ни различава от животните (морал, съвест, чувствителност, голямата способност да обичаш и пр.) е поставено на голямо изпитание, водещо към елиминирането им поради „идеологически причини”. Как можем да оцелеем в системата, която ни налага антихуманни принципи на съществуване и която постепенно превръща всичко в „средство за потребление”, включително и самия Човек? В тази система на „пазарни” отношения е най-подходящо Човекът да не разсъждава много, а да следва кротко „прагматичните й” правила и изисквания. Животното не си задава екзистенциални въпроси – то се приема такова, каквото е, и приема системата – такава, каквато е. Това, което ни отличава от животните, е способността да задаваме въпроси – към себе си и към „системата” – това е и основната мисия на хората на изкуството – да поставят въпроси, които противоречат на статуквото. Ето защо нещата, които са „политически коректни”, не могат да бъдат обект/предмет на изкуството и не са свързани със същността му, защото то, изкуството, разкрива истината за Човека, а не Човека, такъв, какъвто ни се иска или трябва да бъде. Разсъждавайки върху произведенията на изкуството, ние всъщност разсъждаваме върху себе си и това е най-голямата провокация към „човечността”, която съвременността може да ни отправи. С това заключение разговорът ни с Коза приключи за момента, с обещание за продължение….

G.Srebreva_I should have told You_4
„Трябваше да ти кажа”, хореография Галина Сребрева, изпълнява Ели Колева

II. Второто международно издание на конкурса за съвременна хореография по музика на български композитори на името на Маргарита Арнаудова представи на 5 ноември т.г. творбите на петима млади хореографи: Галина Сребрева от България се представи с „Трябваше да ти кажа”; Ноа Атар, Израел, с „Три чаши”; Антъни Мидълтън от Обединеното кралство с ,,Капка в океана”; Лиат Магнези, Израел/Холандия с „Невидимата река”; Филип Миланов от България с„Изход”. Пиесите са създадени по избраните от участниците творби на композиторите Добринка Табакова, Георги Арнаудов и Петър Дундаков.

Независимо от несъмненото разнообразие на темите и хореографските почерци, те биха могли да се обединят под едно общо „мото”: младите в търсене на изход. Общата атмосфера на пиесите и изразените идеи бeше по-скоро тревожно-меланхолични, отколкото жизнерадостни и оптимистични. Впечатляваща е сериозността и зрелостта, с която младите хореографи представят усещането си за света и за присъствието си в него. Те изговарят от първо лице проблемите на съвременния човек: липса на цел, празнота, пресирани емоции и инстинкти, стаени копнежи и неизказани желания, потиснато женско его и сгазен от обществените механизми индивидуализъм. Те всички искат да срещнат зрителя със самия него и го правят с безспорен професионализъм и владеене на жанровите средства. Съвсем закономерно творбата, която спечели наградата на публиката, както и тази на журито, е „Изход” на българския хореограф Филип Миланов по музика на Добринка Табакова. В нея общата атмосфера на социална самозатвореност, безпътица и обреченост изкрастализира с директна яснота. Визията е почти плакатно отражение на само-убийствената връзка между индивида и обществото и невъзможността на индивида да бъде себе си в обществения контекст.

Радостта от срещата с младите хореографи се заключава в запознанството с искреността на професионализма им , но като основно впечатление остава меланхолията.

Спектакълът Bob’Art на белгийската трупа Opinion Public

III. Фестивалът „Черната кутия” в Пловдив

Тази година Международният фестивал за театър „Черната кутия” включи в програмата си за трети пореден път съвременен танц и пърформанс. В нея бяха представени: впечатляващият танцов спектакъл Bob’Art на белгийската трупа Opinion Public, който взриви емоциите на фестивалната публика с нестандартните си визуални и хореографски решения и техническите умения на изпълнителите, завършили школата на Морис Бежар; „Жената, която не искаше да слезе на земята” – нестандартен и дори абсурден пърформанс на актрисата от Израел Габриел Ниухауз; спектакълът Pass/Ages на Teatrincorso Company – Италия; Ан Лопес от Франция с „Дуел” и танцовата компания Erica Essener Performance Co-Op, Ню Йорк, с два спектакъла – Weathered и Layers. Спектаклите показаха широките амплитуди на мислене и изразяване в съвременното танцово изкуство, засягайки най-болезнените точки от съвременния живот с неговите фрустрации и духовни аномалии. Въпреки че бюджетът на фестивала е далеч по-скромен от тези на други подобни форуми у нас и по света, нивото на селекцията му не им отстъпва, особено по отношение на качеството на предложените произведения. В някои случаи съвременната танцова форма е трудна за класифициране и оценка, но примерите, които дава фестивалът „Черната кутия”, преливат от въображение, визуални находки и техническо майсторство, които подчертават добрия и несамоцелен вкус на селекцията. Това дава възможност на пловдивската публика да се запознае с представителни извадки на съвременното танцово изкуство, без комерсиални залитания и елементарни идеи. На един пренаситен от образци на маркетинга и пазарните норми щанд подобен форум носи очарованието на изключително, отгледано с любов цвете. Една седмица, девет представления и няколко творчески ателиета изпълниха залите и оставиха публиката в очакване на следващото издание на „Черната кутия”. Фестивалът вече е разпознал своята публика в лицата на младите инелигентни пловдивчани, които пълнеха залите обзети от любопитство да се срещнат с провокативните му спектакли.

BIG14110234452vision_Dimchev (3)

IV. Изложбата на Иво Димчев

Познатият по света и у нас като хореограф и съвременен танцьор Иво Димчев ще представи първата си самостоятелна изложба с визуално изкуство в България в новото си място за изкуство в столицата, наречено „Мозей” (грешката е умишлена – бел.р.), тази събота. То се намира на бул. „Сливница“ 178 и според артиста е „голяма стая за неща с ускорена важност. Изложбата включва предимно картини, скулптури и фотография и ще бъде открита от 19 ч. на 27 септември.

… Същевременно „Мозей е второто независимо художествено пространство, създадено от Димчев след Volksroom в Брюксел. Той казва, че „Мозей” ще се съсредоточи в областта на съвременните визуални изкуства и музиката. Безименната изложба ще продължи до 27 ноември.”

Цитирам тази кратка, синтезирана информация от Дневник, защото тя като че ли изчерпва всичко, което би могло да се каже „обективно” за тази „изложба”. Останалото трябва да се почувства, преживее и оцени през призмата на личния опит.

Иво Димчев споделя своя свят. Той не се дистанцира естетически от своите мечти/кошмари, напротив, довежда ги до крайност. Същото прави и от сексуалните си импулси и екзистенциални гърчове. Пространството „ Мозей” е запълнено от „страхови” припадъци  и експозиции на осъзнатите фобии, кошмари и прости желания, които го превръщат в „Салон на ужасите” от някой Луна парк или на студио за „филм на ужасите”, в който главният герой минава през всички фази на депресията и самоунищожението. От препарираните животни, които Иво е „спасил”, заливайки ги с латекс, до фелациото на сцената, експонирано като част от спектакъл, запаметено чрез видео и представено с безкрайни повторения до пълно обезсмисляне и обезличаване. И разбира се: ваната, пълна с кръв, – един истински филм на ужасите не може да мине без този атрибут, както и мъртвата маймунка, чието погребение Иво устройва с истинска пръст и червеи. Има и музика, напълно подходяща за този визуален „пристъп на ужас” – повече от живота, отколкото от смъртта.

Иво Димчев е „граничен” във всяко отношение и се стреми към постоянно прекрачване на границите, както в етически, така и в естетически смисъл. Той предизвиква зрителя към изследване на „призраците в мрака” на собственото му съзнание или го кара да напусне това пространство незабавно, като самия страх.

 

[1] Коза Тамдоган е родена през 1957 г. в Адана, Турция. Учи английска литература в Босфорския университет в Истанбул, където се дипломира през 1981 г. В Istanbul Foundation for Culture and Arts работи за почти всички отдели и фестивали, организирани от фондацията. През 2005 г. тя се премества в Германия и поема поста управляващ директор на Танцовия театър на Пина Бауш във Вупертал. През август 2008 г. се завръща в Истанбул, където чете лекции в университета Билги. Koза Тамдоган работи като независим консултант за театрални компании и институции и е съветник на мениджмънта на танцовата компания на Зейнеп Танбай Zeynep Tanbay Dance Project.

Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск“, на който е хореограф от 2001 г., Амарант данс студио, Хетероподи данс. Автор е на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“ и на пиесата „Меломимик“.
Предишна статияНедовършена работа в сърцето на Европа
Следваща статияСъветските митове (II)