Има нещо особено в това да срещнеш театъра там, където не си го очаквал. Не си тръгнал към представление, не си купил билет, не си избрал място в салона, а просто вървиш, мислиш за своите си неща, пресичаш улицата, а после някъде пред теб започват да се чуват барабани и виждаш човек на кокили или огромна птица се появява над главите на хората. И изведнъж маршрутът, който си изминавал десетки пъти, вече не е същият. Това е едно от най-важните качества на уличното изкуство – то не те кара непременно да отидеш при него, а само́ идва при теб. В началото на септември фестивалът за улични изкуства TheatAir направи точно това с Пловдив. В продължение на четири дни, от 4 до 7 септември, градът прие артисти от различни страни, с различни театрални традиции и подходи, но всъщност прие нещо повече от поредица представления. За известно време улиците, парковете и площадите престанаха да бъдат само места за преминаване, разходка, а започнаха да събират и хора.
Още в първата вечер Главната се промени не заради декора, а заради движението. Барабаните на Блок Бринкадейра в „Батукада“ не само озвучаваха шествието, ами го и водеха. Хората се обръщаха, спираха, тръгваха след музиката, а после се появи „Уазу (Гигантската птица)“ на компания Пари Бенаре. Огромна, бавна, почти тържествена, тя не можеше да бъде подмината като малък детайл от фасадата и тук се случва нещо много просто, но важно — хората поглеждат нагоре.
Във всекидневието рядко го правим. Познаваме улиците толкова добре, че преставаме да ги виждаме. Фестивалът за момент прекъсва този рефлекс, вкарвайки нещо неочаквано в познатата картина, и те кара да присъстваш в нея, тук и сега. Да видиш не само представлението, но и самото място по нов начин.
Това е разликата между уличното изкуство и изкуството, което има своята ясно очертана сцена. На сцената границите са предварително определени, има място за артистите и място за зрителите. Неизбежни са началото и краят, светлините, завесата, ясно очертаните рамки, които определят къде и кога се случва. На улицата всичко това се размива, вниманието на хората е приковано в настоящия момент, защото всеки може да стои на метър от артиста. Може да се засмее, да помогне, да бъде повикан, може и просто да продължи. Затова уличният артист има една особена задача – да спечели вниманието, защото всеки от гледащите има свободата да си тръгне по всяко време.
В това отношение децата са безпогрешни съдии. Те не остават, защото „трябва“ да гледат. Ако нещо не ги интересува, просто си тръгват. В парк „Рибница“ обаче се случваше обратното. При „Боато“ на Анди Спигола деца се втурнаха да помагат на артиста да се изправи на кокилите. В шоуто на въжеиграча Фред Нормал публиката освен че наблюдаваше, беше и въвличана в номерата. Другаде вниманието се задържаше не с директно участие, а с физическо майсторство, както при „Сир Уийл“ на Емануел Гарсия.
Различни артисти, различни средства, един и същ въпрос: Как да накараш човека отсреща да остане още малко?
Отговорът не е задължително в големия спектакъл, няма и как да бъде фиксиран, защото човешката природа е променлива, а тъй като тези артисти и този вид изкуство са пряко свързани с пътя, всяка публика е различна и нещо, което може да сработи при едни, може да се окаже провал при други. Обикновено има кодове, които отключват желание са участие, за съпричастие, като например жеста, смешния момент, риска или погледа към конкретен човек от публиката, а понякога е в това да накараш някого, който е дошъл в парка просто на разходка, да забрави за нея, но тогава пак уж пасивната роля на зрителя много рязко може да стане активна, защото граница няма. Именно затова парковете и кварталите са толкова важни за подобен фестивал, ако всичко се случва само в центъра, уличното изкуство постепенно започва да прилича на още едно събитие, за което трябва специално да отидеш, но когато стигне до кварталите, то може да срещне хора, които не са подозирали, че в конкретния ден ще гледат улични изпълнения. В тези случаи срещата е съвсем неподправена и истинска, като по този начин се популяризира още един вид изкуство.
Третият ден, концентриран в парк „Елита 2019“ в „Тракия“, заради празничната програма около 6 септември, имаше именно такъв характер. Разнообразието от събития вероятно е направило програмата по-трудна за следене, но именно затова, с изключение на едно представление, всички останали се припокриваха с предишните дни, както и с тези за следващия. В самия парк се усещаше друга страна на фестивала — по-събрана, по-непосредствена, без постоянната динамика на центъра.
Сред спектаклите беше „Бургаски гларуси“. Представлението използва лесно разпознаваемите знаци на морския град — гларуси, спасител, плажно настроение, популярна музика, хоро. Публиката разчиташе тези образи почти веднага и затова лесно влизаше в празничното настроение. В същото време именно тук се вижда колко тънка е границата между разпознаваемост и клише. Гларусът сам по себе си е достатъчно любопитен образ — шумен, нахален, смешен, почти абсурден във всекидневното си присъствие. В спектакъла той остава предимно визуален знак на морето, вместо да бъде развит като по-самостоятелен персонаж. Това не пречи на забавлението, но показва и колко много още може да бъде извадено от един такъв образ. А уличното изкуство има именно тази възможност – да вземе нещо познато и да го постави в необичайна ситуация.
В другия край на фестивала мащабът отново започна да се променя. Имаше театър, който можеше да се побере в кутия. Имаше истории, разказани чрез изображения, малки куклени светове, създадени за най-малките зрители. „Гон, малката лисица“ използва камишибай — традиционна японска форма на разказване, при която историята постепенно се разкрива чрез изображения. „Ламбе ламбе“ буквално побира театъра в кутии и после, само няколко часа по-късно, същият град вече не изглеждаше малък. Гигантските кукли от международния уъркшоп поведоха хората по Главната, а пред Пощата фасадата се превърна в част от спектакъла. Вертикалният танц на Рия Мърфи, Nekawa Awaken на Файъртер и музиката на Крис Мигел създадоха финал, в който сцената вече нямаше ясни граници. Тя беше навсякъде – по сградата, на площада, във въздуха и сред хората. И ако в началото на фестивала гигантската птица беше накарала хората да погледнат нагоре, накрая целият град сякаш беше обърнал погледа си натам.
Може би това е най-смисленото, което оставя един фестивал като TheatAir. Не конкретният спектакъл, който ще си спомниш най-ясно, нито броят на артистите или държавите в програмата, а усещането, че за няколко дни градът е бил по-различен. Уличното изкуство има способността да нарушава навика. То застава между всекидневието и човека и казва: Спри за малко. Виж това. Чуй. Ела насам. Или просто погледни нагоре!
В свят, в който все повече преживявания са предварително избрани, планирани и подредени, тази случайна среща има особена стойност. Можеш да попаднеш на представление, без да си го търсил, да се окажеш сред непознати, които се смеят на едно и също нещо. Да тръгнеш след гигантска кукла, без да знаеш точно къде ще стигнеш. За няколко минути да забравиш обичайния си маршрут и точно затова има нужда от повече фестивали, които излизат извън сцената. Не защото всеки парк трябва да се превърне в театър, а защото градът има нужда от моменти, в които да престане да бъде само фон на живота ни. Пловдив за няколко дни беше такова място. Място, в което улицата можеше да бъде сцена, фасадата – декор, минувачът – участник, а случайното спиране – начало на история.
После фестивалът свърши и градът отново се върна към обичайния си ритъм, но може би следващия път, когато минем по Главната, ще погледнем нагоре с хубав спомен.
