0
2561

Истории за птици, вещици и еднорози

„Как спрях да крада“, Мария Донева, издателство „Жанет 45“, 2017 г.

„Живея в подчертано тих квартал. Обикновено призори тук крещят само славеи, сигурно се прибират пияни и жените им не ги пускат в гнездата“, така започва един от разказите в сборника „Как спрях да крада“ на Мария Донева. А наличието на птици със семейни проблеми в тази книга не е някакво изключение, а по-скоро правило.

Защото тук се подвизава още гаргата Евелина, която пие кафе в една разпадаща се хралупа в един сух чинар, но също и птица с математически талант, която още докато е в яйцето, си свети с фенерче и пише по вътрешните стени на черупката дълги и сложни математически формули. А след като се излюпва установява, че вече е по силите ѝ с един поглед да разбере колко са листата на дадено дърво и с каква средна скорост ги разлюлява вятърът…

Освен странни птици, тук има и змейове, еднорози, джуджета, вещици, котки, баби, дракони, костенурки и жаби. Въобще – странни и непредсказуеми са героите в кратките разкази на Мария Донева. Необикновени, все едно са излезли от сборници с вълшебни приказки или от някакъв пъстър свят, пълен с парадокси и изключения.

Логично е човек да си помисли, че това са разкази за деца, но не е така. Това са разкази за възрастни, които не се съпротивляват на фантазията, пък и не се сърдят, че тези истории не са разказани съвсем по правилата – започват внезапно и свършват внезапно, все едно да ни демонстрират, че тук нищо не е такова, каквото трябва да бъде. Или такова, с каквото сме свикнали.

И веднага давам пример с разказа „Ангелчето Пантелей“:

Ангелчето Пантелей подсмъркна два пъти и обърса носа си с крило.
Крилото беше сивкаво, тук-таме подсилено с кокоша перушина и анкерпласт. Крайчетата му бяха оръфани, все едно някой ги е дъвкал. От вътрешната му страна с химикалка беше написано Heavy Metal, Metallica и „Обичам Ваня“.
На всичкото отгоре крилата му бяха поне три номера по-големи от необходимото.

Очевидно е, че Мария Донева отдава почит е играещия човек по Йохан Хьойзинха. Същият Хьойзинха, който твърди, че ако се вгледаме в основите на всяко нашето познание, всичко ще ни заприлича на детска игра – и лекуването на хора, и строенето на къщи, и писането на математически формули, и съчиняването на истории. Ето в тази книга за възрастни има покана за игра, цвят и радост. Но в същото време има и дълбоки пластове – има уловки, ирония и скрити цитати, които децата, например, не е сигурно, че ще уловят.

Като историята за старицата от разказа „Моята прекрасна баба“, от която дори собствените ѝ внуци се гнусят – от старостта, от вехториите, от праха. Но пък тя крие сред старите боклуци в жилището си не само спомени от бурната си младост, но дори скелета на Хемингуей.

Между другото – можем да сравняваме историите тук с играта в „Упражнения по стил“, на Реймон Кьоно, например, но разказите на Мария Донева ми се струват най-близки с една друга книга, която излезе наскоро – „Тая земя, оная земя“ на Иванка Могилска. Само някакви месеци ги делят тези два сборника с разкази, но и в двете има и поезия, и игра.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияУютни дистопии
Следваща статияПлахата продавачка