1
2969

Китай и Западът (I)

Китайският успех и стратегическите дилеми на Запада

Доналд Тръмп много често нарича Covid-19 „китайския вирус” и едва ли го прави случайно. Макар че назидателното посочване с пръст към Пекин като виновник за глобалната пандемия има за цел да поприкрие закъснялата реакция на Белия дом към заразата, то се вписва твърде естествено в цялостния процес на изостряне на отношенията между Вашингтон и Пекин, започнало с президентството на Тръмп. Малко са сферите на международната политика, в които ревизията, предприета от настоящия стопанин на Белия дом, е по-навременна и по-легитимна от изострянето на тона и налагането на по-сурови правила на отношенията към новото издание на Поднебесната империя. В продължение на почти половин век Америка си позволяваше да води политики на подчертана благосклонност спрямо китайския комунистически колос, очевидно привлечена от перспективата да стане свидетел и участник в чудотворното преобразяване на маоисткия тоталитаризъм в една нова реалност на капиталистическа демокрация, въздигаща се от реформистките успехи на Пекин. На Доналд Тръмп се падна нелеката задача да направи ревизия на тези полувековни политики и на съпътстващите ги илюзии. Резултатите от ревизията засега не са обнадежадаващи. Преди новият китайски вирус (поредният – след хилядолетия епидемии, помитащи света след появата си в Китай) да изскочи от пазара за диви животни в Ухан или от свръхсекретната биолаборатория наблизо до пазара, Пекин инициира поредица от стъпки с „пандемичен” геополитически характер, променящи облика на съвременната международна система.

До 1972 г. отношенията между САЩ и КНР са в точката на замръзването. Двете страни се сблъскват във войната на Корейския полуостров, Пекин подпомага и режима на Хо Ши Мин в Ханой по време на Виетнамската война. Травмата на „виетнамския синдром”, както и рязкото изостряне на конфликта между Москва и Пекин с военните действия в Далечния изток през 1969 г., стимулират тандема Никсън–Кисинджър в Белия дом да предприеме рискована, но перспективна стратегия за сближаване с режима на Мао Цзе Дун в Пекин. През 1972 г. Ричард Никсън направи първото официално посещение на американски президент в комунистически Китай, предшествано от тайна визита на съветника по националната сигурност Хенри Кисинджър. Това бе началото на едно успешно развитие на двустранните отношения, осигурило окончателното геополитическо разделение на двата комунистически колоса – СССР и КНР – в позициите им спрямо Запада в контекста на Студената война. Вашингтон изигра спрямо Москва „китайската карта”. Без този успех – и при ново сближаване между Москва и Пекин, съдбата на света и краят на Студената война можеха да бъдат и различни.

Истинската перспектива пред отношенията между Вашингтон и Пекин се отвори с обявяването на „четирите модернизации” и утвърждаването на реформисткия курс на Дън Сяопин в края на 70-те години. „Не е важно дали котката е бяла или черна”, казваше усмихнатият Дън, „важното е да лови мишки”. Котката на Дън остана ярко червена, но взе постепенен и уверен завой към развитие на държавен капитализъм, отваряйки Китай за чуждестранните инвеститори от глобалния пазар. През следващите десетилетия огромен брой индустриални компании щяха да затворят своите заводи в развития индустриален свят и да ги преместят в новите икономически зони на източното китайско крайбрежие. В Америка бързо се множаха териториите на „ръждивия пояс” – изоставените от американския корпоративен капитал традиционни индустрии и преместването на инвестициите им в Китай. Няколко десетилетия по-късно Доналд Тръмп щеше да вземе немалка част от гласовете на изгубилите работата си американци от щатите на „ръждивия пояс” и техните наследници, пожертвани от глобализираните американски индустриални корпорации в преследването на многократно по-високи печалби в Азия.

Модернизацията на китайския държавен капитализъм се осъществи благодарение на набралия пълна скорост процес на финансово-корпоративна глобализация след началото на 70-те години. Глобализацията разруши ограниченията на националните пазари, а неоконсервативният идеологически синтез от края на 70-те – началото на 80-те години възроди ортодоксията на свободния пазар като единствен легитимен механизъм за производство и разпределение на блага. Еманципираните от контрола на националната държава глобални елити преместиха както парите си, така и производствените си инфраструктури в Третия свят – където печалбите бяха и си остават баснословни. Към Китай потекоха инвестиции, технологии и високотехнологични информационни продукти, които китайската държава по закон придобиваше с акта на инвестирането им в производствата на китайска земя. Нарастващ брой китайски студенти, академици и експерти учеха придобиваха на Запад това, което не идваше само на тяхна територия.

Години след години развитият постиндустриален свят изнасяше своите индустриални производства в Третия свят и преди всичко – в Китай. Страната се превърна в новата „работилница на света”. Евтината работна ръка, нарастващото качество на образованието и квалификацията ѝ, високите норми на експлоатация, гарантирани от режима на комунистическата партия и нейния контрол върху развиващия се национален пазар – множаха се факторите за привличане на инвестиции практически във всеки отрасъл на индустриално производство. В Китай се произвеждат повечето компютри и електроника, фармацевтичните продукти – особено тези, които не отговарят на нарастващите екологични стандарти в демократичния свят, целият спектър на промишлени продукти за масово потребление… Нищожно ниската цена на труда създаде промишлени продукти, конкурентни на което и да е производство в развития свят. Една запалка се продаваше за 50 стотинки (и още се продава). Какво ѝ плащаме – материала, изработката, транспорта и пласмента, или дори лампичката, която услужливо светва в тъмнината…?

Концентрацията на практически цялото глобално производство на индустриални стоки на драматично ниски цени в Китай и няколко по-малки страни заля световния пазар с китайски стоки. В днешната криза на пандемията се оказа, че Европа и Америка не произвеждат… практически нищо, дори основни генерици – лекарства и санитарни материали. През 90-те години набъбващата китайска продукция заля света с евтините си стоки. Под моста „Голдън гейт” в Сан Франциско през 90-те години на всеки 10 минути влизаше китайски кораб, натоварен с промишлени стоки за големите американски вериги – Уол-март, Кей-март… През 1996 г. пакистанката, която живееше редом с мои приятели в Лос Анжелис, се готвеше да отиде на пазар. „Какво ще купуваш”, полюбопитствах от вежливост. „В Уол-март продават стек от 100 тениски за 23 долара”, отговори ми припряно тя. „За какво са ти, кога ще можете да ги износите”, удивих се аз. Жената само вдигна рамене: „Евтино е, не струват нищо…”

Гигантската приливна вълна от евтини китайски стоки заля световния пазар и – особено – пазара на Америка. Търговският баланс между Вашингтон и Пекин устойчиво се променяше в полза на Китай. Пекин закупуваше американски ценни книжа в огромни обеми – по някои оценки днес над един трилион долара. Феноменалният успех на контролираната капиталистическа индустриализация на Китай се основава на два основни стълба. Първият – финансово-икономическата глобализация и свободното движение на инвестиционния капитал, който търси и намира максимално благоприятни условия за инвестиране и печалба в твърдо контролирания огромен пазар на Поднебесната империя. Освен нищожната цена на труда, този капитал ползва гъвкава система от стимули, внимателно режисирани от китайската държава с оглед на нейните дългосрочни планове за стопанско и обществено развитие, включително осъществяване на стратегическите цели на Дракона в дългосрочна перспектива. Условията за инвестиране са толкова благоприятни, че в периферията на заложената от китайските власти в Китай рамка остават „подробности” като изискването всяка технология и ноу-хау, приложени в инвестиционния проект, да се споделят с китайската държава и да се притежават от нея.

Вторият стълб на впечатляващата модернизация на Китай – стопанска и социална – се корени в убеждението на атлантическите – американски и европейски – финансово-корпоративни и политически елити, че развитието на модерна и глобализирана капиталистическа система в КНР неизбежно ще доведе до политически реформи и развитие на демократична политическа система в Китай. Елитите на глобализацията развиваха свои собствени идеологически системи и ръководства за стратегическо действие, които определяха поведението им в продължение на почти половин век. През 1982 г. американският теолог и политически анализатор Майкъл Новак издаде книгата „Духът на демократичния капитализъм”. Подобно на останалите свои събратя от неоконсервативната вълна Новак постулира нерушимото единство между свободната пазарна капиталистическа система и демократичната система на управление. Този възглед имаше важно значение за преодоляването на кейнсианската система за макроикономическо регулиране на ниво национална държава – система, оказала се пречка за глобализацията. Новата ортодоксия на неоконсерватизма „развърза” зависимостта на стопанството от държавата и въведе апология на свободния пазар и демократичното управление като две онтологично свързани проявления на свободата, които обаче не се намират в институционална система на взаимна съподчиненост. Пазарът е свободен – локален, национален и особено глобален. Свободно опериращата на пазара нация е в естествено състояние да се самоуправлява по демократичен начин.

Така на концептуално равнище се решава трудната дилема за това кой и как регулира глобализирания пазар. Простият отговор на въпроса е – „никой”. Финансово-корпоративният капитал е свободен да мигрира по свое усмотрение от континент на континент, от офшор към офшор, а националната държава запазва „почетната” роля да налага своето национално законодателство на своя територия, защото няма кой да налага правила на „глобалното село”. Конфликтът е на повърхността и е твърде добре видим, поради което е необходима теоретична интерпретация, която да го смекчи и да го регулира. Така се ражда идеологическата формула за неразривната връзка между капитализъм и демокрация. Страните от Източна Европа се демократизираха след падането на комунизма и от тях се очакваше по „естествен” път да развият структурите на свободния пазар. Да освободят икономиката и да пуснат „невидимата ръка”. След което успехът бе гарантиран от модела на „неразривна връзка” между капитализъм и демокрация. Резултатите бяха малко по-различни. Свободният пазар в Източна Европа и Русия се разгърна повече или по-малко извън способността на крехките демократични институции да контролират трансформацията на собствеността и поведението на бившата номенклатура. Затова вместо структуриран около правила пазар, получихме пазар–джунгла, а вместо „невидимата ръка”, пред нас бе размахан юмрукът на разбеснялата се мутра.

Обратно, там където реформисткият процес бе започнал от икономиката – с въвеждане на пазарни стопански механизми на развитие и при съхраняване на авторитарни (ако не тоталитарни) системи на управление – Китай, Корея, „източните тигри” – очакването бе разгърнатият капиталистически пазар естествено да произведе демократизация. Било чрез организирано отстъпление на господстващите елити – като комунистическата партия в Китай, било чрез криза на политическата система и неудържим процес на демократизация. Погромът над Тянанмън от 1989 г. внесе смут относно неотменността на този принцип – неразривната връзка между демокрация и капитализъм. Но глобалният бизнес скоро се окопити и продължи своето успешно настъпление на гостоприемния китайски пазар. Демократизацията на Поднебесната империя бе отложена за по-добри времена. Дотогава включването на Китай в системата на глобалната икономика – на Китай такъв, какъвто е – трябваше да продължи.

През десетилетията на неолиберална глобализация процесът на демократизация – т.нар. „трета вълна на демократизация” – постигна значителни успехи. Освен демократизирането на страните от бившия източен блок, демократичните революции постигнаха успех в широк географски спектър: от Южна Европа през 70-те, Латинска Америка през 80-те, постсъветското пространство (Грузия, Украйна), Азия (Република Корея, Тайван)… Но в нито един от тези случаи не се наблюдава демократизация по логиката на „неразривната връзка” между капитализъм и представително управление. Демократичните процеси в тези страни бяха плод на гражданско съзряване, на рухване на корумпирани режими и олигархични схеми за държавно управление. И нещо много важно – успехът на демократизацията бе резултат от стратегическата готовност на демократичния свят – преди всичко САЩ и Европа – да включат тези страни в процесите на своята стопанска интеграция и на интеграцията в сферата на сигурността. Без ресурса на стратегическа подкрепа за демократизиращите се общества, успехите на демократизацията щяха да останат много по-компромисни, нестабилни и обратими.

Условието на Пекин за участие в капиталистическата глобализация, инициирана от Запада, неизменно бе суверенитет върху собствената политическа система и методи на управление. За глобалните елити – финансово-корпоративни и политически – оставаше да чакат това „сработване” на „необходимата връзка” между демокрация и капитализъм, което ще принуди политбюрото в Пекин да сдаде властта в полза на една демократично-плуралистична система на управление. Това обаче не се случи. Не се случиха и пророчествата, че ако Пекин забави своята демократизация, неизбежно ще изпадне в криза на вътрешно разцепление и социален конфликт. Случи се нещо различно. След десетилетия на умерен авторитарен режим, ограничен от конституционни процедури, поредният лидер на ККП – Си Дзинпин, възстанови системата на авторитарна централизация и личен режим с нарастващи тоталитарни компоненти. Превърнал се в нова свръхсила – стопанска, политическа, стратегическа, военна – първоначално в Азия, но с нарастващи глобални апетити, Китай предяви своята претенция за разширяващо се участие в контрола върху глобалния свят. Тази претенция се оказва все по-успешна и тя е част от всеобщата криза на глобализацията, която наблюдаваме понастоящем.

Доц. Огнян Минчев е политолог, доктор на социологическите науки. Преподава Теория на международните отношения в Софийския университет. Директор е на Института за регионални и международни изследвания и председател на Управителния съвет на българския клон на организацията „Прозрачност без граници”. Автор е на множество анализи по вътрешна и международна политика, някои от тях са събрани в двутомника „Отломки от огледало. Преходът като текст“, 2016 г.
Предишна статияПроклятието на предградието
Следваща статияАбсурдните политизации на вируса

1 коментар

  1. ако не беше Китай англосаксонския капитал щеше да изнесе бизнеса с ниска норма на печалба в латинска амрика. както стана с производството на телевизори – в Мехико. изнасянето на бизнеса в Китай доведе и до откъсването му от СССР. сега Китай така е обвързан с щатите че евентуалнота му колаборация с путик е невъзможна. по скоро Китай е най голямата заплаха за Кремъл. а не запада както обичат да си измислят чебурашките. Китай се опитва да се прави на военна сила но те имат 300 ядрени бомби, колкото Франция и Британия но не са в паритет с щатите – 5К. проблемите в бизнеса се решават по лесно от колкото военните проблеми. пример подскоците на Кремъл, който се опитва да се самонадскача. така че стъпката беше правилна. е има и неудобства. генеричната фармация. но това лесно може да се реши. с квоти мита. Европа много лесно може да върне произвосдтввото си на субстанции. особено след като Британия излезна от съюза. защото тя беше троянския кон на Индия. важното е че Китай е все още работилница за обикновенните стоки. Хай тека като процесори все още е в западния свят. да китайците правят мобилни телефони но процесорите се проектират и правят в оксидента. не трябва да се допуска Китай да вземе Тайван, който има яка процесорна промишленост. Разбира се Китай за ралика от Московията разви добра промишленост и наука и ще се опита да достигне запада в хайтека но му трябва време и икономическа свобода. диктатурата е удобна за догонване но не и за равититието на хайтек. иначе диктетурите щяха да са начело. а те са там където има въглеводороди. нищо страшно не се е случило. само дето тъпите комунисти заразиха света от глупост. и това ще има страхотни последици за поднебесните. драма няма. не се задълбочавайте драги…