0
3564

Метод от плът и кръв

Джипи © Emanuele Rosso

Фрагменти от разговора с художника и разказвач Джипи на италианския журналист Никола Руганти за сп. Lo Straniero (2014). Поводът да ги публикуваме: излизането на първата книга на Джипи на български, постапокалиптичния комикс „Земя на синовете” (изд. „Жанет 45“). Джипи беше поканен на Софийския международен литературен фестивал, но не успя да дойде.

Джан Алфонсо Пачиноти или Джипи (GIPI), както е най-добре познат по света, е художник, режисьор и отличен разказвач. Роден е на 12 декември 1963 г. в Пиза, живее в Рим. Започва да публикува карикатури и илюстрации през 1994 г. в сатиричното списание „Куоре“. Излага творбите си в галерии, илюстрира статии и интервюта, прави корици на книги, през 2011 г. дебютира във Венеция с игралния си художествен филм „Последният землянин“. Славата му обаче се дължи на дузината негови комикси, разпространявани във всички страни, където този жанр има традиция. С „Бележки по една военна история“ през 2005 г. той печели международната награда „Рене Госини“, а на следващата година – и големия приз на фестивала за комикси в Ангулем, Франция. През 2014 г. неговата „еднаистория“ става първият комикс сред финалистите на „Стрега“, най-престижното отличие за литература в Италия. 

За комикса „Земя на синовете“ Corriere della Sera пише: „Новата книга на Джипи е чудо… Трудна за преглъщане, бурна, горчива, безпощадна и в същото време чудо. Историята ѝ е минималистична, първична и започва от края – от края на всички истории, защото героите са мъртви, мъртви са авторите, мъртво е самото писане… Ето затова трябва да се четат книги: за да те захвърлят във вихър от емоции, който добре да нашамароса целия ти свят, да го преобърне и да те остави на ново и сияйно място…“ А според Il Fatto Quotidiano „Земя на синовете“ е съвършено различен от предишните му произведения, но и тяхно логично продължение: „както в „С.“ или „Зле нарисуваният мой живот“ и тук има отношения бащи-синове; както в най-първите му работи („Целувки от провинцията“) и тук има покрайнини без име и усещане за празнота, което от околностите се просмуква в душите. Няма я само явната автобиографичност, но така или иначе Джипи не е способен да направи комикс просто за разтуха – той изтръгва всяка страница от дъното на душата си…“ 

Джипи, „Земя на синовете“, превод от италиански Нева Мичева, оформление Кирил Златков, изд. „Жанет 45“, 2016 г.

Можеш да бъдеш самата свобода, а вместо това от страх се вкарваш в коловоз

Случва се в социалните мрежи да кажеш нещо интересно и останалите да реагират с „Ти си гений!”. С тази моя професия, тоест на измисляч на неща, аз получавам подобни коментари постоянно. Днес казваме „еди-кой си е гений”, но древните гърци са употребявали думата другояче – „еди-кой си има гений”. За тях това е означавало, че човек е докоснат от божественото в конкретния момент от живота си. За мен е много важна разликата между нашето „да си гений”, което сякаш обозначава даденост по рождение, и онова „да имаш гений”, което говори за процес и то временен…

Постепенно стигнах до извода, че суетата е враг номер едно на творчеството и въздейства особено разрушително на хора, които са страдали от недостиг на топлота, докато са съзрявали. Аз съм такъв човек. Не става въпрос за Дикенсови драми, изоставяния в дъжда и подобни – просто отраснах с единия от двамата ми родители, който ме обичаше само ако се представя добре (нещо доста разпространено). Ако се справях отлично, майка ми откликваше с чувство. Пораснах, убеден, че това е обичта: нещото, което получаваш за добро представяне. Затова се престаравах: умея да карам ски, да управлявам практически сам петнайсетметрова платноходка, да свиря на бас, барабани, китара, клавишни; езиците ми се лепят почти без учене… Хора като мен, убедени в същото, естествено се насочват към професии като актьор, певец, писател. Все неща, в които любовта се търси и получава по този начин…

С младите не може да се разговаря. Това, което е възможно, и още как, е да им се дава пример – за етика, за ентусиазъм. За мен едно от основните неща в живота е свободата, идеята за свобода, съпротивата срещу всяко поробване. Как обаче се постига това? Лесно е да се приказва. Мисля, че човек трябва чрез последователни избори да очертава курса, който държи – като поведение, етиката, финанси… Тогава младите ще те видят да рисуваш и ще си кажат: „А, можело значи да се живее и така”. Точно това ми се случи, като видях как работи Анреа Пациенца (прочут автор на комикси от 80-те, починал на 32 г. от свръхдоза, б.пр.). Ставаш метод от плът и кръв

Често чувам от млади хора, че искат да публикуват на всяка цена, а когато им кажа, че според мен не са готови, те ми отговарят неща от сорта на: „Ще видиш, ако пратя ръкописа си на хиляда издатели, все някой ще се навие да го пусне”. А аз им казвам: „Със сигурност. И толкова по-зле за теб”. Истинският въпрос е: какво качество човек искаш да станеш? Не твърдя, че съм постигнал душевен мир, но от време на време ми се случва – най-често когато рисувам и се захласна, когато нещо сработи – да усетя искрица покой: възможно ли е тя да струва много повече от споменаването ми във вестника? От опит знам, че е възможно, и бих искал да го знаят и младите хора, защото обществото, в което живеем, им внушава: „Ще си нищо, докато не се чуе за теб”. Истината е, че ако успееш да си построиш поглед, който да ти позволи дори за миг да уловиш хармонията на околното, вече си победил…

Мисля, че човек трябва да полага усилия да разгръща щедростта и съчувствието си, тоест максимално да се старае да възприема другите като живи същества, не като картонени фигури или статисти в собствения му живот…

Когато гледам нещо, кой всъщност гледа? Онова, което виждам, с моите очи ли го виждам, или с очите, които са ми дадени? Когато пък видя нещо с горе-долу мой поглед, автентичен, как да го разкажа после, с чия уста? С чия ръка да го напиша, то чие е? А думите, които ползвам? Да си автор, човек на изкуството, е привилегия: вместо да махаш с ръка към паркиращите коли и да им показваш празно място с надеждата за някоя стотинка, ти седиш някъде и пишеш, схващате ли разликата? Работил съм в завод една година. Хората, които работеха с мен, и досега са там, защо аз – не? Нима при това положение не съм длъжен да се счупя от усилия, само и само погледът и гласът ми да станат нещо мое, нещо различно?

Хората сме голи животни, раждаме се без пътека пред себе си, без диря (като инстинкта), по която да поемем. Имаме безчет възможности и това ни хвърля в ужас и объркване, които често водят до идиотщини от типа на „традицията”, „ние, гражданите” или „семейството” – все конструкти, служещи за изкуствено прокарване на диря, подобна на тази, по която тръгва кучето, тоест на естествения път. Не си нищо, човече, смири се най-сетне, каквото и да (си) разправяш, че си – столичанин, нео-някакъв си, противник на скоростния жп-транспорт или Anonymous с кретенска маска, – ти си оставаш нищо. И всичко. Можеш да бъдеш самата свобода, а вместо това от страх се вкарваш в коловоз и колкото е по-тесен, толкова повече му се радваш…

Иска ми се да кажа на младите хора: „Извинявай, но след като си се извъдил такъв революционер, не ти ли идва дори за миг съмнението, че щом заимстваш облика и думите на твоята революция от американските блокбастъри, влизаш в капан?”. Тайната на всяка свобода е тайна – загадка на върха на някой четирихилядник, не на един клик разстояние. Това, което е на един клик разстояние, е клопка, обзалагам се на каквото поискате.

Подбор и превод Нева Мичева