0
525

Мозъкът на Андрю

Откъс от последния роман на Е. Л. Доктороу, издаден неотдавна от „Изток-Запад“

Последният роман на един от най-значимите американски писатели, автор на „Рагтайм“, „Били Батгейт“, „Цялото време на света“, е необикновено пътешествие в човешкото съзнание и подсъзнание. Андрю, професор-невробиолог, разказва историята на живота си, на любовта си към две жени, на трагичните събития, които привлича сякаш по свръхеестествен начин. И докато разкрива нови пластове в историята, Доктороу (1931–2015) ни кара да се вгледаме отново в представите си за истината и паметта, мозъка и ума, индивидуалността и съдбата, за другите и за себе си. Философски и психологически задълбочен, но пълен с изненади, с хумор и самоирония, „Мозъкът на Андрю“ се нарежда сред блестящите постижения на Е. Л. Доктороу.

Е. Л. Доктороу, „Мозъкът на Андрю“, изд. „Изток-Запад“, 2017 г., превод от английски Милена Попова, редактор Иглика Василева.

Мозъкът на Андрю

I

Мога да ви разкажа за моя приятел Андрю, който е учен-когнитивист. Но историята не е красива. Една вечер той се появи с бебе на ръце на прага на бившата си съпруга Марта. Защото Брайъни, неговата нова прекрасна млада съпруга, беше умряла.
От какво?
Ще стигнем и дотам. Не мога да се справя сам, каза Андрю, докато Марта го зяпаше, застанала пред отворената врата. Така се случи, че онази вечер валеше сняг, и Марта беше хипнотизирана от пухкавите, сякаш живи снежинки, които кацаха върху козирката на неговата бейзболна шапка на „Ню Йорк Янкис“. Марта си беше такава, захласваше се по периферните неща, все едно ги съзерцаваше на музикален фон. Дори и при обичайни обстоятелства реагираше бавно, вперила в теб големите си, тъмни изпъкнали очи. Чак след това се усмихваше, кимваше или поклащаше глава в знак на несъгласие. През това време топлият въздух от дома ѝ полъхна през отворената врата и запоти очилата на Андрю. И той стоеше зад замъглените си очила като слепец под сипещия се сняг и сякаш бе напълно лишен от собствена воля, когато най-накрая тя протегна ръце, внимателно пое от него повитото бебе, отстъпи назад и хлопна вратата под носа му.
Това къде беше?
Марта живееше в Ню Рошел, предградие на Ню Йорк, в квартал с големи къщи в различни архитектурни стилове – „Тюдор“, холандски колониализъм, гръцки неокласицизъм, – повечето построени през двайсетте и трийсетте години на миналия век и изолирани от улицата с дървета – най-често високи, стари норвежки кленове. Андрю изтича до колата си и се върна с детско столче, кошче, раница и две полиетиленови торби, пълни с бебешки неща. Затропа по вратата: Марта, Марта! Тя е на шест месеца, има си име, има акт за раждане. Ето го тук, моля те, Марта, отвори, аз не изоставям дъщеря си, само ми трябва малко помощ, малко помощ!

Вратата се отвори и на прага застана едър мъж, съпругът на Марта. Остави тези неща, Андрю, каза той. Андрю се подчини и едрият съпруг на Марта тикна бебето обратно в ръцете му. Ти винаги прецакваш всичко, каза едрият съпруг на Марта. Съжалявам, че младата ти жена е умряла, но подозирам, че е станало заради някаква твоя идиотска грешка, престъпна небрежност, мисловен експеримент или просто прословутата професорска отнесеност – при всяко положение нещо, което да ни напомни за твоята дарба да оставяш поразии след себе си.

Андрю сложи бебето в столчето, което беше на земята, вдигна столчето с бебето и бавно отиде до колата си, като едва не изгуби равновесие върху хлъзгавата пътека. Пристегна столчето с предпазен колан на задната седалка, върна се до къщата, взе найлоновите торби и раницата и ги върна в колата. След като всичко беше на място, той затвори вратата, изправи се, обърна се и видя Марта да стои пред него с шал, наметнат на раменете. Добре, каза тя.
[Mисли.]
Продължавай…
Не, мислех си за нещо, което четох за патогенезата на шизофренията и биполярното разстройство. Биолозите, изучаващи мозъка, ще я разгадаят с картографирането на гените, ще открият различните вариации в генома – онези белтъчни пиявици, прикрепени към телеологията. Ще ги обозначат с цифри и букви, тук ще кръцнат буквичка, там ще добавят цифра и – виж ти! – болестта вече я няма. Затова, Док, спукана ти е работата с твоето лекуване чрез говорене.
Не се знае.
Повярвай ми, ще останеш без работа. Какво друго можем да сторим със себе си ние, вкусилите от дървото на познанието, освен да биологизираме самите себе си? Да заличим болката, да удължим живота. Казваш, че искаш още едно око на тила? Може да се уреди. Да ти преместят ректума на коляното? Никакъв проблем.
Възможно е, ако искаш, дори да се сдобиеш с криле, макар че с тях няма да може да полетиш нависоко, а само ще подскачаш с гигантски крачки, като на онези хоризонтални ескалатори, движещи се по дългите коридори на летищата. А откъде знаем, че Бог не е искал това – да усъвършенстваме шибаната му дефектна идея за живота като нелечимо състояние? Ние сме неговият резервен план, неговият безотказен вариант. Бог действа посредством Дарвин.
Значи в крайна сметка Марта взе бебето?
Мисля си и за това как се разлагаме в гниещите си ковчези и как се прераждаме, когато микрогенетични частици от нас се просмукват в корема на сляп червей, изпълзял инстинктивно на повърхността след дъжд само за да загине в острата човка на мушитрънчето. Ами че това е моята жива генна самоличност, изсрана от небето, която пльоква върху клона на едно дърво и се влачи по кората като прогизнал бинт. И виж ти! Аз ставам храна за дървото, което се бори за живота си. Повярвай ми, така е, тези неподвижни, изправени като на пост васкуларни създания безмълвно се борят за съществуването си, както и ние се борим един с друг, борят се за едно и също слънце, за същата земя, в която пускат корени и после разпръсват семената си, които ще станат техни съперници, както принцовете в древните империи ставали врагове на бащите си. Ала те не са съвсем неподвижни. При силен вятър танцуват отчаяни, люлеят разлистените си корони, размахвайки ръце в безсилната си ярост да бъдат това, което са… Е, от антропоморфизма до чуването на гласове има само една крачка.
Ти чуваш гласове?
Знаех, че с това ще ти привлека вниманието. Обикновено се случва, докато се унасям. Всъщност, щом ги чуя, разбирам, че вече заспивам. И това ме разбужда. Не исках да ти разказвам това, но ето че го направих.
Какво казват те?
Не знам. Разни странни неща. Но всъщност дори не ги чувам. Тоест те несъмнено са гласове, но в същото време са беззвучни.
Беззвучни гласове.
Да. Все едно чувам значението на думите, изречени без звук. Чувам значението, но знам, че всъщност са думите, които се изричат. Обикновено от различни хора.
Кои са тези хора?
Не ги познавам. Едно момиче ме помоли да спя с нея.
Е, това е нормално – естествено е мъжете да сънуват такива неща.
Това е повече от сън. И освен това не я познавах. Момиче с дълга до глезените лятна рокля. И с маратонки. Имаше нежни лунички под очите и лицето ѝ изглеждаше бледо от слънчевата светлина, макар че стоеше на сянка. Толкова хубава, че да ти разбие сърцето! Подаде ми ръка.
Значи това е нещо повече от глас, определено е нещо повече от беззвучен глас.
Мисля, че всъщност след като чуя смисъла на думата, аз рисувам съответната картина наум…
Може ли да се върнем към Андрю, ученият-когнитивист?
Някак не ми се иска да ти призная, че чувам беззвучните гласове и денем, когато съм буден и зает с всекидневните си дела. Ама защо пък не? Например една сутрин на път за работа, след като си взех кафе и вестник от магазина, застанах на светофара. Гледах как изтичат секундите в червено. И един глас каза: Така и така стоиш там, вземи да поправиш мрежестата врата. Прозвуча толкова истински, като реален глас, че се обърнах, за да видя кой стои зад мен. Но нямаше никого, бях сам на ъгъла.
И каква картина се появи в главата ти, като чу тези думи?
Възрастна жена. Аз стоя на прага на кухнята ѝ. Някаква порутена ферма. Май в Западна Пенсилвания.
На двора имаше стар пикап. Жената беше облечена с избеляла домашна рокля. Както стоеше до мивката, вдигна глава без капчица учудване и изрече онези думи. А до кухненската маса седеше момиченце, което рисуваше с пастели. Може би внучката ѝ? Не знаех. Детето ме погледна за миг, а после се наведе над рисунката си и изведнъж започна яростно да я задрасква, да унищожава онова, което беше нарисувала.
Всъщност този мъж, приятелят ти Андрю, ученият, който занесъл бебе в дома на бившата си жена, си самият ти, нали?
Да.
Значи казваш, че си сънувал как си избягал и си се озовал на вратата на някаква порутена ферма?
Не, не беше сън, беше глас. Слушай ме, като говоря. Този глас ме върна към времето, когато трябваше да избягам, след като нашето бебе, момиченцето ни с Марта, умря и моят живот с Марта умря с него. Беше ми все едно къде отивам. Качих се на първия автобус, който видях на автогарата „Порт Оторити“. Заспах в автобуса, а като се събудих, той криволичеше между хълмовете в Западна Пенсилвания. В едно градче спряхме пред малка туристическа агенция и аз слязох, за да се поразтъпча на площада: беше два-три часа посред нощ и всичко беше затворено – дрогерия, магазинче за евтини стоки, ателие за рамки, киносалон и по продължение на една цяла страна на площада сграда на съда в неокласически стил. В центъра на квадрата сред изсъхнала кафява трева се издигаше черно-зеленикава статуя на конник от времето на Гражданската война. Докато се върна до туристическата агенция, автобусът вече беше потеглил. Затова излязох от градчето, прекосих железопътната линия, минах покрай някакви складове и след една-две мили – когато вече се зазоряваше, – стигнах до тази порутена запусната ферма. Бях гладен. Влязох в двора. Не видях признаци на живот, затова заобиколих къщата и се озовах пред мрежеста врата. И вътре бяха двете, детето и старицата, каквито ги бях измислил или ми се беше сторило, че съм ги измислил. Именно старицата беше тази, която каза онези думи сутринта, когато стоях с кафето и вестника във Вашингтон и чаках да светне зелено.
Значи казваш, че си избягал и си се озовал пред истинска врата в някаква порутена ферма някъде в Пенсилвания, която преди време си измислил?
Не, по дяволите! Не казвам това. Аз наистина се качих в онзи автобус и пътуването беше точно каквото го описах. Запуснатото градче, бедняшката ферма.И наистина, като стигнах до къщата, намерих в кухнята тези две същества, старицата и момиченцето с пастелите. Имаше и мухоловка, окачена на лампата, почерняла от залепналите по нея мухи. Така че всичко беше съвсем истинско. Но никой не ме помоли да поправя вратата.
Така ли?
Самият аз го предложих. Бях уморен и гладен. Наоколо не се виждаше мъж. Помислих, че ако предложа да свърша нещо, те ще ми позволят да се измия и ще ми дадат нещо за ядене. Не исках подаяние. Затова се усмихнах и казах: Добро утро. Аз май се изгубих, но виждам, че вратата ви има нужда от потягане, и мога да помогна, ако ми налеете едно кафе. Бях забелязал, че вратата не се затваря както трябва, горната панта се беше измъкнала от рамката, мрежата висеше. Не вършеше никаква работа да пази от насекоми и тъкмо затова бяха окачили мухоловка. Както виждаш, не някакво свръхестествено видение ме бе привлякло към това място. Качих се в автобуса, видях тази ферма и обитателите ѝ, а след това ги заличих от съзнанието си до онази сутрин във Вашингтон, когато стоях на ъгъла и чаках секундите в червено да изтекат и чух…
Значи по това време си работил във Вашингтон?
…да, като консултант на държавна работа, но не мога да ти кажа какво точно вършех… и чух гласа на старицата, който каза приблизително същите онези думи, казани от мен, когато се появих на прага ѝ. Само дето, изречени с нейния глас, те звучаха като упрек – все едно ѝ бях дал възможност да хвърли поглед на злочестото ми съществуване: Така и така стоиш там, вземи поне веднъж да свършиш нещо полезно и поправи вратата. В твоята наука си има термин за подобно преживяване, нали?
Да. Но се съмнявам, че двамата имаме предвид един и същ вид преживяване.
И ние, в нашата наука, си имаме своите термини. Твоята област е умът, а моята – мозъкът. Дали ще се срещнат някога? Пътуването няма значение, важното е, че тогава бях стигнал до момент, в който мислех, че всичко, което правя, ще донесе зло на хората, които обичам. Можеш ли да си представиш как се чувства човек с тази мисъл, господин Психоаналитик, седнал в ергономичния си стол? Нямаше начин да разбера предварително как да избягна бедата; независимо какво правех, неизбежно щеше да стане нещо ужасно. Затова се качих в онзи автобус, просто за да избягам, все едно къде. Исках да стъпча живота си, да се посветя на безсмислени всекидневни дреболии. Не че успях. Ако се съди по думите му.
Какви думи, чии думи?
Думите на едрия съпруг на Марта.

 

Когато Андрю прекрачи прага на къщата, той видя едрият съпруг на Марта да си облича палтото и да си слага шапката, а Марта, която се качваше по стълбите с бебето на ръце, тъкмо му свали качулката и смъкна ципа на грейката. Андрю се впечатли от голямата, добре обзаведена къща, много по-импозантна от къщата, в която той бе живял с Марта. Преддверието беше с паркет от тъмно дърво. С периферното си зрение той зърна вляво уютна дневна с мека мебел, горяща камина и закачен на стената над полицата портрет на мъж, вероятно някой руски цар, с дълга роба, православен кръст на верижка и корона, която приличаше на везана шапка. Вдясно имаше пълен с книжни полици кабинет, в който беше черният роял „Стейнуей“ на Марта. Стълбата, застлана с тъмночервена пътека, захваната с месингови пръчки в основата на стъпалата, бе елегантно обрамчена с махагонов парапет, но Марта не се опираше на него, докато се качваше с бебето на ръце.
Носеше домашни панталони. Андрю забеляза, че си е запазила фигурата и се улови, че зяпа, както не беше правил от години, стегнатия ѝ широк задник. Палтото на едрия съпруг на Марта беше от онези със заоблени подплънки на раменете, яка-пелерина и клош маншети. Вече никой не носеше такива палта.
Спортната шапка от полиестер беше твърде малка за главата му.
Без да се обръща, Марта каза: Върви с него, Андрю – със същия тих, повелителен глас, познат му от времето, когато бяха женени.

Андрю изтича напред и отвори вратата на мястото до шофьора. Изпита благодарност, когато едрият съпруг на Марта се вмъкна и седна вътре. Потеглиха към любимото му заведение. Той даваше указания на Андрю безмълвно, като сочеше наляво или надясно на кръстовищата, а щом пристигнаха, изсумтя и посочи мястото за паркиране. Беше бар в търговски център. Андрю очакваше разговор, някакво разбиране – в края на краищата бяха живели с една и съща жена, – но щом се настаниха на бара пред питиетата във високи кристални чаши, макар че Андрю очакваше разговорът да започне, едрият съпруг на Марта не пророни дума. Затова Андрю каза общо взето следното:

Всичко, което мислиш за мен, е вярно. Вярно е, че аз убих, без да искам, нашето момиченце с Марта: дадох ѝ лекарството, като мислех, че е онова, предписано от нашия педиатър. Обаче от аптеката бяха изпратили грешно лекарство, а аз не прочетох етикета, цял ден бях работил върху дисертацията си, стоях в лабораторията часове наред, срещах се с колеги и така нататък, затова чинно ѝ капнах от лекарството в устичката. Продължих да ѝ давам от него през цялата нощ, на всеки два часа, докато престана да плаче и умря. Аз не знаех, че е мъртва, мислех, че най-сетне е заспала. Бях уморен и самият аз си легнах, въпреки че имах задачата да стоя буден с болното дете, тъй като Марта беше капнала – цял ден беше преподавала в майсторския си клас по пиано, а и в края на краищата, нали аз бях мъжът. Събудиха ме писъците на Марта, нечовешки писъци, агонията на огромно горско животно, чийто крак се е хванал в железен капан, и може би дори не съвременно животно, а някакъв негов предшественик от праисторическите времена.

Вперил поглед в синьото огледало над бара, едрият съпруг на Марта попита: Знаеш ли как животното се освобождава, когато попадне в капан? Прегризва крака си. Но остава сакато за цял живот, разбира се, и не може да се грижи за прехраната си, нито да живее нормално.
Говориш за Марта, каза Андрю.
Да. И така аз също се оказах сакат за цял живот, като се влюбих и се ожених за една непоправимо увредена жена, която вече не може да практикува професията си. Благодарение на човека, който се преструва, сър Андрю Самозванеца.
Това ли съм аз, сър Андрю Самозванеца?
Точно така. Чиято добронамерена, блага, мила, предразполагаща непригодност е modis operandi1 на най-смъртоносните убийци. Да пием по още едно.
Когато Андрю вдигна чашата си, за да я допие на екс, и така да изпълни моралния си дълг към едрия съпруг на Марта да пийнат по още едно, колкото и да не му се искаше, чашата се изплъзна от ръката му. В опит да я улови Андрю закачи с маншета си купичката с фъстъци на бара и, объркан от внезапната необходимост да поправи две неща едновременно, се провали и в двете – чашата, заедно с питието, леда и резена лайм, полетя след фъстъците в скута на едрия съпруг на Марта.

 
Засегна ли те това, което каза той, едрият съпруг на Марта? Ядоса ли те?
Не, той е оперен певец. Операта е изкуство на необуздани чувства. Нещо се случва и те пеят за него с часове. Онова, което каза, макар и изречено с басбаритонов тембър, с величествен и страховит царски резонанс, беше вярно. Не можех да се засегна или да се ядосам не само защото вече знаех всичко това за себе си, но защото в мозъка ми има някаква цезура – заради която чувството за чест, както и някои други качества, не ми говори нищо. Аз съм лишен от него. Дълбоко в себе си, в дъното на душата си, ако изобщо я има, онова, което направих, ме оставя безчувствен. Смътна нотка на съжаление за мъртвите бебета, за мъртвите съпруги, за пожарите, които съм причинил, без да искам, и за всички подобни трагедии може да ме накара да побягна в сънищата си към някакво място, където не мога да навредя на никого, но в будния си живот аз съм безчувствен за своята вина.
Обаче след онова ужасно нещастие, след смъртта на бебето, ти си се качил в автобуса за Западна Пенсилвания. Нали така? Или сега казваш, че си сънувал цялата история?
Не, наистина се случи, както ти го разказах.
Но тогава не бягаш ли и в будния си живот, както в сънищата? Това не е постъпка на човек, безчувствен за вината си.
Може да изпиташ нещо за миг, но то не е определящо, такива моменти са инцидентни на фона на доминиращото състояние на ума. Остатъци от човечността, която може да съм притежавал някога.
Разбирам.
Понеже истината е, че аз просто свивам рамене и продължавам нататък въпреки всичко. Колкото и да съм мил, колкото и добронамерен и внимателен да се мъча да бъда, в крайна сметка аз нямам чувства, за добро или лошо. Независимо какво се случва, в дълбините на своята същност аз си оставам равнодушен, недосегаем за разкаяние, скръб, щастие, макар чудесно да мога да се преструвам, до такава степен, та да заблудя и себе си. Опитвам се да кажа, че съм напълно, ужасно безчувствен. Душата ми пребивава в неподвижно, дълбоко, красиво, безстрастно, спокойно, безучастно езеро от мълчание. Но аз не се заблуждавам. Истината е, че съм убиец. И на всичкото отгоре не съм способен да се самонакажа, да отнема живота си, отчаян, че съм унищожил живота на другите, които обичам, беззащитни деца и жени.
Точно това не разбираше едрият съпруг на Марта, оперният певец, докато ме заклеймяваше, може би с надежда, че ще получа просветление и ще сам ще си видя сметката. [Мисли.] Разбира се, никога не бих го направил.
Значи тогава Марта все пак се сдоби с бебе, наместо изгубеното си дете.
Аз не го виждах по този начин. Първоначално не смятах да ѝ давам детето. Просто ми трябваше малко помощ. За година-две. Бях още в шок след смъртта на Брайъни. Но Марта си присвои детето, все едно му беше истинска майка.
Това притесняваше ли те?
Нямах право да споря. Трябва ли да го кажа? Толкова ли си тъп? Вече бях убил едно бебе. Да не би да искаш да бях убил второ? Както и да е, някой ден пак ще бъда с нея. Тя има светлосините очи на Брайъни. Същата бяла кожа.
Прав ли беше едрият съпруг на Марта, че ти си виновен за смъртта на жена си?
Не напълно.
Какво значи това?
Причинно-следствената връзка беше непряка.
Какво стана? Раждането ли имаш предвид?
Не, нямам предвид него.
Как умря тя?
Не искам да говоря за това. [Мисли.] Мога да ти кажа, че след като уби бебето, родено от Марта, Андрю зае нископлатено преподавателско място в малък държавен колеж на запад, за който не беше чувал дотогава.
Защо?
Ти как мислиш? Защото беше далеч. Защото след като се разведе с него, Марта имаше навик да стои пред сградата, където живееше той, за да може да я види, като се прибира от работа. Дръпваше от цигарата си, хвърляше я на земята, загасяше я с крак и си тръгваше.
Значи в нейните очи вината е била само твоя – единствено и само твоя.
А на кого другиго?
Ами аптекарят? Не обмислихте ли да го съдите?
О, Господи, изобщо нямаш представа как социалната действителност напълно се заличава след нещо подобно. Целият ми мозък беше обсебен от съзнанието, че извършеното от мен е непоправимо. Да съдя някого? Щеше ли това да донесе спасение? Какво ще спечелиш – пари? Божичко, не знам защо изобщо говоря с теб. Щеше ли съдебният иск срещу някого да върне детето? И кого трябваше да съдим? Педиатърът, който беше продиктувал рецептата по телефона? Аптекарят, който я бе изпълнил? Куриерът, който донесе лекарството? Къде се бяха объркали нещата? Кого трябваше да съдим? Аз можех да прочета етикета. Значи да съдя и себе си. Аз ѝ дадох лекарството. И Марта виждаше само това – в крайна сметка го направих аз, аз и никой друг.
И ти беше съгласен с нея.
Да. Аз бях, от началото до края.
И ето го Андрю, в доброволно изгнание в този колеж в подножието на планинска верига, наречена Уасачи. Отначало планините ми харесаха. Пристигнах в началото на септември, циганското лято, когато по планинските върхове още се виждаха следи от ланшния сняг. Това ме накара да усетя нечовешкия свят, в който живеем. Разбираш го, като излезеш от града. Американците обичат да се возят на автостоп.
Какво искаш да кажеш?
Спускането със ски в планината – това е все едно природата да те вози на стоп. Морските вълни, буйните планински потоци. Вятърът, който можеш да яхнеш. Всички те са там, можеш да се понесеш с тях, да ги оставиш или пък да загинеш.
Разбирам. Значи за теб това се оказа добра смяна на обстановката.
По-скоро не. Предполагам, че не си живял в подножието на планина. Уасачите властваха над града.
Тази истина ме осени след ден-два. Ставаш сутрин и те са там. Спираш на бензиностанцията – и те са там. Винаги бяха там със своята невъзмутима необятност, и това е положението. Ти си колонизиран. Те пропускаха светлина, само по тяхна воля можеше да стигне до теб.
Не разбирам.
Поглъщаха светлината и според желанието си я отразяваха надолу или я задържаха. Това беше своеобразна бюрокрация на планините и никой не можеше с нищо да промени нещата, най-малко пък слънцето. Колежът имаше договор с местния мотел за настаняване на гостуващите преподаватели. Кухненски бокс с пластмасов плот. Ламинирани мебели. Завеси в тюркоазено-ръждиво, издаващи индианското минало. И това се дължеше на планините – културата на приобщаване. Аз бях вялият опит на колежа да разшири профила си.
Департаментът по наука за мозъка се изчерпваше с мен. Нямах с кого да говоря. Колегите ми, ако изобщо можех да ги нарекат такива, учтиви и дистанцирани, бяха скучни. Аз бях самотен и нещастен.
Един ден, докато минаваше край гимнастическия салон на колежа, сграда, подобна на самолетен хангар, Андрю видя през отворените врати спортуващите вътре студенти: скачачи на дълъг, висок и овчарски скок, спринтьори, гюлетласкачи, гимнастици на кон с гривни, халки, греда и прескок. Напрегнатите им изражения, съсредоточеността на всеки от тях, докато изпълняваше движенията самовглъбено, без да обръща внимание на останалите, извикаха у него представата за култура от гърчещи се ДНК-молекули и той си помисли, че ако изчака достатъчно дълго, всички тези скачащи, тичащи и кръжащи запетайки ще се слеят в двойната спирала на генетичния код. Особено го привлече една от гимнастичките, която се въртеше на лоста, русо момиче в трико като цял бански костюм. Тя по-малко напомняше на робот от останалите, сякаш наистина се наслаждаваше на тренировката. Но въртенето ѝ около лоста се оказа подготовка – щом набра нужната скорост, тя се вдигна на мускули и увисна във въздуха с главата надолу, изпъната като стрела, а след това лениво полетя надолу и продължи с нова поредица от завъртания на триста и шейсет градуса и задържане на върха. После се засили за още едно завъртане, но този път напред, като обезумяла часовникова стрелка. Андрю, който не искаше да го спипат, че зяпа, бързо отмина, след като тя завърши съчетанието с едно последно завъртане и скок във въздуха, като се приземи идеално с леко приклякане и разперени ръце.

 
Което ми припомня, че веднъж видях жена да прави пълно салто – отскочи и се превъртя на триста и шейсет градуса презглава, а после се приземи пъргаво на босите си крака. Човек би си помислил, че е невъзможно.
Къде го видя?
Отскочи във въздуха не от трамплин, а от голия под на помещение, което ми приличаше на танцово студио, хвана си глезените и се сви на кълбо по време на забележителното си превъртане във въздуха. Носеше мъжки рипсен потник и широки спортни гащета и не потърси моето одобрение, след като направи салтото. Нисичка, обикновена, тъмнокоса жена, но със здрави набити бедра и тънки стъпала, които се разширяваха при пръстите. Но мъжът, който ме беше довел да видя това, едър, як мъжага, вероятно неин мениджър, попита: Какво мислиш? И аз трябваше да му кажа, че номерът трябва да се понапудри. Беше отнел само няколко секунди. Това не стига за вечерна атракция, казах му. Защо ми беше да му го казвам? Какво ми влизаше в работата?
Спортни гащета? Сън ли беше това?
По-късно разбрах, че мъжагата редовно насилвал жената, която направи салтото. За доказателство ме заведоха да надникна през прозореца на спалнята в съседство, докато той я беше проснал и направо сплескал под себе си.
Значи е било сън.
Много ти се иска да е сън. Ако е било сън, вероятно е дошъл след като видях Брайъни на лоста. Ако пък съм го сънувал по-рано, преди да се установя на запад, може да не е било сън. Аз съм живял известно време в Източна Европа, но ти откъде да знаеш? Учих в Прага една година. Чехите нямаха пари. Имаха си гигантската Русия, надвесена над тях. Ченгетата от собствената им тайна полиция изскачаха иззад храстите, облечени със светлосини гащеризони, и те снимаха, както си седиш на пейката в парка. Поживях и в Унгария, в Будапеща.
Има там една улица, по която е минала Втората световна война, първо в едната посока, когато германците настъпвали, а руснаците отстъпвали, а после обратно, когато руснаците настъпвали, а германците били в отстъпление. Една-единствена улица, по която войната минавала насам-натам. А на един голям парцел, близо до гимназия, имаше масов безименен гроб, с черепи и бедрени кости под чимовете трева.
Та може и да не е било сън. От друга страна, не си спомням това салто така, както нещата се помнят в определен контекст. Точно къде и кога. Тоест нищо чудно да е било сън.
Мога да кажа само, че в спомена ми образът е тъмен, несъвършен, като примигващ ням филм, а стаята беше мизерна, с нацепено дюшеме и мръсни прозорци, и надали това би се случило дори насън в просторните пространства под открито небе на демократичния Далечен запад. Но гимнастическата връзка с Брайъни ми напомня колко далеч бяхме един от друг, не само като възраст и социално положение, но в начина, по който възприемахме живота си – и по-точно, в очакванията ни за онова, което ще ни предложи в зависимост от природата си, както я разбираше всеки от нас.
За кого говорим сега?
Странно беше – да видя озарението отвътре на лицето на тази прелестна, поразително жива млада студентка като средство да разбера собственото си сенчесто съществуване, в чието минало може би фигурираше онзи момент преди години в мизерното танцово студио, където ме бяха завели да гледам някаква жена по шорти и потник да се превръща в летящ снаряд.
И после я видя отново, пак видя младата гимнастичка, нали?
Знаеш, че си имаше име.
Брайъни.
Бъдещата ми жена.

 
В първия ден на курса по „Наука за мозъка“ Андрю пишеше името си на черната дъска, когато тебеширът се счупи надве. „Анд…“ – само дотук бе успял да стигне и като се обърна да потърси непокорното парче тебешир, прелетяло край ухото му, той се блъсна в катедрата и наредените върху нея книги паднаха на земята. Чу студентите да се смеят. А след това в ярко осветената от флуоресцентните лампи учебна зала, към която планината гледаше през прозореца, Брайъни стана от мястото си на първия ред и вдигна от пода книгите и отчупения тебешир. Тя носеше не джинси като останалите, а бледожълта рокля с презрамки и маратонките, типични за всички. Съчетанието го накара да се усмихне. Беше слаба и красива, с пшениченоруса коса и извънредно светла кожа, все едно слънчева. Андрю ѝ благодари за любезната помощ и продължи с лекцията. Тя седна, събрала върховете на маратонките си под дългата рокля и свела глава над ноутбука си, докато си взимаше бележки, сериозна студентка, вглъбена в лекцията. Той си помисли за краката ѝ под роклята…

 
1 Начин на действие (лат.). – Б.пр.