0
844

Объркани в болката

Румен Петров, снимка: marginalia.bg

Скритата неравнопоставеност на тоталитарните режими не се ли предава в явната псевдонеолиберална неравнопоставеност? Не се ли предава по този начин травмата на социалната разкъсаност, присъща на тоталитаризма?

Въпросът за смисъла, предмета, обхвата и дилемите на социалната работа е във фокуса на новата книга на Румен Петров „Объркани в болката“ (Изд. „Парадокс“). Авторът следва разбирането за социалността на човека (Аристотел) като сложно, но изначално условие за отношенията между хората. В този план социалната работа, разбирана като работа по установяване и поддържане на социалната връзка, има нужда да познава многото начини, по които човешката социалност може да се нарани.

„Тази книга – признава Румен Петров – е за моята лична реабилитация (но и рехабилитация) на понятието „социална работа“, чрез поставянето му в много по-широк контекст. Опитвам се да защитя необходимостта да се излезе от идеята за социално подпомагане, като тя се подложи на критика от определени ценностни позиции, както това се случва от много време в света.

Друг начин за реабилитирането на социалната работа виждам в ангажирането на хуманитаристиката (история, право, криминология, изкуства, антропология, социология, икономика, политология и др.) в мисленето и действието по въпросите за социалната справедливост, процесите и последиците от социалната несправедливост…

Опитът от нараняването и трудностите пред неговото изразяване обикновено се пренебрегват (подлагат се на социална изолация) и водят до задълбочаване на десоциализиращата спирала на травма и отчуждение. Смятам, че работата по справянето с последиците от това и за възстановяването на компрометираната социалност (възстановяването на връзката, особено на връзката със страдащия, защото страданието разрушава социалната връзка) е социална работа. Мисля, че книгата е за справедливостта.“

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитието на общностите, местната демокрация и гражданското участие. Преподава социална работа.

Предлагаме ви откъс от книгата (част от глава 5: Социалната травма и археологията на тоталитаризма в България[1]), която бе представена в началото на юни в София от Юлияна Методиева (автор на предговора и гл. редактор на „Маргиналия“), проф. д-р Татяна Коцева (Институт за изследване на населението и човека към БАН), проф. д.п.н. Антоний Тодоров (Нов български университет, рецензент на книгата), съдия Владислава Цариградска.

Румен Петров, „Объркани в болката. Социална травма и социална отговорност“, Изд. „Парадокс“, София, 2018 г.

* * *

Познание ли е критиката?

Опознаваем ли е опитът със социалната травма? Какво означава познание за опит? Обикновено това е свързано с емоции, асоциации, фантазии – „средствата“, с които умът обработва опита. Предава ли се този опит? Може ли да се предава, без да го познаваме изцяло. По принцип опитът, макар и познаваем, е необозрим в целостта си, но в безкрайно и уникално различни степени и страни. Разсъжденията върху социалната травма са разсъждения върху опита като сложно знание, което променя познаващия агент – човешкия ум, организиран в тела с биографии, култури и общества.

Тоталитарната власт е травматичен режим на отношения между хората. Социалната травма е психична травма – страдание и безпомощност, съчетани с липса на утеха за лишенията и безпомощността. Изучаването на такъв опит поставя изучаващия пред риска да бъде травмиран. Това е важен етичен и методологичен проблем.

Последиците от тоталитаризма в България се вписват в общата рамка на посттоталитарните социални ситуации. Налице е проблем с (авторитета?) и себеоторизирането[2], резултат от продължително въздействие на зависимостта, изолацията и страха. Страдат социални постижения като гражданско общество, гражданско участие и местно самоуправление. В съвременната социална мисъл социалната травма се разглежда като синоним и/или атрибут на колективните загуби[3], на травматичния социален преход[4], етничните конфликти и теорията на „избраната травма[5]“ в процеса на социално конструирани врагове, културалната травма[6], тоталитарните национализми. В тази традиция са възможни такива въпроси:

– Социална травма (CT) ли е Руско-турската (Освободителна) война (1876-1878)?

– Всяка война ли е СТ, или е такава само за губещите?

– Студената война (1947-1990) СТ ли е? За кого? Дали разделена Германия не е прототип на разцепването между “отговорната” за фашизма част от Европа и не-отговорните “анти-фашисти”?

Ключова за разбирането на СТ е чувствителността към социалната връзка и социалната разкъсаност. Тази чувствителност полага базисната потребност от социална свързаност. Тя разглежда болката от нарушението на социалната връзка като организирана от същите мозъчни механизми[7], които обработват телесната болка. Важна емоция на социалната връзка (social bond) е срамът[8] и неговите динамики[9]. Съвременната икономика и епидемиология[10] се включват в разговора с откритите (очаквано) връзки между социалните неравенства, кризата на взаимността и солидарността, от една страна, и психосоматични проблеми (самоубийства, междуличностово, вкл. домашно насилие, преждевременна бременност, ръст на затворническата популация, затлъстяване, злоупотреба с наркотици и др.), от друга. Възможни изследователски въпроси тук могат да бъдат:

– Скритата (забранената) неравнопоставеност/социално неравенство на тоталитарните режими не се ли предава в явната псевдонеолиберална неравнопоставеност/социално неравенство? Не се ли предава по този начин – през поколенията – травмата на социалната разкъсаност, присъща на тоталитаризма? 

– Има ли предтоталитарна социална травма? Влияят ли непризнатите социални разкъсаности и неравенства преди тоталитаризма на тоталитарното отчуждение?

– Как изглеждат триумфалистките (маниакални) подходи към социалната разпокъсаност и слепите петна към нуждите от социална свързаност (справедливост)?

– Съществува ли „предаване през поколенията“ на социалната травма на социалната раз-късаност (безпомощност) чрез политики на раз-единение, потисничество, колонизация, отчуждение (свръхцентрализация, национализми, етнически изключвания и потискания)?

– Може ли тоталното доминиране на ретрибутивната парадигма[11] в наказателното правосъдие например да е израз на социална травма?

– Може ли да се разглежда лустрацията – политическото и социално елиминиране на бившите членове на апарата на травмата (Държавна сигурност) – като механизъм за предаване на травмата през поколенията?      

Никола Вапцаров и социалната травма: „…и нашта мъка ненаписана сама в пространството ще скита…“

Смятам, че определени културни артефакти носят потенциално важна информация за емоциите на хора с определена идентичност в определено историческо време. Като такива те могат да бъдат разглеждани като своеобразни артефакти в една „археология“ на емоционалния опит на хората в определени социални отношения (в миналото).

В стихотворението си „История[12]“ Никола Вапцаров описва един обобщен образ на човек. По-точно – една категория хора. Към тази категория хора се числи и разказвачът на историята – поетът. Този социален тип има специфична, групово-типична, класово-типична биография, житейска траектория на очаквани поведения. Идентичност.

Стихотворението се нарича „История,“ а историята в самото него е за отношението между разказа (за хората), обществото и хората, по-специално онези хора, които са изключени от разказа.

Вапцаров открива своя спор с обществото/Историята и собствената си идентичност, с припомняне на ключовата характеристика на тази идентичност – неизвестността, неразпознаваемостта, неприетостта, маргиналостта:

Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии.

Историята „дава”. Но какво? Какво „има“ Историята? Ако историята е памет, тогава онова, което тя дава, е знание. От „страниците” на историята се дава признание. За това подсеща и определението „неизвестни”, за да покаже, че историята не обръща внимание, не запомня, не описва определени факти. Пренебрегва определена информация. В случая това е знанието за живота на хора, които работят във фабрики и канцеларии – „работници и служещи”. Историята тук не разпознава, не признава, не включва. Тя се е отвърнала, изоставила е едни определени свои автори. Неизвестните от фабрики и канцеларии са анонимните членове на работническата класа в едно класово и сериозно разслоено, на бедни и богати, общество.

Във втория куплет Вапцаров уточнява втората, по-позната нему лично, социална биография на типа хора, граждани, социални актьори, от името на които и за които говори, пледира пред онова, което разбира под „история” – паметта, знанието, разбирането и защо не – съпричастието. Става въпрос за селяните. Тези селяни не са приветливи, т.е. – не са желани, отблъскват, в случая – с миризмите на телата си, които са срамни в определена среда. Обикновено този (често наричан модерен и рядко – травматичен, т.е. оставящ следи) социален конфликт на телата, се осъществява на границата на селско-първичното в сблъсък с градско-преработеното (софистицирано битие). Битието на хората с повече знание, но и с повече социална и политическа власт:

ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.

Селяните, селският пролетариат, т.е. бедните селяни, както и бедните градски жители (неизвестните за историята, но и за съвремието), хора от фабрики и канцеларии, са социалната група, чието преживяване остава неразпознато от съвременниците и затова – ще остане незабелязано, несъпреживяно, непризнато от бъдещите хора, които ще имат връзка с този актуален опит чрез посредничеството, връзката на историческата памет. Но именно чрез този механизъм на връзка, тези хора ще бъдат изоставени и социално изключени.

Вторият куплет обогатява преживяването за стила на живот и социалната позиция на хората, от чието име говори Вапцаров. Мустаците (става въпрос за мъже) са провиснали (тъжни, неподдържани), но и символ на угриженост, която подчертава с градация на фрустрацията, която прераства в сърдита псувня, отхвърляне, гняв насочен към света като цяло, олицетворен от т.нар. „живот”, съдба, разбирана като (не)достъпни социални проекти, социална реализация, която не носи удовлетвореност, а напротив – чувство за провал, непълноценност и в края на краищата – срам. Срещу този срам се защитаваме с гнева на псувнята, която има за цел да възстанови имагинерния контрол върху обекта на фрустрацията, обекта на страдание, източника на срам.

Накратко – в първите два куплета Вапцаров описва определена социална група (пролетариат, бедни селски и градски жители), нейните водещи емоции (разочарование, гняв), социална позиция (неразпознато, неприето от историята страдание, самото то – породено от социалните различия). Социалният учен Вапцаров говори за несправедливост и пренебрегване. Не говори за икономическа и политическа експлоатация и експлоатирани. Не се занимава с икономическите и политическите причини за тези емоции. Целта му е не да направи анализ, а да разкаже история – да свърже емоциите на едни хора, с които той самият се идентифицира, с други хора – читателите – тогава и по-късно.

Едва в третия куплет въпросът за разпознаването, за зачитането на социалните приноси, по-точно – на приносите за държавата/нацията, е поставен директно, въпреки че смисълът на тези войни не е критикуван. Те са обобщени и размити в понятието „събитие“, вероятно за да се открои смъртта, поемането на риск и страданието на тези хора в полза на „Историята“ (обществото, групата, Държавата). Тя е нахранена и напоена. „Гладна“ е за човешки жертви:

Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.  

Така тези работници и селяни са и физически жертви. Те са редниците във войните, низшите чинове, които гинат първи и по много. По правило – членове на социално най-низшите слоеве (най-ниско образовани, каквито са бедните селяни и бедните работници от промишлеността („града“). Много често – наемни, без частна собственост освен труда си. Пролетариат, по Маркс.

Многото войни в предтоталитарните години на модерната българска държава причиняват физически и психични травми на много хора, вече страдащи от относителна бедност. Едновременно с това те засилват чувството за социална несправедливост, за неравнопоставеност, когато се сравнят жертвите, които бедните слоеве на обществото понасят във войните, съпоставени с тежестта, която носят богатите – средна и висша класа – в контекста на колективната заедност на националната държава. С други думи – бедните изнасят войната на „гърба си” (това ги прави герои, за момент получават социално уважение), но след нея те отново са бедни, „долняги”, както се изрази за себе си един мой бивш студент, който трудно намира работа по специалността си, която да му носи доходи, с които да осъществи самостоятелността си. Работници, селяни участват с хиляди във войните, които води обществото, организирано от държавата. Същото това общество и неговата памет и механизъм за включване – Историята – са тройно несправедливи към тези хора. Те страдат от бедността си, дават живота си за обществото/държавата, за националистическата „Родина”, но във времето след войната те са „поканени“ да заемат мястото си на бедни и социално подчинени слоеве отново. На трето място, тяхното страдание остава неразпознато, непосрещнато, нечуто, неописано. Анонимно и лишено от възможност за съпричастност, за контакт с вътрешността, с истината на опита:

Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.

Разбирането на човешкото страдание, според Вапцаров, е индивидуално занятие. Човешкото разбиране е преди всичко разбиране на отделен (социален, да) ум на индивидуалната личност. В едрите контури на „историята” (например в описанието на войните) мисленето за тях се ограничава до позиционните, „едрите” факти – промени на границите например. Те обаче интересуват по един начин „едрите“ (властни) обществени играчи и „дребните“ такива. Самите описатели на преживяванията, посредниците между опита на отделните хора – поетите – смята Вапцаров, ще насочат вниманието си към едри обекти – темпове, агитки и др., докато индивидуалното страдание ще остане непосрещнато. Непосрещнато от друго човешко същество, това страдание е неутешено, то остава живо по аналогия на раната, която, когато не зараства, продължава да боли. Самотата и изолацията са социално-психологическите последици на социалната травма, когато тя остане непреработена. 

Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.  

И „темпове“ и „агитки“ са думи от речника на тоталитарната държава, която във въображението и знанието на Вапцаров не е важна с диктатурата и насилието си, а с „машините“ – с ускорената индустриализация на обществото. В тази връзка той е и прозорлив, и човечен – мъката на хората с гореописаните биографии ще остане като духа на неизтъгуваните мъртви – неоплакана, неописана, самотна. Ще се превърне в травма. Проблемът е поставен и с началото на следващия куплет Вапцаров се заема с неговото разрешаване. Решението му е да създаде описание – разказ, който да свърже страданието със съпреживяването. Да го улесни. В увода към описанието на „живота” (на социалните емоции, характерни за голяма група от хора) Вапцаров поставя доброто, човешкото, съпреживяващо описание на опита като предпоставка за разбирането – като емоционален, съпреживелищен, телесен опит. Описанието е своеобразно разравяне (на своебразен отпадък, покрит с кора, която го изолира от средата), разравянето води до мирис и вкус – разбиране чрез тялото, разбиране чрез опита. Връщаме са на мириса на „лук и вкиснало“ отпреди малко. Вапцаров обръща специално внимание на негативния опит, на страданието. Страданието се избягва, страдащите не са симпатични, те могат да бъдат маргинализирани по силата на непривлекателността на страданието като такова. Непоносимостта на страдането е висока и за състрадаващия. При поглъщане, при асимилиране тя отблъсква – горчи, в антитеза на „храненето и поенето на историята с кръв“, по-горе. Отново несправедливостта е на преден план – когато трябва да пие и се храни с кръв, Историята приема щедростта на жертвите в лицето на обикновените хора. Когато обаче става въпрос за болката от тези страдания – тогава техният опит-живот е отблъскващ – горчи. Историята (която се пише от победителите?) не се интересува от живота като преживян опит. Особено от този на губещите:

Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.

Затова Вапцаров става негов[13] адвокат. Следва нов етап в неговото изложение – няколко куплета, с които създава една конкретна, ярка, емоционална, но и социално вярна(!) картина на една социална биография. Започва с раждането. То е самотно и рисково, присъщо на бедните слоеве от обществото. Майките са сами и изоставени, както и техните деца:

По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.  

Бедността и нейните рискове водят до жертви, скръб, но и изолация и самотност в страданието:

Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.

Трудът не е „песен“. Той е тежък, неквалифициран (евтин) и не носи уважение и социално признание:

Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.  

В тези условия защитата или осмислянето на социалната реалност от страна на патриархалния ред (авторитет) е слаба. Социалната несправедливост води до семейни конфликти. Те не са „Едипови“ (по Фройд), тези конфликти. „Синовете“ по-скоро се срамуват и искат да засрамят бащите, чийто социален и политически опит не носи надежда за положителна социална промяна, а горчиво примирение. Синовете са по-скоро поколенчески самотни във визията за по-справедливо общество:

Мъдруваха бащите в къщи:
„Така било е и ще бъде…“
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.

Патриархалният и домашен едновременно уют не носи утеха. Визията за новото общество се ражда извън дома:

Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.  

Светът на индустриалното общество, светът на политическите дебати в градската, индустриална, контра-патриархална и дискурсивна среда, среда на социална връзка, социалната среда на „града“ е и широкият свят на радиото и телеграфните агенции с техните комюникета:

О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.

Тази нова социална среда изостря вътрешните, които са и социални, конфликти, както и общото чувство на неизвестност във време, „бременно“ с големи социални промени. Усещането за социални отношения, които са се изчерпали и носят повече страдание, отколкото удовлетвореност, е болезнено. В очите на много хора като Вапцаров Съветска Русия е била обещание за по-справедливо общество. Освен че пропагандата е била силна, много ветерани от войните, които са и изтощени селяни или градски пролетариат (хора от „фабрики и канцеларии“), наистина са живеели зле и комунистическият режим в Русия е бил истинска алтернатива на техните общества, които са им носели болка и унижения в големи количества:

О, как се люшкахме в надеждите!…
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен…
Не мога повече! Не искам!…  

В доминантните дискурси на многотомните издания (на властта), които не се пишат от хората, носители, субекти на социалните страдания – страданието на хората с биографии от фабрики, канцеларии и синори няма да има добър език и (дали заради това?) няма да бъде допуснато до социалната система на включеност, до съчувствие и зачитане:

Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно…

Тези хора са травмирани – те страдат от последиците на материалната бедност, лишения, загуби и срам, от непризнаване на приносите им, от социално изключване, но и от символна бедност – бедност на средствата за връзка със света на другите – на обществото и каналите на приемане, разбиране, солидарност и утеха. Страдащият човек не е привлекателен и това прави негова житейска-и-социална ситуация по-мъчителна:

защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.  

Поезията на хората от тази социална група носи белега на травмата, нанесена от живот в системна социална несправедливост. Социалната връзка е застрашена, чувството за чуждост и скритият срам са високи. Тези хора присъстват „извън[14]“ до степен естетиката, която дава форма на техния социален опит, също да е „извън“ границите на социално приемливата и безкритична към социалната несправедливост „парфюмирана“ среда на средната класа. За тях времето е кратко, авторите им нямат привилегията на достатъчното време (на професионалните писатели например?). Вътрешната структура на тази нова естетика отразява социалните характеристики и преживелищен опит на класата на бедните работници и селяни. Те са буквално „сърдити млади хора“:

И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.

Това, което Вапцаров обаче иска, не е отмъщение, привилегии или пък социална трансформация.

За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.  

Той иска връзка и признание, съчувствие и уважение. Връзка-разказ и връзка-включване. Връзка и вписване в общия смислов ред, който, както той започва да открива, е редът на онези, които имат власт да го опишат и постановят като реалност. Връзка със света на бъдещите и на днешните хора. Иска тази връзка, когато чувството за срам е по-малко. Храбростта и способността за съпротива са алтернатива на срама, объркването, болката и безпомощността: 

Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.

Това стихотворение по моя, не-литературоведска, преценка е гениално. Гениалността му за мен се състои в умението в много естетична – кондензирана и убедителна едновременно – форма да се даде израз на важна обществена картина. Аз си позволявам да направя този анализ, за да покажа образа на човешко страдание, което остава неприето, неразпознато и отчуждено и как литературата може да даде данни за опит, който, редуциран от класическите средства на социалната наука, остава неразбран. Контактът с подобни свидетелства може (но не е задължително) да се превърне в етичен акт. В аналогични, макар и доста по-тежки, житейски ситуации са Варлам Шаламов, Осип Менделщам, Евгения Гинзбург, Примо Леви и много други хора, които дават естетическа и емоционално вярна картина на един травматичен социален опит. Техните текстове също са част от свидетелства за травма – за отношения на безконтролна власт, измяна, страх и болка. Тези чувства, макар и индивидуални, имат социална причина и носят същите трагични нечутост и забвение, с които се бори Вапцаров. И при тях контактът с текста и опита имат потенциала на етически акт[15].

По този начин контактът с опита, опосредстван от литературата, може да бъде разглеждан като еквивалент на онази връзка с хората и самите нас, която се опитваме да осъществим чрез метода на археологическото дирене. И както при археологията, можем да успеем или не да влезем в контакт с опита от човешкото страдание, породено от други хора в ситуация на цялостна, основана на принудата и насилието социална уредба. Със социалната травма. На тези произведения на изкуството – като това стихотворение – може да гледаме и като на артефакт в една своеобразна археология на близко, но не по-малко болезнено минало.

Да припомня. Защо този опит е именно травматичен? Травматичен е, защото представлява силно страдание, причинено отвън, което става повод за социално отчуждение вместо за социална връзка. Вапцаров пише във време не на тоталитаризъм, а на социален режим, който носи черти на познатите (дали?) режими на военна хунта от втората половина на ХХ век. Неговата поезия може да бъде разглеждана като социо-емоционална археология на предтоталитарната социална действителност. Вапцаровото стихотворение е пример за работа по преодоляването на една травма, но и историческото свидетелство, и социален анализ на определени социални отношения. Времето е това на Третото българско царство – в периода между много балкански войни и предстоящата катастрофа на Втората световна война.

Няма много подобни убедителни обобщения на емоции, които носят социална истина и отразяват социалния опит на големи групи от хора в конкретни исторически времена.   

Константин Павлов и едиповият комплекс на тоталитаризма

В годините след 1944 г. социалната травма на забраненото страдание се засилва. Какво ли казва за тоталитаризма със стихотворението си поетът Константин Павлов, 24 години след социо-психологическия анализ на епохата на Вапцаров:

ЕДИПОВ КОМПЛЕКС[16]

Две свинчета
ритат свински мехур
съсредоточено.

Те сами си го надуха
и сега играят
настървено.

Нека ритат –
но защо съсредоточено?

Нека си играят –
но защо настървено?

То не ни е плондер,
нито е балонче!

То е свинският мехур
на майка им,
дето селяните я заклаха сутринта.

1965

В едно свое интервю[17], доста години след стихотворението, Павлов изказва точната мисъл, че стихотворенията му са по-умни от него. Вярно е, стихотворенията са мисъл на границата на рационалното и ирационалното. Запитан за „Едипов комплекс“, той отговаря лаконично и препраща към дълбоката морална криза на масите[18] и на индустриалните (масовизиращи) общества, на които тоталитарното е своеобразен апотеоз: „Зрелището винаги е по-привлекателно от морала. Запалянковците викат: „Ура!“ „Убий го!“ Какъв морал в „убий го“?“

Как ще говори за тоталитаризма това стихотворение на хора, които нямат опит със самия него? Как говори на нас, които имаме, въпреки, че той е различен? Не знам, емоционалната „археология“ на тоталитаризма е и субективно занятие, въпреки че текстовете на Александър Солженицин, Евгения Гинзбург или Николай Толстой говорят достатъчно силно. Кои са текстовете от епохата, които носят нейните емоции? Кои емоции обаче? Кои емоции бяха достъпни за осмисляне чрез текст във времето на тоталитаризма? Именно репресията върху изразяването на определени емоции е част от травматичната природа на тоталитарната ситуация. Вероятно за това своеобразно оглупяване, оскотяване предупреждава горчиво Константин Павлов?

Забранените емоции на скръб, гняв, страх, предизвикани от социалните промени под лидерството и авторитета на националната държава, липсата на разбиране и съчувствие към загубите в този процес, разрушената връзка между поколенията и техните емоции правят вътрешния свят на хората, преживяващи подобни системи, без особена надежда, безчовечен по своему и безкрайно самотен.

Тогава всички последващи загуби могат да бъдат по-голямо и по-тежко предизвикателство. Високият процент на самоубийства в посттоталитарните общества например се счита за проява на тази унаследена, предадена през поколенията уязвимост към загуби, новости и промени, която ни изненадва – нас – съвременните българи.

Щеше ли да има по-малко кървав 9-и септември, ако имаше по-голяма чувствителност за емоциите на Вапцаровите „неизвестни хора от фабрики и канцеларии“? Щяха ли свинчетата да ритат така безпросветно остатъците от майка си, ако в условията на пълна власт обикновените хора от фабрики и канцеларии, селяните с провиснали мустаци, маргинализирани и пренебрегнати от обществото, не бяха решили да забранят скръбта, гнева и траура след 1944 г. Без да искат, те възпроизведоха и предадоха на следващите поколенията една социална травма. Те забраниха определени емоции, така както, в известна степен, обществото беше постъпвало с тях, лишавайки ги от съчувствие и съпричастност, както припомня Никола Вапцаров.

Щеше ли Вапцаров да стане председател на СБП, министър на Просветата или генерален директор на БНТ, ако беше доживял времената на генералните директори? Не знам. Щях ли аз да приема да стана агент на ДС, ако ми бяха предложили? Не знам. Как да се четат днес свидетелствата[19] за този морален разврат, на който сме се себеподлагали – травмирани и травмиращи? От позицията на сигурността, че бих устоял, или от несигурността, че бих приел?

Емоционалната археология на тоталитаризма не е приятно занятие („разровиш ли го – ще мирише“), травматична е, както е всяка истинска среща с травмата – „ще горчи като отрова“. Това е методологично и етично предизвикателство към подобни социо-емоционални „авантюри“ и първите продукти[20] на опита да се мисли тоталитарният опит днес, носят белега на тази трудност…

На главната страница: Дана Шуц, Мислителят, 2008 г.

––––––––––––                                                                  

[1] Текстът е част от сборник на департамента по археология на НБУ (под печат).
[2] Petrov, R. (2012) Collaboration and Vulnerability. A Psycho-social study of the emerging Concept of Community Development. A Bulgarian Case, Lambert, Germany 
[3] Murer, J.(2009) Constructing the enemy-other: Anxiety,trauma and mourning in the narratives of political conflict,Psychoanalysis, Culture & Society (2009) 14, 109–130.
[4] Sztompka, P. (2000) Cultural Trauma The Other Face of Social Change. European Journal of Social Theory. Vol 3, Issue 4
[5] Volkan V. (2001) Transgenerational Transmissions and Chosen Traumas: An Aspect of Large-Group Identity, Group Analysis, Vol 34, Issue 1
[6] Alexander, J. (2012) Trauma: A Social Theory.  Polity Press, MA, USA.
[7] Donaldson, Z., Young, L. (2008) Oxytocin, Vasopressin, and the Neurogenetics of Sociality, Science 322, 900-904
[8] Scheff, T. (2001) Shame and Community: Social Components in Depression, Psychiatry 64 (3)
[9] Kilborne, B. (2002) Disappearing Persons: Shame and Appearances, SUNY Press, NY
[10] http://www.equalitytrust.org.uk/.
[11] Christie, N. (1977) Conflicts as Property, The British Journal of Criminology, 17, 1-15
[12] Никола Вапцаров е обект на много голям интерес от страна на литературната критика. Едни от най-добрите литературни критици и историци на литературата (Н. Георгиев, Р. Коларов, М. Неделчев, Д. Камбуров, ), но и писатели като Г. Господинов работят с неговото творчество, очевидно привлечени от качествата му. Прави впечатление обаче, че стихотворението „История“ не е обект на специален интерес, въпреки че части от него се цитират често в различни критически текстове. С изключение на стараещия се да предизвиква авторитетите Камбуров, който намира „История“ за слабо стихотворение във втората си част и нищо повече, останалите изследователи се фокусират върху по-„поетични“ стихотворения или теми у Вапцаров като „Вяра“, предсмъртните му писма, или върху теми, които могат да бъдат открити в различни негови произведения (включително драматургия). Вж Каролев, Св., Димитрова, М., Господинов, Г. Вапцаров – вяра и самота. Сборник с нови научни изследвания по повод 100-годишнината на поета. ИЦ „Боян Пенев“. София, 2011. 
[13] „За него — Живота — / направил бих всичко.“ „Вяра“, 1940.
[14] Самата личност на Никола Вапцаров носи белези на проблематична социална идентичност. Филмът “Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” (реж. Костадин Бонев, сц. Ивайла Александрова) дава значителни основания за мислене в тази посока.
[15] Briole, Gui, “Trauma, Social Bond, and Ethics.Ethics in Action”, Recherches en psychanalyse 2015/2 (№20), p.100a-106a.
[16] Константин Павлов, Едипов комплекс: https://liternet.bg/publish3/kpavlov/stari/edipov.htm
[17] Константин Павлов: Зрелището винаги е по-привлекателно от морала, интервю с Неделчо Ганев, http://www.fakel.bg/index.php?t=1215.
[18] Канети, Е. Маси и власт. Унив. изд. „Свети Климент Охридски“. София, 1996.
[19] Архивите на ДС по т.нар. Закон за досиетата (Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия).
[20] Имам предвид продукцията на Института за изследване на близкото минало, http://minaloto.org/.