Иван Терзиев, режисьорът с една от най-тъжните съдби в българското кино, почина на 28 февруари. В началото на месеца той навърши 87 години. Живееше в Дома на ветераните на културата и изкуствата. Публикуваме текста за него от февруарския брой на списание „Култура“.
Годината е 1956. Едно българско село предстои да се превърне в дъно на язовир, след като през предишните 12 лета новата комунистическа власт там е преобръщала човешки съдби; археолози разкопават пръстта и спасяват отломки от стари хилядолетия, а трима наблюдаващи ги старци питат: „Това от турско ли е?“ Чуват най-неочаквания от тях отговор: „Когато е строено това, не е имало нито България, нито Турция. И Господ не е имало, нито Иисус, нито баща му не са били родени“. А какво е имало, пак пита един от беловласите и чува още по-неочакван отговор: „Човеци…“. Подир миг се разбира, че в новото им село няма да има църква, но свещеникът не се дава на партийците: „То без църква може, но вяра трябва да има…“.
Малцина биха се сетили откъде е тази сцена – малко преди финала на тв сериала „Селцето“. Заснет по сценарий на Константин Павлов, той е завършен в края на 70-те и набързо е изпратен в небитието. Забранен и забравен е заедно със създадения по-късно киновариант. Подобна е и съдбата на неговия режисьор, проф. Иван Терзиев. Никога повече не е допуснат в голямото кино. Никога. Опитите му да екранизира два романа (одобрени от художествените съвети, единият дори награден от комсомола!) през 80-те завършват или с баналното, че „на тоя сценарий още не му е дошло времето“, или с откровеното „за какво да те пускам в производство, като след това ще трябва да те спирам“, изречено от тогавашния шеф на „Българска кинематография“ Никола Ненов.
* * *
Често, като се заговори за „забранените български филми“, си припомням една среща с професора и искрената му изповед по повод 80-ия му рождения му ден през 2014 г. Наскоро гледах филма на Адела Пеева за злочестата режисьорска съдба на Ирина Акташева и Христо Писков и в мислите ми отново изплува интервюто с Иван Терзиев. Радвах се, че бе удостоен с едно от най-високите отличия у нас – орден „Св. св. Кирил и Методий“ с огърлие, но когато в началото на 2021 г. внезапно си отиде актьорът Филип Трифонов, пред очите ми отново изплуваха кадри от „Селцето“ – Фипо прави една от най-добрите си роли именно при Иван Терзиев. Защо, си казах, всички се надпреварват да говорят за големите, когато тях вече ги няма. Затова ми се прииска да припомня историята на режисьора на забранения сериал днес, когато една добра дума би стоплила сърцето му.
Мъдростта на Иван Терзиев е изстрадана, но живецът в него е силен въпреки несгодите на възрастта. На 11 февруари той навършва достолепните 87 години. Ще празнува с приятелите си в Дома за ветерани на културата и изкуствата, където живее от две години. В месеците на COVID изолация там не е препоръчително да влизат външни хора. Една от неговите студентки – Кателина Кънчева, ме уверява, че той се чувства добре, че духът му е бодър, че дори пише текстове за сп. „Кино“ и не губи надеждата си един ден да види заснет своя сценарий за забранените български филми. От години мечтае за него заедно с друг свой ученик, режисьора продуцент Станимир Трифонов.
Познавам този сценарий. В него са историите на емблематични, спрени от социалистическата власт филми. Разбира се, и на „Селцето“. Преди време много предпазливо питах Иван Терзиев за голямата мъка в живота му. А той изля душата си: „Селцето“ е нещо много жестоко, коства страшно много. До такава степен, че след като беше забранен и всички започнаха да се правят на утрепани, все едно такъв сериал/филм няма – аз живея зад хотел „Плиска“, а на 500–600 метра по-нагоре е знаете коя болница – ми се наложи да вляза за известно време там. И бях изчислил след колко време семейството на Иван Терзиев ще умре от глад, защото бащата няма да може да ги издържа. Дотам ме бяха докарали.
Защо става жертва на този удар, след като в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ в. пред него се чертае славно бъдеще? Защо петте серии, режисирани от Иван Терзиев в СИФ „Бояна“ по поръчка на Българската телевизия, се превръщат в негово любимо дете и в тежка като воденичен камък съдба? Какво страшно се случва, че една професионално изпипана творба не може да бъде преглътната от „другарите“? Въпрос на политика, а не на изкуство, разбира се.
През втората половина на 70-те Иван Терзиев е сред най-големите надежди на българското кино. Завършил актьорско майсторство в София и филмова режисура в Москва, от 1969 г. той е в творческия екип „Хемус“, ръководен от Свобода Бъчварова, в Киноцентъра. След руския си дебют с дипломния филм „Фьодор Грай“ (първа екранизация по текст на Василий Шукшин; две награди от фестивала на ВГИК) той заснема и първите си игрални филми в България – „Г-н Никой“ (1969, Награда за най-добра мъжка роля на Коста Цонев от фестивала във Варна), „Мъже без работа“ (1972, отличия за режисьора и актьора Антон Карастоянов от фестивала във Варна, както и награда Жорж Садул в Париж) и „Силна вода“ (1975, Наградата на кинокритиката и приз за мъжка роля на Иван Григоров от фестивала във Варна, Специална награда от МФФ Локарно, Швейцария).
Свобода Бъчварова му предлага да заснеме тв сериал със заглавие „Селцето“. И вдъхновен по собствените му думи от епичния „ХХ век“ на Бернардо Бертолучи, Терзиев се престрашава да го направи. Постфактум разбира, че пет години по-рано Методи Андонов е започнал подготовка за 6-серийната поредица, но с кончината му всичко е спряло. В началото Терзиев не знае кой е авторът на сценария. Съгласява се да работи по него, но с условието да се преработи по законите на класическата драматургия, с пет действия. Когато получава текстовете за първоначално замислените шест серии, титулната страница с името на автора липсва. Пита какво се случва, а Никола Петров, тогава шеф на киноотдела в телевизията, отвръща кратко: „Автор е Константин Павлов“.
Знаем колко безмилостна е била цензурата към поета, но поне е имал възможността да пише сценарии. Двамата се срещат, разговарят как да бъдат изчистени текстовете от прекалената обстоятелственост, след което Терзиев описва в две страници важните сюжетни линии и герои.
Всичко беше по драматургията на Коста Павлов – разказва режисьорът. – Той беше много странна личност. Не можех да проумея защо, но щом напишеше серията, носеше ми я, пускаше я в пощенската кутия и ми казваше: „Не я давай на никого да я чете!“. Абе, как така, нали това ще излезе на големия екран… Темата му беше малко чужда, някак не можа да възприеме историята, някои дори твърдят, че Методи Андонов е участвал в писането на сценария, че главният герой е негов вуйчо и т.н. Но когато сериалът беше готов, една кинокритичка написа, че се е получила „странна комбинация между начина, по който пише Константин Павлов, и филмите, които прави Иван Терзиев“.
Сериите са приети на 15 януари 1980 г. Чуват се само суперлативи, включително от авторитети като Свобода Бъчварова и Зако Хеския: „Горда съм като кинематографист, че този филм излиза сега!“; „35 години го чакаме този филм!“; „С изключителна достоверност са показани човешки характери и съдби!“. Кинокритикът Емил Петров дори каза: „Иван Терзиев е успял да събере на един селски площад и да ни разкаже по неповторим начин всичко за най-трудните години на новата ни история“. А „всичко“, погледнато от днешна дата, означава безумията, белязали годините след 9 септември 1944 – партизанлък, отнемане на собствеността и колективизация на селското стопанство, демагогия, култ към личността…
„Селцето“ е показан и на специална прожекция пред идеологическия отдел в ЦК на БКП, ръководен от Александър Лилов, и пред тогавашния генерален директор на Българската телевизия Иван Славков, в присъствието на кинокритици. Оценките отново са високи, а Никола Петров уверява режисьора, че търсят подходящ повод да го излъчат и ще спазят традицията през есента да покажат една серия на кинофестивала във Варна. На Терзиев не му допада идеята, тъй като „една серия не дава представа за цялостната творба“, и предлага за следващо издание на фестивала да направи киновариант – обичайна практика навремето. Петров се съгласява и… започва необяснимата съдба на „Селцето“. Другарят Ненов, който наскоро е заявил, че епизоди от сериала трябва да се показват на студенти във филмови училища по света, реагира кратко: „На мен от този сериал киновариант не ми трябва“. Според режисьора обяснението се крие в наближаващата 1981 г. и предстоящото честване на 1300-годишнината на България – за филмовия шеф вероятно е по-важно „Селцето“ да си остане само на малкия екран, все пак се очаква суперпродукцията „681 – величието на хана“…
Парадоксално или не, киновариантът е направен от Българската телевизия с благословията на Иван Славков – шестте часа на сериала са „свити“ до четири. Но вместо да го представи на фестивала във Варна през 1984 г., Терзиев разбира, че филмът изобщо не е предложен от киноредакцията за включване в неговата програма. А на въпроса „защо“, чува от Никола Петров: „Явно… някои работи не са ти ясни“.
На Терзиев обаче му е ясно, че решенията се вземат „горе“, и пише до Тодор Живков. Минава време, преди да получи отговор и покана да присъства на друга прожекция в хотел „Рила“. Двайсетина души – партийни функционери, с новия си идеолог Стоян Михайлов и кинокритици – гледат филма, обсъждат и решават, че „трябва да бъде показан“. Скоро след това Иван Стоянович, главен редактор на сп. „Български филми“, съобщава на Терзиев, че селекционерът на фестивала в Кан, Жан-Луи Мансо, също е запознат със „Селцето“ и впечатлен от неговата драматургия, сценография и режисура, е изпратил официална покана за участие на филма в програмата „Особен поглед“ на фестивала. Чудесна развръзка?! Не – нито премиера в България, нито прожекция в Кан! А на постоянните въпроси на кинокритиците какво става със „Селцето“ – има „някои съображения“, но не и конкретен отговор…
Дори днес, в XXI в., когато киноекранът е завладян от нова естетика и нови технологии, „Селцето“ изглежда толкова артистично с особената си светлина и пастелни цветове, с красивите си кадри и незабравими герои; едновременно тъжен и ироничен, откровен и иносказателен, „стрелящ“ към потресаващата глупост на времето и утвърждаващ човечността. Хватката на тогавашната власт обаче е безмилостна. Близо двугодишен творчески труд и мечти са зачеркнати. Да сте чули да се говори за образите, пресъздадени в „Селцето“ от Невена Коканова, Венета Зюмбюлева, Миглена Попова, Велико Стоянов, Филип Трифонов, Николай Волев, Стефан Мавродиев, Стоян Алексиев и куп актьори от Плевенския драматичен театър? Не, разбира се. Сериалът доживява закъснялата си премиера през декември 1990 г., но програмиран така, че по-скоро да мине и замине, а някой да „изчисти“ съвестта си…
Питала съм Иван Терзиев за Кан, а той: „Кан видя „Селцето“, колкото аз съм видял папата!“. След „случая“ прави само няколко новели и документални филми за студия „Спектър“. Компенсира забраната да снима голямо кино с преподавателска работа. През годините е професор и художествен ръководител на четири класа по кинорежисура във ВИТИЗ, на четири класа по режисура на монтажа (основател е на специалността у нас), на три класа по актьорство за кино и телевизия, ръководи и едногодишни школи по тези специалности, чете лекции в НБУ и ЮЗУ „Неофит Рилски“. А режисьорът Станимир Трифонов обича да споделя: „Иван Терзиев ни научи да бъдем безмилостни към собствения си филм – когато филмът се съпротивлява и не иска да приеме даден епизод или кадър, ти трябва да бъдеш твърд и да го изхвърлиш, без никакво умиление“.
Питала съм професора и какво му даваше сила да премине през жестоките години, а той:
Знам ли?! Не съм единственият. А и предполагам, че ми е заложено в гена по някакъв начин да се съпротивлявам и доколкото мога, да продължавам… Затова написах сценария за забранените български филми. Оказах се последният мохикан. Само аз останах от всички с тази съдба – Бинка, Шарлето, Рангел, Януш Вазов, Ирина Акташева и Христо Писков, Едуард Захариев, Людмил Кирков, Христо Христов. Зарових се в архивите и се побърках от начина, по който е действала гилотината. Жестока история! Садистична!
* * *
В началото стана дума за сцена от „Селцето“, за човеците и вярата. Знаете ли в какво вярва Иван Терзиев? Вярва в максимата, че „човек е толкова голям, колкото… е голямо сърцето му“. Каза ми го в същата онази изповед за своята годишнина: „Реагираме първо с това (показа сърцето си), а после идва това (показа главата си), но двете неща трябва да бъдат едно цяло“.
11 февруари е неговият ден. Денят, в който преди 87 години на бял свят идва един от най-талантливите, най-чувствителните хора в българското кино. Два от неговите едва четири игрални филма – „Мъже без работа“ и „Силна вода“, са в Топ 100 на най-обичаните български филми. Честит рожден ден, професоре!
