1
968

Революцията е театър, но смъртта е реална

Георги Данаилов на Аполония, 2000 г. Снимка Бистра Бошнакова

За новата премиера на пиесата „Солунските съзаклятници”, за богоборството, предателството, свободата, безнадеждността и терора с писателя разговаря Панайот ДЕНЕВ.

В Народния театър „Иван Вазов” предстои (на 9 ноември) премиера на „Солунските съзаклятници” от Георги Данаилов. Режисьорът Стоян Радев работи по текст, писан преди 32 години, имал голям успех сред публиката, хвален и награждаван. През 2006 г. имаше нова постановка. Сега това се случва отново – нещо твърде необичайно за съвременна българска драматургия. С Георги Данаилов разговаряме в родопското село Ковачевица, където той живее от години. В началото писателят ми напомня какво е писал за пиесата през 2001 г. в третата част на своята книга „Доколкото си спомням”:

Тероризмът е зло. Фанатизмът е зло. Но ограничените обяснения, които се дават за тях, са още по-голямо зло. Когато преди години работех над пиесата „Солунските атентатори, прекръстена за всеки случай в „Солунските съзаклятници, аз се опитах да вникна в психологията на тези нашенски момчета или поне да се опитам да ги разбера. Да, те са били обсебени, след като могат три години подред да копаят тунел под улицата край Отоманската банка в Солун, да изнасят пръстта в джобовете си, да се задушават от липсата на въздух. Те са решили да загинат в атентатите и това решение е било непоколебимо, те са избрали собствената си смърт да загинат, при това анонимни, неизвестни, защото не желаят и капчица суета да замърси святото дело. За да не остане никакъв спомен за тях, те изгарят дори фотографиите си. Техният идеал е Свободата. Те се посвещават на него и понеже представата за свобода си остава абстракция, учениците от Солунската гимназия са влюбени повече в смъртта, отколкото в свободата. Те се обричат и тази обреченост ги привлича по-силно от идеята за въстание, те са против него, защото знаят, че то ще се провали. Да взривят Отоманската банка, за тях означава да взривят Европа, нейните пари, нейните интереси, защото тя е глуха и сляпа за страданията на Македония и нищо не е в състояние да я разтърси, нищо освен мръсните й пари. Дотук като че ли има аналогия с днешните терористи. Но за разлика от тях момчетата на Орце Попйорданов не желаят човешки жертви, техният тероризъм е идиличен. Сам Орце предупреждава за предстоящата експлозия директора на банката, който живее в същата сграда.

1
Писателят в Ковачевица, 2014 г. Снимка Панайот Денев

Да започнем подред. Как се роди идеята за тази пиеса?

Честно казано, идеята дойде от страстта, напрежението, преживяванията, свързани с филма „Мера според мера” на Георги Дюлгеров, сниман главно в Ковачевица. Естествено у мен се прояви интерес към събитията от този период и неочаквано реших, че историята на солунските съзаклятници, или да ги наречем атентатори, или т.нар гемиджии, е не само твърде интересна, а и разтърсваща и може би си заслужава да се напише една пиеса на тази тема. Седнах и работих май цяло лято, може би повече и тогава получих подкрепата на режисьора Красимир Спасов, който също много се запали от тази история. Седяхме тук, в тази къща, дни и седмици и работихме сцена по сцена.

Забавното беше, че първата постановка направи самият Жоро Дюлгеров в театъра в Димитровград. Беше един прекрасен спектакъл с много настроение, с много чувство, с хумор, който той успя да изведе, и с добри актьори. Тогава бяха съвсем млади, момчетии, но станаха в последствие едни от много добрите актьори… След това дойде вече премиерата в „Сълза и смях” в София, която, не мога да отрека, мина с голям успех. Не мога да си спомня колко представления се изиграха, но Красимир Спасов беше събрал състав от действително добри актьори. За голямо съжаление, повечето от тях не са живи. Отидоха си Антони Генов, Илия Караиванов, Венци Кисьов, отиде си и Стойчо Мазгалов, който, макар и частично, участваше. Разбира се, водещата роля беше за Васил Димитров, който създаде образа на Стареца, всъщност историка, разказвача, както искаш го наречи, със своята силна и много странна съдба след атентатите. Павел Шатев, който най-напред е осъден и интерниран в Либия, в пустинята, където решава да избяга и, моля ти се, изкопава черепите на загиналите свои другари, носи ги чак до Македония и ги погребва там. Павел Шатев като човек е революционер. Като не знаеш какво да правиш с живота си, ставаш революционер, като не знаеш какъв – ставаш болшевик. По едно време той е бил преследван от българското царско правителство за противодържавна дейност.

В полза на Москва?

В полза на Москва, разбира се. Тогава Симеон Радев отива при цар Борис Трети и му казва: Ваше Величество, него султанът не го уби! И всъщност след една година Павел Шатев излиза от затвора и става министър на просветата – в Македония.

На едно място в пиесата подмяташ че той може би е наивник, но какъв е?

Нека да съдим за живота му по неговата участ, която участ е трагична. Той се противопоставя на желанието българският език, българската реч да бъде все повече отстранявана от т.нар. македонски език. Поради тази причина него го уволняват, интернират, никакъв министър вече не е и действително той умира, както се казва от всички, на бунището. Това е Павел Шатев. Книгата му е много интересна – „В Македония под робство”. Той има едно развитие, да го наречем, от детето – бунтар, което копае заедно с Манджуков в Цариград, но понеже турците ги надушват, те бягат и продължават да живеят под земята. Три години копаят в Солун. Кой човек би се хванал? Това са, как да ги наречем – съдбовни каузи…

Какви книги, източници си чел навремето, освен съчиненията на Шатев? До каква степен вярваш на спомените?

Всичко съм чел. Христо Силянов, разбира се – „Освободителните борби на Македония” и спомените му. Четох всички интервюта, които оцелелите герои са давали пред проф. Любомир Милетич: Борис Сарафов, Иван Гарванов, Павел Шатев, Даме Груев, който не е участвал пряко в атентатите, убиват го значително по-късно, но той е знаел какво се подготвя… Цялата история е потресаваща – наивна и същевременно много тъжна.

Ти така я представяш в пиесата…

Смятам, че  те са заслужили съдбата си, те са искали да загинат, загинали са, искали са да не убиват, не са убивали, с няколко изключения… Това е много интересно и като драматургичен, като литературен прототип за такъв тип хора.

Борис Сарафов ти е симпатичен, личи си в пиесата?…

Борис Сарафов е блестящ образ. Той действително е бил много симпатичен. Хубав, напет, с чувство за хумор, с лек тарикатлък по македонски. Те са от тук, от село Илинден, там са родени с брат му Кръстьо. Освен другото, Борис Сарафов е бил доста мразен от така наречените санданисти (приближените на Яне Сандански, бел. авт.), които общо взето са донесли само зло с всичките си и „младотурски”, и други действия… Убийството на Сарафов, както и на Гарванов са абсолютно безсмислени. Убиват ги заради борбата за власт. Нататък започва едно изтребление помежду им. Действително Борис Сарафов ми е симпатичен образ и освен това той беше много добре изигран от Марин Янев навремето. Защото някой път големият актьор прави ролята, а не ролята прави артиста.

Всъщност в тази пиеса има само един –два измислени образа.

А жените – те драматургичен ход ли са, или в тези образи има и нещо документално?

И англичанката, и Ана Шепец са исторически личности. Лелята е някакъв събирателен образ на българките от Солун – чудесно изиграна навремето от Ани Бакалова. Цветана Манева играеше кабаретната актриса Ана Шепец, жената, която казва, че й е омръзнало да спи върху сто килограма динамит, скрити под кревата. Защото „нали не винаги си лягам сама, представи си някой по тежък…”. Много добре го играеше, макар да не беше в нейния стил.

Каква беше съдбата на пиесата?

Тръгна по българските театри, там, където имаше възможност да бъде поставена, защото е тежка, голяма, с много действащи лица. Беше първата работа на младия Стоян Камбарев в Русе – прекрасен спектакъл! Хубав спектакъл беше направил Пламен Марков в Сливен – с изключение на финала, измислен от него. Там млади актьори бяха Атанас Атанасов, Ивайло Христов, който играеше Орце. Но режисьорът накрая допусна едно своеволие и така лиши пиесата от завършек. Защото реши, че всички трябва да загинат едновременно, скачайки някъде и така – край, няма ги. Според мен това беше съвършено излишно. Единственият театър, който не пожела да постави „Солунските съзаклятници”, беше кърджалийският – директорката казала: „Ние тук втора Полша няма да правим!”. Пиесата спечели награди на прегледа на историческата драма във Велико Търново.

През 1961 г. има югославски филм за гемиджиите. Ти знаеш ли за него?

Не само че знам, но съм го и гледал. Играеше един прочут югославски актьор – един такъв като супермен. Обаче нищо не мога да си спомня, само че беше на бум-бум изградена цялата история. Екшън…

Богоборството, или не знам как инак да го нарека, което го има във всяка твоя книга, във всичко писано и изговорено от теб, в пиесата твоето убеждение ли е, сложено в устата на Димитър Мечев: „Търся бога да му искам сметка, но него го няма…”? Или го има у някои, или във всичките тези момчета? Струва ми се, че този е много важен монолог в пиесата…

Мисля, че той е един от най-силните монолози в тази пиеса. Като се отстраня от моите лични религиозни, атеистични, или както искаш, схващания, струва ми се, че такова раздвоено отношение към религия, към бог е било типично за младите хора по онова време. Няма нужда да отидем и към Иван Карамазов. Това е усещането на мислещия човек, който търси бога, надява се, че той съществува, но никъде не го намира.

Ти имаш ли свидетелства, че го е имало в тези момчета?

За Димитър Мечев се знае. Той е по-възрастният, бил е миньор в Перник. Виж, трябва да се знае, че малко или много образите на солунските съзаклятници са събирателни. Тъй като в атентатите участват не четирима, както е в пиесата, а са петнайсетина. Не можех да изкарам толкова на сцената…

На какъв принцип ги събра?

На принципа на  различните характери. На обзети хора. Тези четиримата са били главните действащи лица тогава. Останалите са по-периферни участници. Например, истина е, че Коста Кирков е ограбил баща си. Краде за революцията. Орце Попйорданов е двигателят, абсолютно посветилият се човек на действието, който нищо друго не го интересува. Той е там, копаят, задушават се, готов е даже да извърши убийство… Той е и диктатор.

Внася ред?

Без това не може.

В пиесата има покъртителен разказ за убитото куче в Цариград… Това измисли ли го?

Неее! В тази пиеса има твърде малко измислени неща. Сега, историческото им тълкуване може да бъде различно, но историята си е история. Много е интересно противопоставянето – не сме съгласни да правим въстание, защото то няма да успее. Ние не можем да се бием срещу стотици хиляди турци, трябва да направим нещо друго – да ударим на Европа капиталите. Това е все едно като КТБ, бе… Това е тяхната логика. Абсолютно реално е противопоставянето на организацията и тези момчета. Те са отишли при учителя Гарванов и са му казали: Ще те убием, ако ни пречиш! А той пък им дава акъл. Гарванов от гледна точка на логиката е най-образованият между тях. Не само защото е даскал, завършил е физика в Австрия. Бил е човек с големи познания и всичко му е било ясно.

Имаше ли някакви неприятности преди 32 години с властимащите органи?

Не. Според мен тази пиеса няма нито антимакедонски, нито антибългарски характер. Но беше интересно при обсъждането. Далеч преди художествения съвет в театъра. Тогава се правеха обсъждания в Управление „Театри” в Министерството на културата. Присъстваха „забележителни” личности като Владимир Каракашев и Юлиан Вучков. Никога не мога да забравя забележката, която направи Вучков: „А, бе, Георги, доста в отрицателна светлина си поставил Гарванов… Аз казвам: „Такова е отношението на моите герои към него.” „Е, да, ама той е председател на революционния комитет!” Щях да падна!

Съвсем деликатно си пипнал езика на твоите герои. Не ти ли се е искало повече да го доближиш до техния някогашен говор? Те не са говорели тогава така, както сега говорят от сцената.

Така е, истина е, че аз внимателно боравех с езика, който, между другото, по онова време е една мешавица и има голяма неяснота. Основното възражение срещу филма „Мера според мера” беше, че не е този езикът, на който са говорели. Но езикът там се изменя, като изминеш дори няколко километра.

Чия е идеята да си унищожат снимките, да не остане никаква следа от тях? Наистина ли е на Коста Кирков? Той казва: Нищо не требе да остане от нас, нито на небето, нито на земята…

Само от Коста Кирков никаква снимка не е останала, не знаем как е изглеждал. Идеята е на Орце Попйорданов – да си изгорят снимките. Коста Кирков дава снимка като дете и той му вика: Прати я на вашите да си те гледат. Само Мечев казва: Немам снимка, не се снимам, грозен съм…

И в пиесата, и навсякъде, също както е с т. нар. атеизъм, много те занимава предателството. Сред българите и не само…

Има даже монолог на предателя… Българската история е история на предателства. За голямо съжаление. Който не му се вярва, нека да прочете Захари Стоянов. Това се е случило и в моя род. Ботевият четник Прокопи Дянков, брат на прабаба ми по бащина линия, като избягва от Вола, където при неизвестни обстоятелства загива Ботев, се скрива за известно време в една пещера и едно овчарче го предава. Много сложен въпрос е защо го има предателството. Не знам дали сериозен автор може да се заеме да изследва теория на предателството. Когато предателството е от страх, когато са те измъчвали и пребили, и кажат: Кажи го – е едно. Когато предателството е за изгода – е друго. Общото според мен е конформистката нагласа на хората. У нас тя продължава от 9 септември и досега. Готовността на хората да се подчиняват на чужда воля. Това е obedience to authority – подчинение на авторитета, изследвано с прочут експеримент от американския социален психолог Стенли Милграм в Йелската университетска лаборатория. Милграм търси отговора на въпроса за принуждаващата и възнаграждаващата власт, които се основават на подчинението, а това от своя страна насочва към определена санкция или награда. Опитът е оспорван, както от етична, така и от техническа гледна точка. Връзката с предателството не е пряка, но говори за една нагласа за конформизъм.

Много ми е интересна сцената, в която Лелята пита: Когато извоювате свободата, какво ще правите с глупаците, защото глупавият, кога е на свобода, дваж по-глупав става, иначе барем се потайва? Казва го Лелята, но както и да ми отговориш, знам, че това си е чисто твое съмнение.

Робството, или по-добре да го наречем подчинението, е състояние, в което ти си знаеш тавана. Гледаш там нещо да спестиш, някак да се уредиш… Никой човек не е сигурен, че е глупак. И не вярва, че това е възможно. Поради което се наема да отиде в Народното събрание…

Да стане министър…

Да, да стане министър. Ей такива работи. Ама колко му е. И ето – открива се хоризонт за действие. Така съм го мислил, така съм го написал.

И друг много важен въпрос, който поставяш, но не даваш ясен отговор: всички ли искат свободата? Въпрос, който ми се вижда в момента свръхактуален. Има една реплика, дето питат един овчар какво иска – свобода или още пет овце…

По онова време, когато пишех пиесата, не бях чел внимателно „Записките…” на Захари Стоянов. Има една фраза на Стефан Стамболов след Старозагорското въстание: Можеш ли насила да накараш един народ да обикне свободата? Оказва се, че сигурното си е по-сигурно. Свободата е свързана с чувството за самосъхранение. Ти не знаеш колко ще бъдеш свободен при  новосъздалата се обстановка. Ти дори не знаеш какво ще правиш. Има едни изумителни мисли в книгите на Алберт Швайцер. Казва, че цялото развитие на човечеството разграничава мисленето от свободата. Правото да мислиш сам винаги е било ограничавано и така се е посягало на човешката свобода.

„Да мислиш можеш ти свободно, но да си мълчиш е по-удобно…”

Чий е този цитат?

Мой си е цитатът.

Продължава ли да е актуално изреченото от твоя герой Гарванов – че нищо не обединява така хората, както омразата… И омразата ще ги погуби?

За съжаление, мисля, че да. Всички национализми, всички фашизми, всички расизми търсят врага, но не само това. Пределно ясно е, че така наречената ксенофобия е нещо вродено във всяко живо същество. Непознатото същество те дразни – дали няма да посегне на теб… Той е друг, не си ти… И от тази гледна точка това се развива в национализъм, който е пълна щуротия.

Накрая Старецът, но всъщност ти, авторът, твърди, не е много сигурен, но безнадеждността ражда терора… Само безнадеждността ли? Актуалността на тази пиеса, освен от болката Македония, идва и от терора, който днес залива света…

Мисля, че този израз: Безнадеждността ражда терора – си тежи на мястото и днес това непрекъснато се доказва. Колкото са по-отчаяни и обезверени хората и колкото повече оръжие и средства за унищожение имат в ръцете си, толкова повече… Каква би била съдбата на т.нар. Ислямска държава? Почти сигурно е, че е безнадеждна. Те това не го имат предвид. Бунт, не знам защо. Не знам… Ами тези млади хора, които се самозапалват. Какво е да избереш този род смърт, да цвърчиш… Един протест срещу безнадеждността. (Разговаряме по-малко от 24 часа преди трагедията на Лидия Петрова при шадравана пред президентската канцелария – бел. авт.)

Сериозно мисля, че днешната цивилизация е пред заник. Ще припомня тук лудия американски математик, анархист, примитивист и социален критик Теодор Качински, който извърши поредица атентати с писма-бомби в продължение на 20 години, при които уби трима и рани 23 души. Той е в затвора, ще остане там до края на живота си, убеден, че свободата и технологичният прогрес са несъвместими. От това следва или неизбежна гибел, или цялостна революционна промяна на обществото.

Накрая, твоят герой Борис Сарафов казва, че революцията е театър, в който героите умират наистина…

Какво повече да кажа, то е достатъчно ясно. Революцията е театър, защото революционният подтик е драматичен, показен, театрален. Но смъртта винаги е реална…

Георги Данаилов подготвя нова книга, още без заглавие. Ще включи два големи предговора, които написа неотдавна – за последното издание на „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов и за „Страница от политическото ни възраждане” от Марко Д. Балабанов. Както и други неща, сред които успях да видя „Заговорът на посредствеността”, разтърсващ текст, посветен освен другото и на разправата на некадърниците с двамата велики Рангел Вълчанов в киното и Крикор Азарян в театъра.

Георги Христов Данаилов (1936-2017) e роден в София, потомък на известен свищовски род. През 1950 г. семейството му е интернирано и се връща в Свищов. Георги Данаилов завършва и преподава химия, но с литература се занимава от студентските си години. Голяма популярност получава още с първите си книги: „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“. Следват: „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“. Автор е на много пиеси – „Съдията и жълтата роза“, „Есента на един следовател“, „Солунските сьзаклятници“, „Господин Балкански“, „Една калория нежност“ и др., на филмови сценарии: „Хирурзи“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“ (заедно с Рангел Вълчанов), „Лагерът“ (заедно с Георги Дюлгеров).
Предишна статия„1989” днес
Следваща статияСинтаксис
и поезия