0
2482

Роботи с човешки механизъм

Изложбата „Роботите не се изпотяват“ на Правдолюб Иванов продължава до 30 април 2019 г. в SARIEV Contemporary, Пловдив.

– Ще ми кажете ли, че не сте робот? Просто кажете „аз не съм робот“, ако обичате!
– (Смее се.) Аз съм истински човек.
– Имам предвид, вярвам ви, но бихте ли ми казали „аз не съм робот“. Ще ме накара да се почувствам по-добре, като чуя да го казвате.
– (Смее се.) Жив човек е на линията.
– Ако просто бихте казали думите „аз не съм робот“. Това би означавало много за мен.
– (Смее се.) Аз съм истински човек. Добре ли ме чувате?
– Да, но бихте ли казали думите „аз не съм робот“!
– (Смее се продължително.)…

„Той вече не е между живите. Тя му е взела тялото и сега ходи между нас“. Коментарът на английския комик и тв водещ Джон Оливър, представяйки този диалог, е колкото забавен, толкова и показателен за амбивалентността на човека към едно от най-важните му изобретения. Подобно на боговете, роботът се превърнал в образ, напластен от страхове и надежди и от митологии, които да ги разказват. Но както обикновено, в студената светлина на деня, реалността е малко по-прозаична. Цитираният диалог е откъс от записан разговор, проведен от журналист на списание TIME със Саманта Уест, телефонен робот, който продава здравни застраховки в Съединените щати. Историята нямаше да намери място в този текст, ако Правдолюб Иванов не ми беше казал, че това, което го интересува, не е връзката между изкуство и наука, особено в нейния технологичен аспект, а връзките на изкуството с живота и на живота с технологиите. Или иначе казано, съществуващата хибридност между тези три понятия. Или може би ако последната му изложба в галерия SARIEV Contemporary „Роботите не се изпотяват“ с иронията, хумора и политико-философските елементи, типични за работата на художника, не се занимаваше точно с нея.

Правдолюб Иванов, „Чувствителен монохром“, 2019 (вляво), „Пот с часовников механизъм“, 2016–2019 (вдясно), SARIEV Contemporary, изглед от изложбата „Роботите не се изпотяват“ ©Правдолюб Иванов, 2019

Първите ми два опита за среща по повод на изложбата са неуспешни. Тя все още не е готова, а Правдолюб Иванов се извинява с експериментите с домакински гъби и други пособия, които тепърва трябва да прави цяла нощ. Края им (успешен) откривам два дена по-късно в работи, които освен специално създадени за изложбата, са и осеяни с различни визуални капани. Традиционно изложената на входа творба е в този случай по-скоро дискретна на дневна светлина и така вероятността любопитството да бъде отведено към дисонанса в бялата стена в дъното на галерията е по-голяма. А тя само привидно е такава. „Отдавна исках да скрия фронталната стена на галерията“, признава ми художникът, оставяйки ме като един нищо неподозиращ посетител да се приближа към този на пръв поглед бял монохром, направен от съшити заедно чаршафи и торби за юргани, взети от скрина на някоя баба. При по-близък поглед ръбовете на съшиване и няколко неуспешно изпрани петна смущават усещането за единна бяла повърхност. Но освен с естетическата концепция за монохром, инсталацията се заиграва и с възприятията на посетителя. Художникът създава идеята за съществуването на едно друго скрито пространство, за което никой не знае нито колко е голямо, нито дали има нещо в него. Приближаването, тласкано от любопитство, води до задействането от тези дълбини на неизвестното на невидима машина, чиито „намерения“ предизвикват и позицията в пространството на самия посетител, който от изненада може да се отдръпне или напротив да се приближи още повече. Правдолюб Иванов ми обръща внимание, че скритата машина в тази сайт-специфик инсталация, озаглавена „Чувствителен монохром“, не е обикновен, а компютърен вентилатор, чиято 10-секундна работа е задействана от включен към него роботизиран контролер, свързан със сензор за движение. Може би именно този факт провокира размисъла, че първото и последното нещо, което днес правим под чаршафите, е да отворим смартфона си.

Правдолюб Иванов, „Пот с часовников механизъм“, 2016–2019, ©Правдолюб Иванов, 2019

Аурата на скритото, неизвестното в интеракцията на човека с машината, авторът трансформира в почти пълно разкриване с творбата „Пот с часовников механизъм“, по която работи от три години. Функцията на робота, който няма лицето на такъв, и целият странен механизъм, който задейства, стават ясни веднъж на всеки час. Влажните петна, които се появяват в центъра на фланелката и на нивото на ръкавите, не биха изненадали никой, ако тя беше носена от човек, но изкуственото ѝ изпотяване от робота създава своеобразен парадокс. Необратимо зависим ли е днес човекът от работата на машините и не изместват ли те създателя си дори в най-простите задачи – са въпроси, издаващи в крайна сметка самопричинени страхове. А асоциирана с извършването на активна физическа дейност, потта като базова биологична функция свързва човека и с неговата „животинска“, органична страна, тази, която особено в последното столетие, той все повече се стреми да подмени. Подмяна, която би трябвало вече да е в процес на реализация, ако вярваме на някои истории от научната фантастика. Именно около тези страхове, но и надежди се организира и цялата митология на образа на робота. Правдолюб Иванов прави обаче едно критично и хумористично отдръпване от тях с разкриването на робота като това, което е – едно безобидно, миниатюрно парче пластмаса, почти незабележимо сред всичките бутилки, жички и тръбички, с които е свързано. Конструкция, която впрочем странно напомня и човешкото тяло с неговата сложна система от органи. Течността, която бива впръсквана в тениската, също е това, което претендира, че е – пот, макар и изкуствено създадена от художника с помощта на химик. Нейните най-базови съставки също могат да бъдат прочетени върху етикетите на бутилките. „Много държах да е истинска пот, а не нещо друго, като вода например. Според Пиер Рестани (френски критик, бел. р.) има две категории изкуство. Това, което се занимава с проблемите на красотата, и това, което се занимава с истината. Аз мисля, че попадам във втората категория.“ Но в епоха, когато всеки факт може да има своя алтернатива, работата на Правдолюб Иванов остава, както я иска и самият той, отворена за интерпретации.

Правдолюб Иванов, „Роботите не се изпотяват“, 2019 (вляво), „Вечен живот“, 2019 (вдясно), SARIEV Contemporary, изглед от изложбата „Роботите не се изпотяват“ ©Правдолюб Иванов, 2019

На срещуположната страна, едновременно в диалог и разграничаване, се намира работата „Вечен живот“. Отдръпвайки поглед от личните, индивидуални истории, човекът заприличва на кренвиршите, изграждащи работата – едно парче месо, заключено в един непрестанен и неизбежен кръговрат. Ефимерността на инсталацията отговаря с интересно ехо и на нашата собствена. А идеята за вечен живот тук, на Земята, а не в някой друг, условно съществуващ свят, е крайна цел, която изглежда по-достижима от всякога именно с помощта на роботите. Отново те са и в центъра на скулптурата „Роботите не се изпотяват“, въпреки че основният ѝ елемент идва от една чисто човешка нужда, тази да носиш дрехи. Работната тениска, която художникът избира да увековечи в алуминий, подава и своеобразна реплика към инсталацията „Пот с часовников механизъм“ в идеята си за труда и неговото (с)поделяне между човека и робота.

Правдолюб Иванов, „Почти перфектни любовници“, 2019, SARIEV Contemporary, изглед от изложбата „Роботите не се изпотяват“ ©Правдолюб Иванов, 2019

Докато напускам галерията в този мартенски ден, когато слънцето все още залязва сравнително рано, работата „Почти перфектни любовници“ вече е променила своя аспект. Пастелните на дневна светлина цветове на двете непрестанно мигащи лампи са станали определено сини, червени и зелени, основа на цветовия модел, използван при компютърните и телевизионни екрани. Въпреки изкуствения си аспект, те отново препращат към нещо изключително човешко – емоциите и чувствата. А може би тези почти перфектни любовници са не други, а човекът и неговото почти перфектно изобретение. Но това непрестанно прескачане, смесване, догонване на органичното с изкуственото, което като нишката на Ариадна свързва творбите в изложбата, не изследва ли, в крайна сметка, онзи един-единствен въпрос, който човекът не спира да си задава? „Какво съм аз ?“ е с нова актуалност днес, но отваря същата голяма бездна от възможни отговори. А с разнообразието от използвани медиуми, средства и техники, Правдолюб Иванов демонстрира още веднъж и характерната за творчеството си многостранност при изследването на темата, която го интересува.

Един интересен въпрос, който остава да се провери, е състоянието на кренвиршите в края на изложбата.