Държа в ръцете си елегантния каталог на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, на чиито първа и последна корица в позитив и негатив е отпечатан плакатът, който представлява фотос от перформативната акция на Венелин Шурелов „Ротор“. Плакатът е красив, както е красив и леко ироничен неговият спектакъл/демонстрация, осъществяващ се в построяването пред зрителите на метално съоръжение, чрез което артистът успява сякаш да заплува в безгравитационни пространства и фигурата му се рее и превърта на фона на нашата прекрасна планета-майка Земята… Да се отскубнеш от тежестта и тегобата, да левитираш, да се самопреодолееш – да!, но ако си построиш инструмент, ако изобретиш свой механизъм и ако вярваш, че това е възможно…
Един такъв прочит на тази перформативна инсталация събира в себе си смисъла и на театралния фестивал. Каталогът ни информира, че това е 25-о издание, което казано най-просто означава, че усилията да се преодолеят границите между културите превъртат своя „ротор“ надеждно и предлагат на публиката уникални лостове за навлизане в разредения въздух на нови театрални пространства.
Програмата на фестивала е доста наситена и както обикновено става, дори и да искаш, не можеш да видиш всичко. Не е изненадващо, че вниманието се съсредоточава върху чуждестранните спектакли. Част от фестивалната програма може да бъде видяна и в афиша на инициативата „Световен театър в София“, но има спектакли, които могат да се гледат само на едно от тези две места. Сред прецизно подбраните предложения тази година се очерта една нова театрална карта, която приближи до нас отдалечени географии и екзотични култури. „Ужасената душа: Макбет“ по Уилям Шекспир от Институт за Пекинска опера от провинция Анхуей – Хъфей, Китай ни предостави рядката възможност да видим на живо класическия театрален жанр – пекинска опера.
Адаптацията на Шекспировата трагедия подхожда на този специфичен стил, който съчетава ярка зрелищност и виртуозна изпълнителска техника. Традиционни костюми в наситени ярки цветове, маски, специфичен грим и аксесоари, виртуозно съчетаване на вокално, пластическо, хореографско и актьорско умение – всичко това превръща сцената в магнетично място. Очевидно е, че страстта към разказа, свойствена на традиционната пекинска опера, съчетана с амбицията да се приближи Шекспир до една широка аудитория, успява да постигне целта си. В кулминационните сцени на убийството, на нагнетеното терзание на съвестта и на „ужасяването на душата“ спектакълът предлага съчетаване на вокални арии, достигащи до скъсващ се в писък висок звук и сложна акробатично-пантомимна хореография. В този случай проумяваме какво може да бъде значението на понятието сценичен синтетизъм – това е сплав, чиито съставки (тяло, глас, цвят, ритъм, движение) са както доведени до самостойния си предел, така и невъзможни да останат в точката на крайното си проявление, а преливат едно в друго и пораждат нова материалност: театралната образност.
От далечните източни култури идват и участниците в спектакъла „Софтмашина: Рианто&Сурджит“. Сингапурският артист Чой Ка Фаи е в основата на тази танцова демонстрация с елементи на дискусия. Първата част ни представи традиционни танцови техники от провинция Манипур, Индия, а втората част – традиционен индонезийски танц. Имената от заглавието са съответно на двамата танцьори – Сурджит (Индия) и Рианто (Индонезия). И в двете части се редуваха изпълнения на живо и видеопрожекции, чрез което артистите съсредоточаваха вниманието ни върху прецизността и техническото съвършенство на своето изкуство, но и подсказваха значението на липсващия контекст, който осмисля тези танци. Особено интригуващо беше показването на танца ленгер, изпълнен виртуозно от индонезиеца Рианто. Облеклото и гримът, босите крака и цялостното присъствие на танцуващия рисуват изкусителните движения на съблазняващата жена. Танцът й е въздушен, лек, ефирен и много нежен, омайващо фини са грациозните ръце, китки и пръсти на танцьорката. Еротичният танц всъщност се изпълнява от мъж и неговата разбулена тайна усилва въздействието на перфектната танцова образност.
Като безспорен акцент в международната програма се открои представлението „Дневникът на един луд“ от Н. В. Гогол (копродукция от Унгария). Режисьорът Виктор Бодо и актьорът и сценограф Тамаш Керестеш са представители на най-продуктивно работещите съвременни артисти, които формират лицето на европейския театър днес. Виктор Бодо е носител на престижната Европейска награда за театър „Нови театрални реалности“ за 2016 г. Срещата на българската публика с този спектакъл е точно навременна, тъй като ни дава възможност да усетим пулса на актуалните процеси в театъра на нашия континент. Текстът на Гогол традиционно привлича интереса на ярки актьори, които откриват в него възможност за изява в трудната задача да приближат зрителя до невидимия живот на съзнанието и да уловят лабиринтите на разстроената мисъл на чиновника Попришчин. Тамаш Керестеш блестящо отговоря на това предизвикателство. Избраният визуален ключ препраща към естетиката на експресионизма – малката стая на чиновника с деформирани вътрешни перспективи, алогични като конструкция предмети и мътно землист цвят на стените внушава чувство за объркване. Това е реално сценично място, но изобразено през очите на индивидуалното преживяване на мястото и на пространството – преживяването на Попришчин. И ако видимата картина свидетелства нагледно за неговото усещане за света и нещата, то актьорската игра на Керестеш е онова, което сякаш всмуква зрителя в мисълта и душата на Гоголевия чиновник. Фигурата му е висока и слабото му сухо тяло е като че ли само от жили, от нерви и от възбудими клетки. Полудяването е интерпретирано като процес на автосугестия, тъй като в странната стая има странен инструмент (малко дигитално устройство, което записва и синтезира звуци). Чиновникът си „играе“ с този синтезатор – изпробва гласа си, записва отделни фрази и звуци, а след това ги моделира като ритъм и интензитет. От това се ражда странна звукова амалгама, която преповтаря гласа му в нови регистри и зазвучава като музика. Попришчин осмисля реалността чрез своите фиксирани (синтезирани) автосвидетелства за случващото се с него. С днешна дата става трудно да се претегли онова, което отключва персоналната ни лудост – светът около нас не съществува извън дигиталните му свидетелства, които сами сме генерирали. Може би всеки има своята Испания, на която е крал, каквото и да означава това…
С особено вълнение публиката прие американското представление „Кино на живо“ на нюйоркските артисти Брент Грийн и Сам Грийн. Спектакълът отговаря в известна степен на своето заглавие, но това е само частично вярно. Тази артистична акция съчетава кинопрожекции, коментари, поезия, разкази, инструментална музика и пеене на живо. Отново имахме среща с професионалисти, които са сред най-признатите съвременни майстори – Сам Грийн е активен кинодокументалист с номинация за Оскар (2004), а Брент Грийн е визуален пърформър и филмов автор с престижни участия на съвременната артсцена. Те са създали свой авторски стил, в който киното е само елемент от щоуто и съвсем не доминира, а хармонично допълва личния глас на всеки от артистите. Двамата Грийн (съвпадение на имената без роднинска връзка) споделят свои лични спомени и преживявания, които преливат в кинообрази и авторски песни. Някои от техните истории са с повече екзотичен привкус (историята за конкуренцията между желаещите да бъдат последни в телефонния указател, за да бъдат лесно запомнени и открити), други истории са горчиво лирични (историята на бързо сменящите се рекордьори в книгата „Гинес“ в категорията „Най-възрастен човек на планетата“), има и невероятни истории (историята на Луис Армстронг, който бил пристрастен към магнетофонните записи и оставил огромно количество звукови свидетелства за изумителни разговори в приятелска и тясно семейна среда). Чарът на този спектакъл е в непосредственото общуване между артистите и публиката, а също и в красивото съчетаване на стихове, музика и кинообрази.
Сред чуждестранните гости е и „Отело“, продукция на Турския театър в Скопие, Македония. Режисьорът Деян Пройковски е сред младите талантливи македонски артисти, възпитаник на НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, който активно и успешно работи в родината си. Шекспировата трагедия е в адаптиран (съкратен) вариант, като очевидно се търси центриране на вниманието върху избуяващата страст, която като пълзяща емоционална лава помита всички. Вътрешният огън се разгаря във воден басейн, който покрива практически цялата сцена и почти всичко се разиграва в еуфорията на експресивно физически наситено действие. Режисьорът съчетава романтично-приповдигнат актьорски стил със стилизирани и изчистени движения, чиято премерена красота понякога достига до бруталност.
Последното представление, което гледах във Варна, изигра ролята на своеобразен емоционален апотеоз в рамките на международната селекция. Desplante е майсторски фламенко-спектакъл на Едуардо Гереро (танц), Мануел Сото (вокал) и Хавиер Ибанес (китара). Едуардо Гереро е истинска звезда не само в родината си. Срещата на живо доказва, че има основания някои артисти да бъдат оценявани със суперлативи, а също и да се превръщат в обект на култово преклонение. Ако е въпрос за техника, или за демонстрация на виртуозност и авторска интерпретация на класическия фламенко танц – едва ли е единственият артист, който може да ни предложи това. Но Гереро покорява с персоналната си харизма, той танцува с душата си. Партньорите му носят същата тотална енергия, която леко си предават в различните солови изпълнения или пък я събират в прекрасен общ поток. Не мога да отсъдя кое беше по-вълнуващо и красиво – традиционното фламенко или авторските фламенко вариации, които той и в двата случая виртуозно изпълнява. Едва ли е нужно да анализираме вълнението си – рискуваме да го убием с думи. Важното е, че 25-ият Международен театрален фестивал „Варненско лято“ предостави този красив жест на многобройната публика, която щедро благодари на артистите.
Професор Венета Дойчева Иванова преподава в НАТФИЗ „Кр.Сарафов“. Завършила е „Театрознание“ там през 1986 г. Защитила е докторат по история и теория на българския театър, специализирала в Лил и Париж с френска държавна стипендия. Има многобройни публикации в специализирани издания. Преди година в ИК „Жанет 45“ излезе книгата й „Въобразената телесност“.
