Бетовен и Брамс от Берлин
Единадесет оркестрови ансамбъла от различен калибър и жанр дефилират за 100-годишнината на Международния музикален фестивал „Варненско лято“. Безспорно един от „пироните“ в юбилейната програма бе концертът на Радиосимфоничния оркестър – Берлин на 6 септември в Двореца на културата и спорта. Това е по-старият от двата действащи берлински радиооркестъра (този е от 1923 г.) със славна история, диригенти, концерти и записи, а тук той се представи с главния си от едно дестилетие диригент Владимир Юровски и солист знаменитата цигуларка Юлия Фишер. Програмата включваше Концерта за цигулка и оркестър в ре-мажор от Лудвиг ван Бетовен и Симфония №2 от Йоханес Брамс.
Немски солист – немски оркестър – немска програма с емблематични произведения – немско изпълнение – това е логическата верига със забележителен и обясним художествен резултат. Юлия Фишер за първи път гостува у нас и имахме привилегията да се насладим на това световно име и ярък талант от ранна възраст (представила пред публика Бетовеновия концерт едва на 12-годишна възраст, когато тя равностойно се занимава и с пианото). Менторството на Йехуди Менухин дава силен тласък на кариерата ѝ и последвалите конкурси, концертните зали, забележителните творчески партньори, записите, преподаването и майсторските класове не могат да бъдат изброени тук. Цигуларката убедително преодоля липсата на акустична подкрепа в тази неконцертна зала (но пък няма къде във Варна домакините да поместят повече от 1000 меломани наведнъж) с пълноценен и богат на динамики звук и задълбочена интерпретация на това дълго и трудно произведение, признато от публиката далеч след смъртта на композитора. Между другото, благодарение на изпълнението му от 12-годишния (!) Йозеф Йоахим, имал честта по-късно да бъде вдъхновител и съветник при създаването на другия велик немски цигулков концерт на XIX век от Йоханес Брамс.
Съвсем друга съдба има Брамсовата Втора симфония – написана само година след драматичната Първа (неслучайно наричана Десетата на Бетовен), тя e жизнерадостно и слънчево произведение с пасторални моменти и оптимистичен финал. Оркестър и диригент показаха пълно спояване в диханието на Брамсовите динамични нюанси, хармонични и полифонични похвати, прозрачност и плътност, но в случая без типичните за симфонизма на автора мощни изграждания, разтърсващи кулминации и резки контрасти. И тук, както и при Бетовен, аплаузите на публиката бяха след всяка част на симфонията, пляскащ ентусиазъм избухна дори насред биса на Юлия Фишер – след каскадата от пицикати в 24-тия каприз на Паганини. Това ме навежда на необходимостта от малък исторически паралел и коментар.
В последните години публиката не само у нас изразява спонтанно своето задоволство (а според мнозинството намусени меломани – музикална неподготвеност и лош вкус) с ръкопляскане между частите, тропане с крака и финално ставане от стола. Навремето Владимир Спиваков на един софийски концерт каза, че се радва на такива прекъсващи отделните части аплаузи, защото това означава, че в концертната зала е дошла нова публика. Ала нещата не са отвчера и именно тук идва споменатият паралел – и добре култивираната виенска аристокрация на премиерата на същата симфония през 1877 г. съвсем не е кротувала. Публиката е викала с аплауза си Брамс да се покланя след всяка изсвирена част, а третата част направо е повторена след непреодолимите настоятелни ръкопляскания на присъствалите (авторът се шегува по-късно, че виенчани са харесали творбата, защото две от частите са във валсов размер). И днес очевидно артистите трябва да свикват с тези изрази на удовлетворение от тяхното изкуство, май без да ги питаме как се чувстват…
Връщайки се към вечерта на 6 септември, трябва да отбележим необичайното разположение на оркестъра за симфонията. Традиционната „американска“ подредба претърпя интересна метаморфоза – зад първите цигулки бяха контрабасите, кларинетите бяха зад обоите, а фаготите зад флейтите. Тромбоните и тубата вляво от тимпаните, а валдхорните вдясно от тях (вижте снимката). След концерта Юровски ми каза, че това е Брамсово разположение на инструментите – така, както той е дирижирал своите произведения в Лайпциг и особено в Майнинген, където е бил неговият любим оркестър по това време. Така в лявата част на оркестъра се съсредоточават най-високият и най-ниският гласове, а дясната половина остава за своеобразния хармоничен и звуков пълнеж в партитурата. Освен перфектния звук на оркестъра и стилната интерпретация, дължим и тази любопитна реставрация на Юровски. А тя не е особено популярна и често приложима дори и в съвременната немска оркестрова практика.
Големият оркестър и диригент си личат по убедителното прескачане от един в друг стил, звук и щрих и именно това те направиха в биса – увертюрата към „Сватбата на Фигаро“. По моцартовски изящна и въздушна въпреки големия състав, тя като че ли не бе венецът на един тежък двучасов концерт, а изящна чаша шампанизиран немски Sekt, подарена на публиката на края на вечерта.
