0
1274

Украйна: руската намеса и необходимият отпор

Руската намеса в Украйна не е сблъсък между две държави. Залогът е много по-голям – става дума за стабилността в Европа и климата на международните отношения.

За по-малко от век Украйна е била многократко във фокуса на международното обществено мнение. „Гладомор“, аварията в Чернобил, „Оранжевата революция“, „Евромайдан“ са част от събитията, накарали Европа да се вглежда с голяма загриженост или с надежда в Украйна. Едва ли обаче международното внимание е било толкова дълготрайно съсредоточено върху Украйна и така алармирано, колкото през последните няколко години. Анексирането на Крим и маскираната милитаризирана намеса на Русия в Донбас се превърнаха в драматичен тест за Запада. Резултатът от него е все още неясен. Руската намеса в Украйна не е сблъсък между две държави. От начина, по който ЕС и НАТО ѝ противодействат, зависи не само съдбата на Украйна. Залогът е много по-голям – става дума за стабилността в Европа и климата на международните отношения. Никоя европейска държава не е гарантирана от нови „Крим-ове“. Светът не е в състояние на война, но мирът е поставен под съмнения.

Как стана възможно?

Западът беше изненадан от откъсването на Крим и от опита да се „кипъризира“ Украйна чрез създаването на проруски републики в Донбас. Но руската агресия не беше импровизация. Налице бяха няколко условия, които подготвиха руската намеса в Украйна. Първото от тях е стратегията на президента Путин да бъде ревизиран установеният световен ред. От години руската пропаганда налага убеждението, че било дошло време за възстановяване на руското достойнство. И това можело да стане, като се преразгледа световния ред. Разполагайки с нарастващ военен потенциал, Путин е с амбицията Русия да бъде отново онази могъща сила, с която всички са се съобразявали. В угода на тази си стратегия Кремъл предприема провокативни действия, с които предупреждава света за своето могъщество. Анексирането на Крим и намесата в Украйна са действия тъкмо в тази посока.

Второто условие, което направи възможна руската агресия в Украйна, произтича от политиката на Кремъл да преодолява лошите икономически показатели чрез външно-политически авантюри. Когато населението на страна като руската придобие усещането, че живее в „казармена държава“, легитимността на авторитарната власт се освобождава от кризи, гражданите пренебрегват затягането на коланите, „народът“ се обединява около лидера. Заедно с това, вземайки Крим, Путин успешно внуши на голяма част от руснаците, че страната отново е в подем.

Руската агресия води началото си от още нещо – от реактивирането на имперската политика на Кремъл. Присвояването на Крим и намесата в Украйна са последица от убеждението на Кремъл, че бившите съветски републики могат да бъдат „реинтегрирани“. Москва гледа на днешните постсъветски граници като на нещо „случайно“ и „несправедливо“. Разпадайки се, бившата имперската държава започна да възприема себе си като „разделена нация“. А когато такова разбиране се вкорени в масовото съзнание, то лесно изкушава към пренебрегване на чуждия суверенитет, в това число и с „оръжие в ръка“. Идеята за разделената нация произведе през миналия век нацистката воля за „аншлуса“ – за присъединяването към Германия на Австрия, на Елзас-Лотарингия, на чехословашката Судетска област. Това събиране на „разделената нация“ е един ужасен спомен. Но Русия изглежда се блазни от повтарянето му.

Четвъртото условие за възможността на руската намеса в Украйна се оформи от обърканото поведение на Запада през 2008 г., когато Грузия получи само формална подкрепа от Запада в конфликта ѝ с Русия. Неотдавна Владимир Горбулин, директор на украинския Институт за стратегически изследвания, стигна до констатацията: „Примерът на Украйна показва какво може да се случи, ако Русия не бъде отблъсната навреме“. В. Горбулин имаше предвид обстоятелството, че за да се стигне до анексирането на Крим и намесата в Донбас, години наред на Русия ѝ е била давана възможност да спонсорира украински политици, да формира информационното пространство според своите интереси, да настанява свои агенти на влияние в държавната администрация и т.н. Склонен съм да разширя това предупредително (поучително) наблюдение. Примерът на Украйна показва какво може би не би се случило на Украйна, ако през 2008 г. НАТО и ЕС бяха имали по-решителна политика срещу руските претенции за прекрояване на международно установените граници в Кавказ.

Отпорът: Украйна и Западът

Тригодишният опит показва: за да се противодейства резултатно на руската агресия в Украйна е необходимо постоянство, решителност и съчетание от политически и икономически действия, както и от военно сътрудничество. Реформите в Украйна и поддържането на санкциите на Запада не са единствените, но са сред най-неотложните мерки за отпор.

От приоритетно значение за успешното противодействие на Русия е Киев да осъществи предвижданите икономически, административни и съдебни реформи. Защото проблемите на Украйна идват не само от Русия, но и от самата нея. Ако Украйна се превърне в добро място за живеене, руските опити за намеса са обречени. Настъпи ли обаче срив в икономиката, никакви оръжия няма да могат да защитят Украйна. Макар че в последно време страната постигна окуражаващ напредък, все още много се очаква. Украйна е на 81-во място в тазгодишния Индекс за конкурентоспособност на Световния икономически форум. Притеснително е, че страната се представя много слабо при показатели, с които се отчита дейността на държавните институции: заема едва 129-то място при оценка на независимостта на съдебната система; при защитата на собствеността е на 128-о място, а по показателя „борба с организираната престъпност“ е на незавидното 113-о място. За да бъде защитена от икономическата и военна преса на Русия, Киев следва например рязко да намали енергоемкостта на икономиката си, която е два пъти по-висока от руската и десет пъти над средната за страните от ОИСР. Без алтернатива е също така борбата срещу корупцията, която е придобила в Украйна гигантски мащаби.

Наложителността на реформите в Украйна има още една проекция. Големите икономически трудности, високата корупция и неефективната държавна администрация могат да предизвикат недоволство с опасни последици. Допълнително усилвано от руските „фабрики за тролове“, негодуванието би могло да доведе след изборите през 2019 г. до промяна на политическия курс на страната. Знае се: кризата на доверието към властта лесно се превръща в криза на самата власт. Може да се предположи, че тъкмо в тази посока ще действа „хибридната сила“ на Кремъл: умората на украинците от несвършващата война и от бедността да се трансформира в съмнение в капацитета на Киев да се справя с големите предизвикателства.

Ако евроатлантическите съюзници искат да противодействат на руската агресия в Украйна, очевидно ще трябва да продължат финансовата си помощ за Киев, но също така ще е наложително последователно да упражняват натиск за ефикасни реформи и за радикална битка срещу корупцията. В този контекст е целесъобразно да бъдат прибавени две уговорки. Все повече зачестяват недоволствата, отправяни и от двете посоки: ЕС обвинява Киев, че не прави или забавя необходимите реформи, а Украйна се оплаква, че предоставяната помощ е непропорционална на нуждите на страната. Неотдавна беше изказана и тезата: „Ние правим европейски реформи без европейски перспективи“. Тези взаимни обвинения са контрапродуктивни, когато са несъизмерими с конкретните възможности, с които разполагат ЕС и Украйна. И в двете посоки е полезно критиката да се съвместява със самокритика.

От своя страна Западът следва да продължи и дори да разшири санкциите срещу Русия. Те карат Кремъл да си дава сметка, че подобни действия му струват твърде скъпо, за да си ги позволява. В поддържането им се съдържат важни послания: първо, че Западът е единен срещу руските заплахи, второ, че Западът е солидарен с Украйна, и трето, че агресията има цена и Москва трябва да я плаща. В рамките на ЕС досега имаше единодействие в тази област. Но отделни европейски столици периодично заявяват съмненията си в полезността на санкциите. Тази тенденция сигнализира за опасност – Русия е силна не толкова сама по себе си, колкото и когато Западът отслаби единството си. Разноречието за санкциите е лош сигнал, който би мотивирал Кремъл за нови авантюри. Струва си в рамките на българското председателство, когато ще се обсъжда дали те да бъдат продължени, да се преодолеят очерталите се колебания сред европейските съюзници. Разбира се, България ще трябва най-напред да се справи със самата себе си. Смущаващи са например противоречията в някои изказвания на президента Радев или на премиера Борисов по отношение на санкциите. Обезпокоителен е фактът, че вече почти не се говори за причините, довели до санкциите, нито за техните цели. Дебатът целенасочено се отклонява от темата за предназначението на санкциите към темата за уязвените икономически интереси на компаниите. Страните от Източна и Централна Европа би трябвало да са най-заинтересовани от поддържане режима на санкциите. Защото в нашия регион не може да има гарантиран мир, докато не сме осигурени срещу каквато и да било агресивна политика. Санкциите имат тази цел. Защитата им е защита на собствените ни интереси.

Накрая си струва да отбележа и възможността за граждански отпор на агресията в Украйна. Кремъл създава два мита – митът за свободно иредентистко волеизявление в Крим преди намесата на Русия, както и митът за гражданска война в Украйна, към която Русия била непричастна. Путин иска да прикрие ролята си на агресор, като редуцира ставащото до някакъв локален конфликт. И съответно, Кремъл, първоизточникът на конфликта, да бъде припознат не като страна, а като посредник. Ако приемем за даденост агресията да бъде обговаряна като вътрешно-украински конфликт, невинно ще допуснем виновникът да влезе в ролята на умиротворител. Може ли да си позволим такава наивност?

Лазар Копринаров е професор в Югозападен университет „Неофит Рилски“, бивш посланик на България във Венецуела (2001-2006).