1
455

Художници и тирани

Есе за Кристо

Christo and Jeanne-Claude, The Floating Piers, Lake Iseo, Italy, 2014-16, Photo: Wolfgang Volz © 2016 Christo
Christo and Jeanne-Claude, The Floating Piers, Lake Iseo, Italy, 2014-16, Photo: Wolfgang Volz © 2016 Christo

Докато разглеждам снимките от последния проект на Кристо и Жан-Клод – „Плаващите кейове“ в италианското езеро Изео – си мисля за една история, разказана от Херодот. Когато персийският цар Дарий тръгнал на поход срещу Елада, той решил да прекара войските си в Европа не с кораби, а по невиждан до момента мост над Хелеспонта. Тъкмо обаче построил моста, разразила се буря и го отнесла. Дарий толкова се ядосал на тази несполука, че заповядал да отрежат главите на строителите, а колкото до морето – него да бичуват и вържат с верига. Царят искал да пороби не само елините, но и природата, която не му се подчинявала.

„Свобода, това, което правя, е израз на свобода“, повтаря Кристо пред журналистите. Свобода като достъпност – всички могат да участват в инсталациите на художника, – но свобода и като зачитане на човешката природа. Шестнайсет дни – точно толкова ще съществуват кейовете във водите на Изео. Художникът нe настоява, че може да свърже трайно онова, което природата е разделила. Отказва да е като Дарий с неговия мост над Хелеспонта, като Ердоган с неговия трети мост над Босфора, като Путин с моста от Русия до Крим, като тоталитарните владетели с техните крепости, арки и мавзолеи.

Кристо наистина стъпва в едно поле, в което обикновено се подвизават единствено царе и тирани – в представата, че човекът може да построи цял свят. Тъкмо това прави Кристо във всичките си проекти от опаковането на Райхстага до кейовете в Изео: построява малки светове. Но ето и първата разлика с царете и тираните. Докато те строят за вечността, той строи за краткото време. Макар и мащабни по замисъл, неговите светове са мимолетни, а техните – монументални. Може би затова и Кристо не работи с камък и цимент; неговите материали са платът, дървото, пластмасата, празният варел – онова, което няма плътност.

Другото, което няма плътност, са човешките емоции и спомени. Те също са материал, с който Кристо работи. Затова и в неговите проекти няма просто посетители и просто зрители. Всеки, който гледа проект на Кристо, чрез емоциите и спомените си участва в неговото осъществяване. Тук нищо не се показва като завършено платно или картина; зрителят не стои отвън и настрана пред нещо създадено от друг; той влиза, разхожда се, живее за момент в самата картина, която дори не е истинска картина, защото не пресъздава друг обект от реалността, а самата себе си.

В световете на Кристо художникът и зрителите си партнират по начина, по който би трябвало да си партнират законодателят и гражданите в едно идеално общество, където законодателят е този, който създава законите, но гражданите са тези, които ги вдъхновяват, допълват и променят. Което ни подсказва и още една разлика между художника и тирана: докато в света на художника зрителите са равни с художника и неговите правила и истини са едно и също с тълкуванията и истините на зрителя, в света на тирана няма място за тълкуване и интерпретация на закона от страна на подчинените – законът е думата на тирана, която казва винаги точно това, което казва.

Изобщо, светът на тирана е свят на тоталния политически мѝмезис – във всичко се възпроизвеждат образът и думата на тирана; свят на пълната тавтология – всичко е само това, което е; свят на всекидневната репресия – всичко е това, което трябва да бъде. Обратно, в света на Кристо мѝмезис липсва – няма опит едно да се уподоби на друго. Тук има по-скоро нещо, което може да се нарече хетѐрозис – представяне на същото като друго. Кристо не рисува, не изобразява нищо от действителността; той взема част от действителността и я преобразува. Целта на този акт не е да се покаже нещо, което е другаде; целта е да се преживее промяна.

Затова и всичко, което Кристо прави, толкова много прилича на игра. Играта е ситуация, в която можем да станем за някакво време други. Да влезем в роля, в която иначе не можем. По тази причина и смятаме, че играта, освен източник на забавление, е и източник на знание. Играейки, изпитваме възможностите си да разбираме света по различен начин. Да го живеем по различен начин. Да го огъваме, разглобяваме, моделираме. И после, след като желанието за друго се изчерпи, играта се разтуря. Няма вечна игра. След нея можем да се върнем към обичайния си живот или да започнем друга игра.

Тези качества правят играта неприемлива за света на тирана. Ако той позволи на своите подчинени да играят, той би им позволил да бъдат свободни, което ще рече – да мислят за света, в който живеят, като за възможен друг свят. И току виж, някой взел, че пренесъл опита си от играта и в живота! Дали е обикновено съвпадение това, че според вече споменатия Херодот именно персите, които имало да страдат толкова много при своите царе и сатрапи, първи измислили и игрите? Може би най-добрите игри се раждат тъкмо там, където свободата е най-малко.

Christo and Jeanne-Claude, The Floating Piers, Lake Iseo, Italy, 2014-16, Photo: Wolfgang Volz, © 2016 Christo
Christo and Jeanne-Claude, The Floating Piers, Lake Iseo, Italy, 2014-16, Photo: Wolfgang Volz, © 2016 Christo

Но да се върнем на Кристо. Ето първата игра, в която художникът ни въвлича, една от най-древните човешки игри – играта на скриване и откриване. Кристо е опаковал някакъв обект – всекидневен предмет, паметник, сграда – и ние трябва да разберем какво виждаме. Но дали тук наистина има нещо скрито и дали скритото се намира под платнището? Не е изключено. Когато през 1920 г. Ман Рей опакова с брезент и връв една шевна машина, неговата тема е тайната и по-точно тайната на буржоазния живот – онзи скрит план на истерии, премълчаване и произвол.

При Кристо обаче залогът е различен. Тръпката в неговата игра не е да узнаеш тайна. Тръпката е да видиш по нов начин нещо, което си приучен да виждаш. Тръпката зависи най-вече от онова, което по отношение на литературните текстове Виктор Шкловски наричал остранение: представянето на една обичайна вещ или ситуация по необичаен начин. Кристо използва именно остранение: той не създава нов обект, а прави познатия ни обект „странен“. Гледащият вижда предмета, познава го и едновременно с това не го вижда и познава. Автоматизмът на неговия навик по отношение на предмета е поставен под въпрос.

Но защо именно опаковане? Играта няма да е игра, ако не ни предлага възможност да нарушим някакво правило от действителността, някакво табу. Когато Кристо опакова, той засяга едновременно няколко от най-силните вярвания на съвременната ни цивилизация: първо това, че във всичко около нас има някакъв резерв от полезни сили, които трябва да се маркират, отграничат и съхранят; второ, че всяко нещо в нашия свят, независимо дали природен или човешки обект, се различава от друго по уникалния си външен вид; и трето, че сградите и предметите са все неща, които сме създали, за да ни служат и улесняват нашия живот.

Модата, идентичността и практичността – това са трите тирании, трите Мойри на съвременната епоха, от чиято власт за момент ни освобождава изкуството на Кристо. На пръв поглед различни, те са и свързани от общ родител: идеята, че човешкото същество е уникален вид, който господства върху света на останалите видове. Кристо по художествен начин оспорва тази идея. В неговите светове човекът не е господар на планетата, не е дори неин стопанин, а нещо като изпитател, който се научава как да възприема нещата около себе си. Като че ли сме в първия ден на сътворението: някакъв ироничен бог е създал свят и е пуснал в него един неопитен човек.

Очевидно имаме нужда от такова преживяване, защото то се предлага навсякъде около нас: като екскурзии в екзотични страни или като живот сред дивата природа. Въпросът е обаче доколко този мамещ ни различен свят е наистина различен, доколко „непознатите“ страни, които посещаваме, са наистина непознати, а не просто означени като такива; доколко „дивата“ природа е наистина за нас дива, а не добре организирана като дива? Като че ли по-честното преживяване е това, което предлагат художниците като Кристо и Жан-Клод: един добре познат ни свят, в който сме поставени извън комфортната си зона на възприятие и принудени да си създадем нова.

Christo and Jeanne-Claude, Running Fence, Sonoma and Marin Counties, California, 1972-76, Photo: Wolfgang Volz, © 1976 Christo
Christo and Jeanne-Claude, Running Fence, Sonoma and Marin Counties, California, 1972-76, Photo: Wolfgang Volz, © 1976 Christo

Това се усеща може би най-пълно в т.нар. лендарт проекти на Кристо: „Бягащата ограда“ в Калифорния, „Портите“ в Ню Йорк, „Плаващите кейове“ в Изео. Кристо не избира места, които не са ни познати, а тъкмо напротив. Но без да разрушава тези места, той е добавил към тях нещо, което разрушава нашата увереност, че ги познаваме. Виждали сме езерото Изео, но кога сме ходили по неговата вода, и изобщо – какво е да ходиш по път през нещо толкова несигурно като водата? А да видиш как вятърът преминава през портите на Сентрал Парк и за миг да усетиш, че нещо от неговата свобода е преминало и в свободата на човешкото движение?

Кристо сякаш ни казва: вижте, аз не ви назидавам как да живеете, не ви предлагам отговори за смисъла на света, не ви предлагам и адреналинови преживявания, които ще ви накарат за момент напълно да забравите за своя свят; предлагам ви малък неясен свят, който ще ви накара да си зададете въпроси. Защото оттам тръгва свободата – от неразбирането, от въпросите. Това е може би и най-съществената разлика между света на художника и света на тирана: в света на тирана всичко е ясно, там въпроси няма, има само отговори.

 

 

Гл. ас. д-р Георги Гочев е класически филолог, преводач, културолог, университетски преподавател, публицист. Хоноруван лектор по старогръцка литература в СУ „Св. Кл. Охридски“ (2007). Преподавател по старогръцки език и старогръцка литература в НБУ (2007). Щатен асистент (2009) и главен асистент (2011) в департамент „Средиземноморски и източни изследвания“ в НБУ. Един от водещите на общоуниверситетския семинар на НБУ, ръководен от проф. Богдан Богданов. Директор на програма „Класически студии“ в НБУ (2007-2011).Автор на в-к „Дневник“ от 2013 г. Носител на Националната награда „Христо Г. Данов“ за 2016 г. в раздел „Хуманитаристика“ за преводите си на „Държавата“ от Платон и „Поетика“ от Аристотел.
Предишна статияСпомени за Димитър Талев
Следваща статияКолективният фалш

1 коментар