0
3964

Чудото на задните дворове

„Книга за Атанас Далчев. Чудото на задните дворове“, Изд. „Рива“, 2018 г. Предлагаме ви четири текста в превод на Атанас Далчев: Диапсалмата от Сьорен Киркегор, Артюр Рембо от Бенедето Кроче, За историята от Пол Валери и Комичното у Гоя от Шарл Бодлер.

В памет на Атанас Далчев

Атанас Далчев си отиде през януари 1978 г. През изминалите четири десетилетия се появиха немалко текстове, открояващи значимостта на неговото творчество и личността му. Убеден съм, че ще се напишат още много, защото Далчев е сред класиците, които неизменно ще привличат вниманието със своята проблематика и художествено майсторство, с дълбоките идеи и хуманистичните внушения.

Замисляйки тази книга, посветена на паметта му, исках да поместя в нея част от написаното за Далчев, за да се открои отново облика му на изключителен творец и световен поет, както основателно го нарече един чуждестранен литературовед. Изкушението да включа още и още от споделеното за него от страна на литературоведите, поетите и на онези, които са го познавали и обичали и като човек, бяха много. Разбираемо е, че трябваше да се огранича при подбора, но и това, на което се спрях като съставител, изтъква непреходното въздействие и актуалност на този поет, преводач и критик. Благодарен съм на живите и покойните, които присъстват в книгата със словото, анализите и спомените си.

Преведената проза в тази книга (критика, есета и фрагменти) е публикувана в периодиката от двайсетте до първата половина на четиридесетте години. Тя е малка част от преводите на Далчев от споменатия период, които Радой Ралин бе издирил и замисляше да издаде в отделна книга, но проектът му остана неосъществен. Сега те се печатат за първи път след първоначалната им публикация.

Проумял истината за човека с неговите светли и тъмни страни, намерил упование в пространствата на духовното и в онова чудо, възпято в „Задните дворове”, Атанас Далчев дава ориентирите към един живот, в който освен болката има и топлота и мъдрост.

Божидар Кунчев

„Книга за Атанас Далчев. Чудото на задните дворове“, Изд. „Рива“, съставител Божидар Кунчев, редактор Борис Христов, художник Чавдар Гюзелев, София, 2018 г.

* * *

Преводи от Атанас Далчев

Сьорен Киркегор

Диапсалмата

Какво нещо е поетът? Нещастен човек, в чието сърце е скрита дълбока скръб, но чиито уста са тъй устроени, че когато от тях се отрони усмивка или вопъл, звучат като чудна музика. Неговата участ е като участта на ония клетници, що са изгаряли бавно върху бавния огън в бика на Фаларий, но чиито вопли не са могли да достигнат до слуха на тиранина и да го хвърлят в ужас, защото са му звучали като сладостна музика. И хората се трупат около поета и му казват: пей сега отново, т.е. нека нови мъки разкъсват душата ти и нека устата ти останат като преди; защото вопълът само би ни изплашил, а музиката е сладостна. И идват критиците, и казват: това е правилно, тъкмо тъй трябва да бъде по законите на естетиката. Сега е ясно, че критикът си прилича с поета като две капки вода, само с тая разлика, че у него няма страдание в сърцето, няма музика на устата. Затуй аз бих искал по-добре да паса свини в Амарбо и да бъда понятен на свините, отколкото да бъда поет и да бъда непонятен на хората.

*
Хората са нелепи. Те никога не се ползват от свободата, която имат, и искат оная, която нямат; те имат свободата на мисълта, а искат свободата на израза.

*
Както е известно, има насекоми, които умират в момента на оплодотворяването: същото е и с всяка радост – висшият и най-пълен момент на наслада в живота се придружава със смърт.

*
Освен другите ми многобройни познати, аз имам още един близък другар – моята скръб; сред радостта ми, сред моята работа тя ми кима, отвежда ме настрана, макар телесно да си оставам, дето съм. Моята скръб е най-вярната любовница, която познавам, тогава какво чудно в това, че се любим взаимно. От всички смешни неща според мен най-смешно е да бързаш на света, да си човек, който тича с яденето си и бърза по своята работа. Затуй, когато видя как в решителния миг върху носа на такъв работлив човек кацва муха или го опръсква каретата, що лети край него с още по-голяма бързина, или мостчето под него се пречупва, или пада керемида и го убива, аз се смея от все сърце. Какво смешно има тук? Какво постигат тия трескави работливци? Нима с тях не става същото, което и с оная жена, която във време на пожара вкъщи, в бъркотията спасила щипките. Какво повече могат те да спасят сред великия пожар на живота?

*
Човешката важност все още се признава в природата; така, когато искат да прогонят птиците от дърветата, турят нещо прилично на човек, и дори една тъй далечна прилика с човека като у плашилото е достатъчна да вдъхне уважение.

*
Най-доброто доказателство за безобразието на съществуването е това, което се почерпва от съзерцанието на неговото великолепие.

*
Жалко създание! Напразно начервяваш лицето си като стара блудница; напразно дрънкаш играчките си; ти ми си омръзнал; че това е същото, idem per idem. Никаква промяна, вечно кипване отново. И тъй, ела, сън и смърт, ти нищо не обещаваш, ти всичко закриваш.

*
Онова, що философите говорят за действителността, е често тъй измамливо, както надписът у вехтопродавеца; тук се перат дрехи. Ако някой би дошъл при него да пере дрехите си, той би се излъгал, защото надписът просто се продава.

*
За мен няма нищо по-опасно от спомена. Щом почнех да си спомням някои отношения в живота, самите отношения се прекъснаха. Казват, че раздялата помага да се оживи любовта. Може би това да е вярно, но тя оживява по чисто поетически начин. Да се живее със спомени, е най-съвършеният живот, какъвто само е мислим; споменът насища по-щедро от всяка действителност и в него има несъмненост, каквато няма ни една действителност, житейските обстоятелства, що си спомняме, са преминали във вечността и вече нямат никакво временно значение.

*
Насладата собствено се състои не в това, което ядеш, а в представата. Ако аз имам за прислужник някой услужлив дух, който на желанието ми да получа чаша вода, би ми донесъл чаша сладостна смес от най-скъпите вина на света, аз бих го отстранил, додето той не разбере, че насладата не е в това, което ядеш, а в това да получиш желаното.

*
Познанието на истината може би достигнах, блаженство, разбира се, не. Какво да правя? Да действаш в света, отвръщат хората. Тогава би станало нужда да предам на света моята скръб, да внесе една лепта повече за доказателство, че всичко е печално и нищожно, – може би, да открия ново петно в човешкия живот, което досега е стояло незабелязано. Тогава бих могъл да пожъна рядката награда да стана знаменитост, като човек, който е открил петно на Юпитер. Но аз предпочитам да мълча.

*
Колко е чудовищна скуката – чудовищно скучна; не знам по-силен израз, по-сполучлив, защото равното се познава само с равното. Ако би се намерил по-висш израз, по-силен, то все пак би имало движение. А аз лежа прострян, неподвижен; едничкото, що виждам, е пустотата, едничкото, в което се движа, е пустотата. Дори и болка не чувствам. Орелът все пак непрестанно е късал месата на Прометея; все е имало загуба, макар и бавна. За мен самото страдание изгуби своята утешност. Ако бяха ми обещали всичкото великолепие на света и всичката скръб на света, аз дори не бих се обърнал на другата страна – нито за да ида насреща, нито за да бягам. Аз умирам. И какво ли би могло да ме оживи? Да, ако бих видял вярност, що издържа всяко изпитание, въодушевление, що всичко е изнесло, вяра, що движи планина; ако бих усетил мисъл, що свързва крайното с безкрайното! Но отровното съмнение на душата ни всичко разяжда. Душата ми е като мъртво море, през което не може да прелети ни една птица; насред път, уморена, пада тя долу, в смъртта и унищожението.

*
В това е моето нещастие; край мен вечно шества Ангелът на смъртта, и не вратите на избраните оросявам аз с кръв, в знак на това, че той трябва да ги отмине, не, именно в техните врата влиза той – защото само любовта на спомена е щастлива.

*
Виното вече не весели сърцето ми: малкото – прави ме тъжен, многото – увехнал. Душата ми е уморена и безсилна, напразно забивам аз шпорите на веселието в хълбоците ѝ, тя вече не може, тя вече не се хвърля с царствен скок. Аз изгубих всяка илюзия. Напразно се мъча да се отдам на безкрайността на радостта, тя не може да ме възнесе, или по-право аз сам не мога да се възнеса. По-рано стигаше тя да ми кимне, и аз тръгвах леко и бързо, и радостно. Когато минавах бавно из гората, сякаш летях, а когато сега запененият кон почти пада от умора, струва ми се, че не се мръдвам от мястото си. Самотен съм, такъв съм бил винаги, изоставен, не от хората, това не би ме терзало, а от щастливите гении на радостта, чиято огромна тълпа някога ме окръжаваше, посрещаха ме навред познайници, навред ми оказваха благоволение. Както пияният събира наоколо си радостна тълпа, тъй и те се трупаха около мен, елфите на радостта, и тям изпращах аз моята усмивка. Душата ми изгуби възможност. Ако е нужно да желая нещо, не бих искал ни богатство, ни власт, а само страстта на възможността, онова око, което, вечно младо, вечно озарено вижда възможността навред. Насладата лъже, възможността – не. И кое вино е тъй пенливо, и кое толкова благовонно, кое тъй силно опиянява.

*
Моята скръб е моят рицарски замък, скрит като орлово гнездо високо на планинския връх, в облаците; той е непристъпен. От него аз политам долу, в действителността, и грабвам своята плячка, но не оставам в долината, аз отнасям плячката си дома, и тая плячка е образ, който аз заплитам в ковьорите на моя замък. Там живея аз като умрял. Всичко, що е там преживяно, аз потапям в купата на забравата, за вечността на спомена. Всичко временно и случайно е забравено и отнето. Замислен седя там като беловлас старец и обяснявам образите с тих глас, почти шепнешком, до мен седи дете и слуша, внимателно запомня всичко, що разказвам.

*
Слънцето е тъй вълшебно и тъй сладостно пръска светлина в стаята ми, прозорецът е отворен; на улицата е тихо, неделна вечер е. Аз чувам ясно чучулигата, тя пее зад прозореца своята песен, в една от съседните градини, пред малкото прозорче, дето живее хубавото момиче, от една далечна улица до мен достига гласът на уличен продавец; въздухът е тъй топъл, но градът е сякаш мъртъв. И ето, аз си спомням моята младост и моята първа любов – тогава тъгувах, сега тъгувам само по моята първа тъга. Какво е младостта, ако не сън. Какво е любовта, ако не съдържание на тоя сън.

* * *

Бенедето Кроче

Артюр Рембо

Рембо беше един предивременно узрял младеж, който написа твърде рано малко бодлеровски стихове, израз на буен, бунтовен и причудлив темперамент, предизвикващ обществения ред, любопитен към престъпното и нечистото, саркастичен към всичко. Към това вдъхновение принадлежат „Моето бохемство”, „Поетът на седем години”, „Седналите”, „Пияният кораб” и някои други, в които гаменският и почти вагабонтски устрем, весел, сигурен и горд от себе си, достига понякога до поезия, макар че в тия стихотворения се чувства повечето пъти само една необикновена сръчност. Но в замяна на тази привидно щастлива дарба, на младини Рембо беше всъщност доста нещастен, защото беше лишен от всяка деликатност и искрено човешко влечение, научно, религиозно, политическо, нравствено и дори любовно. Това нещастие го накара да си постави две цели, които издават неговата неспособност за сериозно и плодовито развитие. Едната му цел беше да си създаде живот вън от реалните условия, един свободен живот, който, освен материал за поезия, трябваше сам да бъде поезия; а другата – да изнамери ново изкуство и нов език. Не е трудно да се види безсмислието и на двете цели. Никому не е дадено да живее, прескачайки реалните условия, защото самият живот е изработване на реални условия. Още по-малко е дадено да се живее с цел, да се доставя материал за поезия, в което усилие се загубват едновременно и живот, и поезия: първият, защото е отклонен от неговата вътрешна цел, а втората, защото е изкуствено търсена и защото поезията не се търси, а се ражда, когато се ражда. Най-сетне ново изкуство и нов език е всяка новоизбликнала поезия. И да си поставяш за задача новотата, значи да преследваш някаква празна абстракция и да изпуснеш парчето месо зарад сянката, отразена във водата. Поради това, който се стреми не към реалния живот, а към един живот-поезия и материал за поезия, изпада неизбежно в един вид карикатура на живота и на поезията и взима за живот и поезия безредието, леността, безпътството и нехайството. „Той иска – пише за Рембо неговият главен биограф – да стане ясновидец. По тази причина решава да обогати чувствената си система чрез всички средства: чрез вино, чрез отрови, чрез приключения.” И по-нататък прибавя: „Той иска да познае безчестието, иска да изпита позора: това е красота! Всичко, което мъчи хората, всичко, от което те обикновено се отвращават, той пожелава да го изживее”. Тук не е мястото да се преразказват неща, толкоз пъти разказвани и които всъщност не заслужават разказване: приятелството на Рембо с Верлен, задружното им скитане, задружните оргии и получените изстрели от револвер и дадените ритници и юмруци: достатъчно е да се отбележи, че към това се сведе, а към друго не можеше и да се сведе, богатият и свободен живот, който бленуваше Рембо, „нагонът (както казва биографът), тъй характерен за Рембо, винаги да подновява своите впечатления, неговото неукротимо и безпримерно желание да обхване вселената с цел „за несравнимо складиране на поезия, за натрупване на припаси от идеи, за обнова на ритмичния език”. Ако беше се отдал на кой и да е скромен занаят и дори беше станал слуга, или дори, ако беше се затворил в една библиотека, той вероятно щеше да набере по-богата и силна и във всеки случай по-благородна „жизнена опитност” от оная, която спечели в търговията с алкохол и по кръчмите в Лондон и Брюксел. От неговия тъй изживян живот поетическото му творчество не доби материал и на ръст и самият му идеал за това творчество се превърна в нещо случайно и капризно. Недоволен (както казва все същият негов биограф) от цялата поезия, „от Хомера до парнасистите”, Рембо си създаде мисълта, че неговата поезия трябва да бъде чисто възпроизвеждане на едно съновидение, освободено от разсъдъчни и интелектуални елементи. Но понеже поезията е била и не може да не бъде винаги чиста от всичко, което не е тя, тъкмо затова не може нейната същност и нейната обща задача да станат частна цел; тъй както, според прочутия пример, ние ядем череши, праскови, сливи, но не можем да ядем плодове изобщо. И в тая област на Рембо се случи същото, каквото в практическия му живот: там, за да намери една абстрактна свобода, той се отдаде на най-глупавото от всички робства; тук, за да улови абстрактно една чиста поезия, не улови нищо, и неговите „Илюминации” нямат друга цена освен като документ на един безплоден опит. На двадесет години Рембо доби накрай ясно съзнание, че е сбъркал във всичко – и в практиката, и в поезията, и един ден, проливайки горчиви сълзи над самия себе си, написа в страниците на „Един сезон в ада” своята изповед и узна проблемата, която тежеше неизяснена. „Аз, който се наричах маг или ангел, освободен от всякакъв морал, аз съм низвергнат, задължен да диря и да прегръщам грапавата действителност. Селянин!” И захвърли поезията, опита разни видове работа и най-сетне тръгна да пътешества и да търгува в Африка, и се върна в родината си едва след двадесет години, болен, за да умре на тридесет и седмата си годишна възраст. За своята поезия той през това време избягваше да говори или спомняйки си за нея понякога, презираше я като „смешна и безсмислена”.

Аз разбирам причините, които са накарали мнозина да поздравят в негово лице един предтеча и учител. Със своя идеал за живот, освободен от всякаква морална юзда, и със своя идеал за едно изкуство, което дава образ на хаоса от усещания, Рембо с двойния си недъг пресреща двойния недъг, който е терзал и терзае много души от нашето време; недъг, на който тук не му е мястото да се посочва философският и историческият генезис. Когато този двоен недъг бъде излекуван или намалее, тогава и Рембо ще бъде разглеждан иначе: като отрицателен пример за илюстрация на истината, че изкуството е цвете на сериозното в живота, че един художник, преди да бъде художник, трябва да бъде личност, сиреч човек със сърце и ум, и че (това е най-главното) тази личност не може да се придобие по никакъв изкуствен начин и още по-малко чрез мошенически или бохемски живот, с цел да се натрупат материали и да се възбуди изкуствено една невъзможна поезия.

* * *

Пол Валери

За историята

Историята е най-опасният продукт, който химията на интелекта е произвела. Свойствата му са добре известни. Той кара да бленуват, опиянява народите, поражда у тях лъжовни спомени, преувеличава отраженията им, подклажда старите им рани, води ги към изстъплението на величието или преследването и прави нациите неприветливи, надменни, нетърпими и суетни.              

Историята оправдава каквото поиска човек. Строго погледнато, тя не ни учи на нищо, защото съдържа всичко и дава пример за всичко.

Колко книги са били написани със заглавия: Урок от това, Поуките от онова!… Нищо по-смешно от прочита им след събитията, последвали събитията, които тези книги са тълкували с оглед на бъдещето. В днешното състояние на света опасността да бъдем изкусени от Историята е по-голяма от всеки друг път.

Политическите явления на нашата епоха се придружават и усложняват от една безпримерна промяна в мащаба или по-добре от една промяна на нещата по категория. Светът, към който ние, хора и нации, започваме да принадлежим, не е сходна фигура, която познаваме. Системата от причини, която управляваше съдбата на всекиго от нас, се е простряла от сега нататък върху цялото земно кълбо и го кара да трепери цяло при всяко поклащане; няма вече местни въпроси, няма вече ограничени въпроси, които да свършват само в една точка.

*
Историята според някогашното схващане представяше сбор от успоредни хронологически табла, между които само тук-там се отбелязваха понякога напречни линии. Няколко опита за синхронизъм се оказаха безрезултатни и бяха един вид доказателство за своята безполезност. Това, което бе станало в Пекин през времето на Цезаря, това, което бе станало в Загебез през времето на Наполеона, бе станало на друга планета. Но мелодичната история не е вече възможна. Всички политически теми са преплетени и всяко станало днес събитие приема веднага много едновременни и неделими значения.

Политиката на един Ришельо или един Бисмарк се губи и губи смисъла си в тази нова среда. Понятията, с които си служеха в своите планове, целите, които можеха да предложат на честолюбието на народите си, силите, които имаха предвид при пресмятанията си, всичко това днес не означава почти нищо. Голямото дело на политиците бе и е още за неколцина спечелване на територия. За да се постигне това, употребяваше се принуда, грабваше се от някого желаната земя и всичко се свършваше. Но кой не вижда, че тези предприятия, ограничаващи се с един разговор, последван от двубой и после от договор за мир, ще доведат в бъдеще до такива  неизбежни обобщения – че нищо не ще може да се направи занапред, в което да не се намеси целият свят, и че хората не ще могат да придвижат, нито да очертаят дори непосредствените последици от това, което предприемат.

Геният на великите управления от миналото е омаломощен, станал е безсилен, и дори неизползваем поради увеличението и растежа на връзките му в полето на политическите явления; защото никакъв гений, никакъв силен характер и интелект, никакви традиции, дори британски, не могат отсега нататък да възпират или видоизменят посвоему състоянието и реакциите на една човешка вселена, на която отговарят вече старата историческа геометрия и старата политическа механика.

Европа ми напомня предмет, който е внезапно пренесен в едно по-сложно пространство, където всичките му известни нам свойства, останали привидно същите, са подчинени на съвсем различни отношения. Особено предвижданията, които можеха да се правят, и традиционните пресмятания, са станали по-безсмислени, отколкото когато и да било по-рано.

Сетнините от миналата световна война ни показаха как събития, които някога биха определили за дълго време физиономията и хода на общата политика, сега са сякаш изпразнени от енергията си, потушени или опровергани от непосредствените си последици, поради броя на участниците, разширочаването на театъра и усложняването на интересите.

Трябва да очакваме преобразования от този род да станат правило. Колкото отиваме по-напред, толкова по-сложни и по-непредвидими ще са следствията, толкова повече политическите операции и намесванията със сила, с една дума прякото и очевидно действие, ще се отдалечава от пресмятанията ни. Величините, повърхностите, участващите маси, невъзможността за локализиране, бързината на отраженията ще наложат все повече и повече една политика, която ще се различава много от сегашната.

Когато следствията няма да могат да се извличат от причините им и влязат дори в противоречие с тях, може би хората ще намерят, че е ненужно, опасно и безсмислено да търсят занапред събитието, да се опитват да го произвеждат, или да пречат на произвеждането му; може би политическият ум ще престане да мисли чрез събития, една привичка, която се дължи на историята и се поддържа главно от нея. Не че няма да има събития и монументални моменти; напротив, ще има, и то огромни! Но тези хора, които имат за задача да ги очакват, да ги подготвят или да ги предотвратяват, ще се научат по необходимост все повече да не се доверяват на последиците им. Не ще бъде достатъчно вече да съгласуват желанието със силата, за да се заемат с някое предприятие. Последната война разруши напълно претенцията ни да предвиждаме. А исторически познания не липсваха и тогава, струва ми се.

* * *

Шарл Бодлер

Комичното у Гоя

В Испания един необикновен човек разкри нови кръгозори в комичното.

За творчеството на Гоя ще трябва най-напред да отпратя читателите си към прекрасната статия, която Теофил Готие написа върху него в „Работната стая на любителя” и възпроизведе после в един том от произведенията си. Теофил Готие притежава всички качества, за да разбере едно подобно творчество. Относно средствата на Гоя – смесена техника на акватинта и офорт, с ретуширания със суха игла, – въпросната статия съдържа всичко необходимо. Аз искам да добавя само няколко думи върху оня рядък елемент, който Гоя внесе в комичното: искам да говоря за фантастичното у него. Строго погледнато, Гоя не представлява нищо специално, особено – нито абсолютното комично, нито комичното в неговата конкретна значимост, каквото го намираме у французите. Безспорно той често нирва в жестокото комично и се въззема до абсолютното комично, но общият аспект, в който вижда нещата, е преди всичко фантастичен или по-точно погледът, с който гледа нещата, им придава неволно фантастичен характер. „Los caprichos” са не само по оригиналността на замисъла, но и по изпълнението си едно чудесно произведение. Представям си пред „Прищевките” един любознателен човек, един любител, чужд на историческите факти, за които загатват голяма част от тия рисунки, един прост художнически ум, който не знае нито кой е Годой, нито кой е крал Карл, нито коя е кралицата; той ще почувства при все това в дъното на душата си, поради самобитния израз на художника, едно живо вълнение от пълнотата и сигурността на средствата му, а също тъй и от оная фантастична атмосфера, която къпе всичките му сюжети. В произведенията на дълбоките творци има всякога нещо, напомнящо периодичните и хроническите видения, които навестяват непрестанно нашия сън. Това нещо характеризира истинския художник, незиблем и дълготраен дори и в тия мимолетни, така да се каже, прикачени за събитията произведения, наречени карикатури; то различава според мен карикатуристите историци от карикатуристите художници, мимолетното комично от вечното комично.

Гоя е всякога велик, често жесток художник. Към веселието, към жизнерадостта, към испанската сатира от времето на Сервантес той прибавя един много по-модерен или поне много по-търсен в модерно време дух – любовта към неуловимото, чувството на буйните контрасти, за страшното в природата и в причудливо оскотените от обстоятелствата човешки физиономии. Любопитно е да се отбележи, че тоя дух, който иде след голямото сатирическо и разрушително движение на XVIII век и комуто Волтер би бил благодарен само заради идеята (клетият велик човек не разбираше от нищо друго), вложена във всичките тия карикатури на прозяващи се, лакомо лапащи, готвещи се за утрината монаси, с четвъртити глави на убийци, с хитри, лицемерни, тънки и зли лица, наподобяващи профилите на хищни птици; – любопитно е, казвам, че тоя ненавистник и враг на монасите е изобразявал с такава страст вещици, шабаши, дяволи, деца, печени на шиш, какво не още. Всички блудства на сънищата, всички хиперболи на халюцинацията и освен това всички тия бели и стройни испанки, които вековечни старици измиват и приготвят било за шабаша, било за вечерната проституция, тоя шабаш на цивилизацията! Играта на светлината и мрака е дадена във всичките тия странни ужаси. Какъв изблик на жизненост! Спомням си особено две необикновени рисунки: – едната представя фантастичен пейзаж, смесица от облаци и скали. Кът от непозната сиера ли е това? Мостра от хаоса ли? Там, в лоното на тоя отвратителен театър, се води ожесточена битка между две вещици, увиснали сред небесните пространства. Едната язди другата; бъхта я, обуздава я. Двете чудовища се търкалят през мрачния въздух. Всичката грозота, всички нравствени нечистотии, всички породи, които човешкият ум може да си помисли, са изписани върху тия две лица, които по един необясним постъпък на художника, често повтарящ се у него, представят нещо средно между човек и животно. Другата рисунка представя някакво същество, някакъв нещастник, една самотна и отчаяна монада, която се мъчи с всички сили да излезе от гроба си. Тия бдителни стражи на смъртта са се съюзили срещу упорстващата душа, която се изтощава в тая непосилна борба. Тоя кошмар се разиграва всред ужаса на една смътна и неопределена обстановка. 

Очите на Гоя в края на живота му отслабнали до такава степен, че трябвало, казват, да му подострят моливите. При все това дори и през това време той е създал редица значителни литографии с боеве на бикове, гъмжащи от навалица и движение, възхитителни рисунки, широки табла, макар и в миниатюра – нови доказателства в подкрепа на тоя удивителен закон, който ръководи съдбата на великите художници и карайки живота да следва обратния път на интелигентността, иска тия художници да крепнат в една непрекъсната младост, да се възраждат и да стават все по-смели, дори до прага на гроба.

На първия план на едно от тия изображения, дето цари прекрасен кипеж и безпорядък, един разярен бик, едно от ония злопаметни животни, които се ожесточават и срещу мъртвите, е заголил задната част на един от борците. Борецът, ранен само, се влачи тежко по колене. Ужасното животно е вдигнало на рогата си раздраната му риза, вирнало е нагоре задника на клетника и отново навежда застрашителната си муцуна; но това неблагоприличие в кръвопролитието не трогва ни най-малко тълпата.

Голямата заслуга на Гоя е, че направи правдоподобно чудовищното. Неговите чудовища са родени жизнеспособни и хармонични. Никой не е отишъл по-далече от него във възможностите на абсурдното. Всички тия гърчения, тия животински лица, тия дяволски гримаси са проникнати от човечност. Дори от гледище на естествознанието би било мъчно да се отрекат те, толкова много аналогия и хармония има във всички части на съществото им; невъзможно е тук да се долови шевът, линията на спойката между действителното и фантастичното; това е една неясна граница, която и най-тънкият анализатор не би могъл да забележи, толкова изкуството е едновременно трансцендентално и естествено.

Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в Солун. През 1922 г. завършва Първа мъжка гимназия в София. За пръв път публикува свои стихотворения в колективния сборник „Мост“ (1923). През 1927 г. завършва философия и педагогика в Софийския университет. Заминава в Италия при брат си, скулптора Любомир Далчев, където посещава лекции по история на изкуството. В периода 1928-1929 г. пътува из Франция, слуша лекции в Парижкия университет. Работи като учител по български език в София (1930-1936). Автор на стихосбирките: „Прозорец“ (1926), „Стихотворения“ (1928), „Париж“ (1930), „Ангелът на Шартър“ (1943). За дълъг период от време поетът запазва мълчание и се занимава единствено с преводи. Едва през 1974 г. публикува „Стихотворения. Фрагменти“. Утвърждава се като негласен водач на младите – и в поезията, и в живота. Носител на Хердерова награда на Виенския университет. Умира на 17 януари 1978 г. в София.