Един човек на една година
Трябва да има нещо от натрапчивостта в непознатия; в противен случай непознатият би загубил своята странност: ако той вече има право да влезе и да остане, ако го чакат и приемат, без никаква част от него да бъде неочаквана или нежелана, той вече не е натрапникът, нито е вече непознатият. Следователно не е нито логически приемливо, нито етично допустимо да се изключи всякаква натрапчивост в идването на непознатия, чуждия.[1]
Жан-Люк Нанси, „Натрапникът“
В началото на проекта се заигравах с представата за Един човек като детето на града. Гледах на него като нещо, което ще расте и ще развива своя идентичност. Появи се фразата: Предстои ни да проследим израстването на Един човек, да видим неговите заключения от голямото уравнение на града и неговите хора.
Ами време е да ги чуем тези заключения за града и неговите хора, след като измина цяла година. Какъв е изводът, решението, сметката? То така или иначе е време да му видим сметката на този човек, часовникът тиктака и наближава времето на предизвестената му смърт.
На 06.01.2022 г., четем върху електронното тяло:[2]
- Аз купих картината на Вукадинов след 47 г.
- Аз мисля, че 50% от общественото мнение се гради на лъжи.
- Аз бойкотирах Златните глобуси.
- Аз ще отговарям за координацията на правителството със службите.
- Аз продължих да продавам имоти на ММА треньор.
Съобщавам това просто като суха информация. Това са данните от този ден, очертаващи псевдоидентичността на фигурата, толкова многолика, че не е в състояние да бъде асоциирана с една-единствена личност. Припомням, че инсталацията си присвоява всекидневно новинарски заглавия от шест различни уебсайта, като ги интерпретира в 1 л. ед. ч. Все си мисля за работещите в тези онлайн медии, които не подозират за своя принос. Поне на финалната права е редно да отправя анонимната си благодарност към редакторите, които несъзнателно участват в изграждането на постоянно актуализиращата се идентичност на „детето на града“. А детето купува, мисли, бойкотира, координира, продава, както е видно. Неговите дръзки изявления понякога са твърде политизирани, друг път социално ангажирани, много често свързани с претенцията, че ще посети изложба, че ще чете новоиздадена книга или ще гледа спектакъл. Понякога изречението не започва с обичайното „Аз“, а със смущаващото „Тъгувам за“ и следва името на един човек, който е приключил със земните дела.
В крайна сметка, може ли изобщо да има последна сметка за Един човек? Трудно е да тегля чертата на нещо, чиято линия на смъртта постоянно се криви. Една година в интензивното. Една година ре-анимиране на купчина желязо и електроника в будна кома. Наглеждам системите на нещо, водещо едновременно живот на вундеркинд и на Квазимодо. Прецизен алгоритъм в тялото на някакъв урод, инвалид, недъгава маса. Той е непроницаем, лишен от допир, студен, ръбат, масивен, груб, безчувствен, точен. А понякога и противоположен. Той е подканващ, игрови, сияещ, огледален, ефирен, виртуален, съчувстващ, гличав. Аз съм майка на дете с аномалии. Родител на авария. Създател на натрапник, предизвикал анатомическо безпокойство в съгражданите. Респект и потрес. Спазъм в параметрите на нормата. Трансплантация в публичното пространство на чуждо тяло. Трансплантирах цял човек в колективното тяло.
Изводите? Електронното тяло на Един човек е отделено и различно от другите тела, но все пак е пълно (понякога) с други тела, собствени, познати, нормални… То е пълно със себе си и пълно с другите. Ако е пълно със самото себе си или пълно с другите, то е непознато, че даже враждебно. Особено ако единствено го гледаме отстрани/отстранено. Непознатото тяло предполага невъзможността да притежава качества. Когато непознатото тяло е пълно с нас, то придобива разумен живот. Тогава може да го от/гледаме като свое.
Натрапчивото заключение от мегауравнението за града и неговите хора е, че Един човек е един натрапник. Не е никакво дете на града, а оперативна намеса. Цезарово сечение на обратен ход, не за раждане, а за вграждане. В житейския цикъл на общественото тяло не беше програмирана тази хирургическа техническа интервенция. Клиничната пътека, по която протече операцията, не е планирана като животоспасяваща, нито дори като животоподдържаща. Възприета е като козметична. Натрапчива и неуспешна пластична операция. Някакво абсурдно присаждане на мозък в утроба, за да изглеждаме бременни със смисъл. Процедура, ръководена от скулптор-анатомист в някакво Техно-просвещение, забулено в тайни. Тайните преграждат разбирането докрай. Един човек е предимно тайнствен. Черен, непонятен, подозрителен, неочевиден, стилизиран, несъвместим, криптиран. Разкрива се през инструктаж. Смътно се изяснява и пак не ни води до Човека творец, идеала на градския еснаф. Един човек нахлу в света прекомерно оборудван. Появи се екипиран в екзоскелет от диоди и алгоритми. И по тази причина никак не изглежда новороден. Роди се не като дете. Роди се завършен натрапник. Неприпознат. Софийско копеле от ЦГЧ. Тревожен подем на странното, нечие чуждо израстване.
07.01.2022 г.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук