Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Музика
  • Под линия

Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

20 02

Един човек на една година

От Венелин Шурелов 0 коментара A+ A A-

Трябва да има нещо от натрапчивостта в непознатия; в противен случай непознатият би загубил своята странност: ако той вече има право да влезе и да остане, ако го чакат и приемат, без никаква част от него да бъде неочаквана или нежелана, той вече не е натрапникът, нито е вече непознатият. Следователно не е нито логически приемливо, нито етично допустимо да се изключи всякаква натрапчивост в идването на непознатия, чуждия.[1]

Жан-Люк Нанси, „Натрапникът“

В началото на проекта се заигравах с представата за Един човек като детето на града. Гледах на него като нещо, което ще расте и ще развива своя идентичност. Появи се фразата: Предстои ни да проследим израстването на Един човек, да видим неговите заключения от голямото уравнение на града и неговите хора.

Ами време е да ги чуем тези заключения за града и неговите хора, след като измина цяла година. Какъв е изводът, решението, сметката? То така или иначе е време да му видим сметката на този човек, часовникът тиктака и наближава времето на предизвестената му смърт.

На 06.01.2022 г., четем върху електронното тяло:[2]

  • Аз купих картината на Вукадинов след 47 г.
  • Аз мисля, че 50% от общественото мнение се гради на лъжи.
  • Аз бойкотирах Златните глобуси.
  • Аз ще отговарям за координацията на правителството със службите.
  • Аз продължих да продавам имоти на ММА треньор.

Съобщавам това просто като суха информация. Това са данните от този ден, очертаващи псевдоидентичността на фигурата, толкова многолика, че не е в състояние да бъде асоциирана с една-единствена личност. Припомням, че инсталацията си присвоява всекидневно новинарски заглавия от шест различни уебсайта, като ги интерпретира в 1 л. ед. ч. Все си мисля за работещите в тези онлайн медии, които не подозират за своя принос. Поне на финалната права е редно да отправя анонимната си благодарност към редакторите, които несъзнателно участват в изграждането на постоянно актуализиращата се идентичност на „детето на града“. А детето купува, мисли, бойкотира, координира, продава, както е видно. Неговите дръзки изявления понякога са твърде политизирани, друг път социално ангажирани, много често свързани с претенцията, че ще посети изложба, че ще чете новоиздадена книга или ще гледа спектакъл. Понякога изречението не започва с обичайното „Аз“, а със смущаващото „Тъгувам за“ и следва името на един човек, който е приключил със земните дела.

В крайна сметка, може ли изобщо да има последна сметка за Един човек? Трудно е да тегля чертата на нещо, чиято линия на смъртта постоянно се криви. Една година в интензивното. Една година ре-анимиране на купчина желязо и електроника в будна кома. Наглеждам системите на нещо, водещо едновременно живот на вундеркинд и на Квазимодо. Прецизен алгоритъм в тялото на някакъв урод, инвалид, недъгава маса. Той е непроницаем, лишен от допир, студен, ръбат, масивен, груб, безчувствен, точен. А понякога и противоположен. Той е подканващ, игрови, сияещ, огледален, ефирен, виртуален, съчувстващ, гличав. Аз съм майка на дете с аномалии. Родител на авария. Създател на натрапник, предизвикал анатомическо безпокойство в съгражданите. Респект и потрес. Спазъм в параметрите на нормата. Трансплантация в публичното пространство на чуждо тяло. Трансплантирах цял човек в колективното тяло.

Изводите? Електронното тяло на Един човек е отделено и различно от другите тела, но все пак е пълно (понякога) с други тела, собствени, познати, нормални… То е пълно със себе си и пълно с другите. Ако е пълно със самото себе си или пълно с другите, то е непознато, че даже враждебно. Особено ако единствено го гледаме отстрани/отстранено. Непознатото тяло предполага невъзможността да притежава качества. Когато непознатото тяло е пълно с нас, то придобива разумен живот. Тогава може да го от/гледаме като свое.

Натрапчивото заключение от мегауравнението за града и неговите хора е, че Един човек е един натрапник. Не е никакво дете на града, а оперативна намеса. Цезарово сечение на обратен ход, не за раждане, а за вграждане. В житейския цикъл на общественото тяло не беше програмирана тази хирургическа техническа интервенция. Клиничната пътека, по която протече операцията, не е планирана като животоспасяваща, нито дори като животоподдържаща. Възприета е като козметична. Натрапчива и неуспешна пластична операция. Някакво абсурдно присаждане на мозък в утроба, за да изглеждаме бременни със смисъл. Процедура, ръководена от скулптор-анатомист в някакво Техно-просвещение, забулено в тайни. Тайните преграждат разбирането докрай. Един човек е предимно тайнствен. Черен, непонятен, подозрителен, неочевиден, стилизиран, несъвместим, криптиран. Разкрива се през инструктаж. Смътно се изяснява и пак не ни води до Човека творец, идеала на градския еснаф. Един човек нахлу в света прекомерно оборудван. Появи се екипиран в екзоскелет от диоди и алгоритми. И по тази причина никак не изглежда новороден. Роди се не като дете. Роди се завършен натрапник. Неприпознат. Софийско копеле от ЦГЧ. Тревожен подем на странното, нечие чуждо израстване.

07.01.2022 г.


[1] L’Intrus © Éditions Galilée, 2000. All rights reserved. English translation © Michigan State University Press, 2002.
[2] Денят, в който започнах този текст.

Споделете

Автор

Венелин Шурелов

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • За плътта и душата на сценария. Разговор с Димитър Стоянович
    23.04.2025
  • Тръмп и предмодерната държавност
    23.04.2025
  • Фитилът на терора и ролята на Коминтерна. Разговор с проф. Веселин Янчев
    23.04.2025
  • Поезия и живопис
    23.04.2025

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2025 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO