Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

Музикален колаж от гласове, концертни преживявания и истории от 50-годишнината на Белградския джаз фестивал

Изтеклата 2021 г., макар и нелека, гледана от камбанарията на пандемията, ще бъде запомнена и с джаз годишнините на Балканите: 10-и юбилей на Прилепския джаз уикенд, 20 години „Оффест“, 30 години Джаз фестивал „Варненско лято“, 40 години Скопски джаз фестивал и 50 години от създаването на Белградския джаз фестивал – втория по възраст на полуострова след Джаз фестивала в Любляна, подготвящ се за своето 63-то издание. Летоброенето в Белград поради особената история на региона и прекъсването заради войните през 90-те е малко по-особено. Та затова от 26 октомври до 1 ноември 2021 г. Белградският джаз фестивал, член на голямото семейство на European Jazz Network, хем честваше половинвековна история, хем стана само на 37. От гледна точка на човешката възраст тази математика съвсем не е лоша (и сякаш съвсем закономерно артистичният директор и програматор на фестивала – известният джаз журналист Воислав Пантич, иначе е преподавател по математика). Та кой не би искал да е на 37, но да има опита и знанията на 50-годишен?

Но да върнем лентата към далечната 1971 г. Какво виждаме в афиша: имената на Дюк Елингтън, Дизи Гилеспи, Телониъс Монк, Арт Блейки, Орнет Колман, Майлс Дейвис… През следващите две години, докато форумът още носи името Newport Jazz Festival, към тези имена ще бъдат добавени още имената на Мингъс, Оскар Питърсън, Дейв Брубек, Кенънбол Адърли, Сара Вон, Гари Бъртън, Елвин Джоунс, Би Би Кинг, отново на Майлс… И после: Сони Ролинс, Маккой Тайнър, Албърт Кинг, Джордж Дюк, Мъди Уотърс… Да продължаваме ли? Защото още не сме излезли от 70-те!... Само примигване – и цяло десетилетие сякаш е изминало. Още едно – и вече сме в 1990 г. На последното издание преди разпадането на Югославия в афиша имаме отново Дизи Гилеспи, Гари Бъртън, Джими Смит, Маккой Тайнър.

Фестивалът е възстановен през 2005 г., а дали това, че официалната 50-годишнина беше през 2021, а не през 2020 г., се дължи на пандемията, или на една административна мистерия в летоброенето през късните югославски години, само можем да гадаем. Но както би казал един доста по-млад, но и доста мъдър за годините си пловдивски фестивален организатор: „Понякога не само кръглите годишнини са юбилейни“. Погледнато от този ъгъл, 37-ото юбилейно издание на Белградския джаз фестивал беше празник на музиката. Съвсем истински. Въпреки червената COVID зона, въпреки едновременното изискване за ваксина и PCR, за да минеш сръбската граница на връщане, въпреки че светът отново беше навлязъл в режим да ни убеждава, че културата е необходимата жертва в името на здравеопазването... А чудото в случая е, че в крайна сметка хем нямаше драстични случаи на заразени по време на концертите (нито за седмицата на Белградския фестивал, нито за четирите следващи дни на джаз фестивала в съседно Панчево), хем нито един концерт не беше отложен или заменен с друг поради невъзможност на артисти да пристигнат. Което дава нелоши надежди за бъдещето на фестивалния живот не само на Балканите, но и въобще – в този луд, луд свят.

В най-новата си история (от 2005 г. насам) Белградският джаз фестивал се различава от форумите в Скопие, Любляна, Сараево и Варна, а и от себе си в ранните години по това, че е не толкова кураторски фестивал за ценители, ориентиран към авангардното, колкото фестивал, чиято цел е да покрие по-широк спектър явления и направления в музиката, която днес наричаме „джаз“ – без това да е крачка назад по отношение на качеството. Работещата формула за концертните пространства през последните години е следната: основна концертна програма в залата на „Дом омладине“ – с размерите на голям киносалон (слизаме едно ниво под земята) – тази година с музиканти като Rymden (Буге Веселтофт + 2/3 E.S.T.), Азиза Мустафа Заде, Брад Мелдау, квартета на Арилд Андерсен, вечер, посветена на полския джаз, Маркус Щокхаузен; вечерно-полунощна програма (до два след полунощ дори в работни дни) в зала „Американа“ (един етаж нагоре) – с хардкор-джаз групите Spinifex на Тобиас Клайн, Angles 8 на Мартин Кюшен, италианците Ghost Horse… Концертната зала „Комбанк дворана“ (от другата страна на улицата) е предназначена за по-грандиозни проекти, какъвто беше концертът на кьолнския Subway Jazz Orchestra, дирижиран от Мария Шнайдер… А тук нека дадем думата и на хората, с които успяхме да се срещнем на фестивала.

Артистичният директор на фестивала Воислав Пантич за програмирането

„На първо място, ние като фестивал, който е с общински бюджет, следваме определен правилник, приет преди петнайсетина години. В него пише, че фестивалът има задължението да представя световната джаз музика от всички краища на света и родната джаз сцена, така че нашата отговорност към обществото е да показваме и новия сръбски джаз. Форматът, до който стигнахме през годините и виждам, че добре функционира, е винаги да имаме една тукашна група за откриването – но с оригинална нова продукция, с гост-музиканти от други страни – както Fish In Oil с Марк Рибо или Eyot с Пийт Джъдж и Джейк Макмърчи от Get The Blessing през последните години, или тази година – MajaMisty Trio с Улрих Дрекслер. Та имаме такъв акцент на откриването, а после – и отделна сръбска шоукейс вечер с три по-млади групи. Един градски фестивал с толкова дългогодишна традиция трябва да е баланс между твоите вкусове и тези на публиката. Разбира се, всеки има свои граници и трябва много добре да знаеш кога да кажеш „това – да, това – не“. Мен лично въобще не ме интересуват групи, които не създават креативна музика. Джазът отпреди половин век ме занимава в по-малка степен, отколкото джазът от наши дни. А дали в крайна сметка ще се получи нещо по-поетично или по-авангардно, с повече уклон към ЕСМ или към Clean Feed (европейски лейбъл за авангарден джаз и фрий импровизация, б.а.), или пък ще залитнем към скандинавска поетика, това са неща, които се самобалансират помежду си. Например, ако на Белградския фестивал имаш 25 групи и 15 от тях са европейски и всяка от тях е от различна страна (а най-често е така), съвсем естествено нещата се смесват и се получава по-широка палитра. При американците не чак толкова. Примерно, ако слушаш албуми на артисти, записващи за Blue Note, виждаш, че те са създадени по малко или повече еднакъв начин. Това е тяхната традиция. Като минеш обаче от отсамната страна на Атлантика, виждаш много по-голямо разнообразие – в смесването на джаза със съвременна класика от ХХ век, с фолклор, с какво ли още не; в начина на изразяване на различните музиканти. Независимо дали ще е повече писана музика, или тотална „пироманска“ фрий импровизация като при някои скандинавски или португалски състави. Е, от всичко това гледаме да има на фестивала. А ако накрая хем се усеща твоят почерк, хем си изпълнил отговорно ангажимента си към публиката, значи се е получил успешен фестивал.“

Легендарният норвежки контрабасист Арилд Андерсен за личния джаз

„Работил съм по звукоизвличането през целия си живот, защото за мен звученето на даден музикант е неговият почерк в музиката. Много познати музиканти първо ги разпознаваш по звука и чак след това чуваш фразите, които са изсвирили. Чуваш една нота, изсвирена от Стен Гец, и знаеш, че това е Стен Гец. Един тон от Майлс Дейвис – и знаеш, че това е Майлс Дейвис. Върху тази своя идентичност съм работил цял живот – да постигна толкова прецизен, ясен и чуваем тон на контрабаса, че да можеш да запееш мелодия, стъпвайки само на него. Това е моят почерк и джазът позволява подобни неща. Джазът, който аз обичам да свиря, го позволява. В американския традиционен джаз нещата са по-разграничени – имаш ритъм секция (контрабас и барабани) и солиращи инструменти. Когато съм свирил с американски музиканти, съм изпитвал удоволствие и от тази роля – да суингирам или да свиря разхождащ се бас. Но в собствената си група не искам да влизам в такава роля. Искам да съм като всички останали – да мога да задавам нови насоки и да променям посоката, докато свирим. Това е моята музика, без значение дали ще я наречем джаз, или просто импровизация. Моят джаз, който ми дава свободата да вземам решения.“

Полският тромпетист Пьотър Дамашиевич за срещата между Европа и Африка

„Живял съм в Африка известно време, в Южна Франция, в Норвегия… Много важни пътувания в моя живот бяха до Индия и Япония, разбира се, и до Щатите, където се докоснах до свободата, която ти дават корените на джаза. Но най-важно сякаш се оказа времето, прекарано в планините в Полша – сред обикновените хора, откривайки и преоткривайки собствените си фолклорни традиции. Искрата, която запали всичко, обаче дойде от Африка… В Африка, където бях отишъл да преподавам, бях припознат не като образован човек, не като учител или като джаз музикант, а като народен музикант – с тази бяла риза с шевици, с която съм сега. Видяха ме като музикант от Севера, който свири на тромпет музиката на своята страна. И именно затова толкова естествено започнахме да свирим заедно. Когато си приел и органически, и духовно собствената си култура, тогава по-лесно общуваш и с Другия. А планинците в Полша вече бяха събудили у мен тази първична склонност към музиката. Те не са професионални изпълнители, а просто живеят музиката: пеят, защото живеят, и живеят, защото пеят… И в Африка попаднах на същото.“

Мартин Кюшен, шведски фрий джаз саксофонист, за концертите в пандемични времена

„Започнахме преди почти двайсет години като трио и всеки път, когато нов гост-музикант идваше в групата и оставаше, добавяхме бройката на състава към името. Бяхме Angles 6, бяхме 8, накрая стигнахме до 9 и си останахме така. Преценихме, че е глупаво всеки път да сменяме името, макар че сега пак сме 8. В началото името дойде като желание да погледнем на джаза от нов ъгъл, което също звучи глупаво… Но да, последната година беше тежка за многочленните формации и макар нещата да се пораздвижиха сега, все още не е същото. Усеща се и в публиката, която е облечена по различен начин (под „облечена“ в течение на разговора става ясно, че се има предвид носенето на маски – б.а.), усеща се и в самата зала. Хората днес са някак разделени – едни могат да игнорират това тягостно усещане и все пак да се чувстват добре на концерт, други – не. Което не означава, че едните или другите са по-добри хора. Никой не е щастлив в тази нова ситуация, но факт е – има я и тя ни разделя. И някак без да искаш, попадаш в едната категория, от едната страна. Тъжно е, че когато човечеството най-много се нуждае от духовност, светът става все по-малко духовен. Това със сигурност е най-голямото събитие, случило се в моя живот (сега съм на 55), но в крайна сметка трябва да продължим напред. И да продължим да разговаряме помежду си за него, без да се превърнем във врагове едни на други.“

Буге Веселтофт, Магнус Йострьом и Дан Берглунд за общите вдъхновения

Финалът на този текст е в малко по-оптимистичен шведско-норвежки ключ: други три легенди – пианистът и създател на лейбъла Jazzland Буге Веселтофт и двамата членове на E.S.T. Магнус Йострьом и Дан Берглунд говорят помежду си точно след концерта на общото си „космическо“ трио Rymden, разговарят за влиянията в общата си музика, връщайки се много години назад преди създаването на триото…

Буге Веселтофт: През 90-те много джаз музиканти в Европа бяха повлияни от течения, различни от джаза, включваха повече рок прийоми, елементи от немската традиция в електронната музика или дори краутрок (жанр от края на 60-те години, създаден от западногермански групи, б.р.). Имаше толкова много неща, подходящи за добавяне към джаза. Тогава това беше сякаш голямо движение, което продължава и днес и ние някак си сме част от него. Слушаме много традиционна скандинавска музика и рокендрол…

Магнус Йострьом: И класика. И разбира се, стоим на раменете на всички преди нас в тази музика – Арилд Андерсен, Ян Гарбарек, Йон Кристенсен… Някак си ние поехме по свой път, но тези преди нас са ни важни и днес…

Дан Берглунд: Сравняват ни с един тромпетист например. Майлс Дейвис се казва, ха-ха…

Буге Веселтофт: С кого? С кого?...

Дан Берглунд: С един тромпетист, Майлс Дейвис се казва. И той като нас е взел множество влияния от поп музиката, от соул традицията от 60-те, от фънка. И е създал нещо свое от тези елементи…

Магнус Йострьом: И от рапа също…

Буге Веселтофт: Наистина ли? И от рапа – виж ти… Но самата история на джаза е такава – той винаги е взимал от всякакви други музики. Ето, джаз-рокът, латино джазът – те са родени от тази среща. Или вземете за пример 30-те години на миналия век – след Първата световна война американският джаз е бил силно повлиян от джипси джаза от Франция. Така че джазът винаги е бил в движение. Ако спре, той просто ще умре. Нека да продължава да се движи и развива…