Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

„Палечка“, Мишел Сер, превод от френски Рада Шарланджиева, художник Веселин Праматаров, издателство СОНМ, 2021 г.

Мишел Сер вярваше, че новите технологии носят повече свобода и демократизация на обществата. Те са и в основата на третата антропологична революция, на която е посветено есето му, излязло на български почти десетилетие след написването си. При появата му критиците заговориха за наивността, с която френският философ приветства дигиталната епоха.

Да, Мишел Сер не харесва нравоученията на „старите мърморковци“, които вещаят катастрофа на цивилизацията, и си признава, че съзнателно практикува „борбен оптимизъм“. Той не отрича заплашителните страни на процесите, които преживяваме днес, но гледа на тях като на възможност. Затова преминава на страната на младите от поколението „Палечка“. Дава им с нежност името на Андерсеновата героиня, защото умеят чевръсто да движат палците си по клавиатурите на устройствата. В трите си части есето разглежда антропологичните промени, които са в ход, и произтичащите от тях трансформации в образованието и обществото. Изводът може би е стряскащ за някои: „Светът толкова се е променил, че младите трябва да измислят отново всичко: начин да живеят заедно, институции, начин на съществуване и познания“.

Днешните млади са различни – те растат в градове, а не сред животни и близо до земята, но са много по-чувствителни към околната среда. С напредъка на медицината и липсата на глад животът, който ги очаква, е по-дълъг, а новите технологии са променили не само представата им за време и пространство, но и мозъците им – четенето и писането на кратки съобщения не активират същите неврони, както работата с книги. Телата на нашите деца вече не са същите, а обитавайки виртуалния свят, те не живеят в едно и също пространство с нас. Форматирани от медиите и от рекламата, потопени в информационен океан, на тях им липсват способност за концентрация и систематичност. Те не усвояват знания като нас, подчертава Мишел Сер, „нямат същата глава“, те разбират по друг начин. „Ние ги заливаме с претенцията, че им даваме образование, но сме заседнали във време, което те не познават.“

Мишел Сер обяснява мутациите на човешката памет с преминаването от устното слово през древността, когато тялото е било жива книга, към писмеността и по-късно към Гутенберговата епоха, когато знанието се материализира в свитъци и книги. За да се стигне до дигиталния свят, в който Палечка държи пред себе си „своята глава“ – компютъра, а когнитивните ѝ способности са изнесени извън нейното тяло. Тук авторът не без ирония въвежда легендата за отсечената глава на св. Дионисий, епископ на Париж. Какво остава на раменете на децата ни – щом знанието, паметта, възможността да решават сложни задачи са влезли в телефоните им? Дали не идва краят на ерата на знанието?

Нужен е обрат в педагогиката, ролята на преподавателя се променя, убеден е професорът, преподавал половин век на почти всички географски ширини. Институциите училище и университет вече не са крепости на знанието, всеки може да стигне до него с няколко клика. И за разлика от предишните поколения „послушковци“ Палечка все по-малко се интересува какво казва гласът от катедрата. Това обяснява бърборенето в класната стая и университетската аудитория – младите не могат да бъдат заставени да замълчат, те нито четат, нито желаят да слушат. Йерархията и доброволното подчинение на знанието вече са в миналото. Това се отразява и на телата, доскоро дисциплинирани и обездвижени, днес пред компютъра всеки е пилот и вече няма зрители, подчертава авторът. И търси отговор на въпроса какво ще запълни „празните глави“ – може би отграничаването на мисълта от знанието е продуктивно, може би откривателството сред информационния хаос е „единственото интелектуално действие“… Да, но тъкмо тях днешното училище не толерира.

Книгата хвърля светлина и върху други процеси – разпада на професионалните и социалните принадлежности, отпадането на презумпцията за некомпетентност, в края ѝ откриваме образа на виртуалната колективност, в която всеки участва в лично качество – бих казала, утопичен образ. Но дори само първите две части са достатъчни, за да оценим прозорливостта на Мишел Сер за промените в образованието, които все някога ще започнат.