Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

„Русия винаги мисли своята идентичност pro или contra другата страна в този дуалистичен универсум. Има свят, който е „не-Русия“, и Русия, която е „не-светът“

Изглежда не е случайно, че като първопричина на войната, която запали Русия на 24 февруари т.г., мнозина подозират обезумяването, полудяването на Путин. Защото наистина това, което той направи само за двадесетина дни, откак в онази в онази ранна утрин нахлу в Украйна, е безумно срутване на всичко, което Русия се опитваше да поддържа като свой „исторически образ“. Разрушаване е за поне три поколения от тук насетне на целия ѝ „исторически образ“. Русия – „вероломно нападнатата“ на 22 юни 1941 г. „от Хитлерова Германия“, бе превърната от Путин за часове във „вероломен нападател“ по чисто Хитлеров образец. Русия от водеща винаги „свещени и освободителни войни“ – срещу Наполеон през 1812 г., срещу „кафявата чума“ през 40-те години на ХХ в., бе превърната от Путин в обект на свещената война на украинците от „московската чума“, нахлула в нейната земя. Пред лицето на ужасяващите кадри с трупове на жени и деца, на разрушени домове, на тълпи от – обстрелвани в пътя им към неизвестното – бежанци, изгоря за поколения наред легендата за „безгранична руска състрадателност“, за „безценната детска сълза“ (по Достоевски). Специално на нас, българите, привличането в руската армия на бандите от чеченски и сирийски главорези ни напомня за ужаса на „башибозука“, само че този път башибозуците бяха в редиците на „най-християнската страна“.

Гръмотевично се сгромоляса „православната цивилизация“, с която Русия – обединила около себе си „всички православни (и по-специално славяно-православни) народи“ – възнамеряваше да се противопостави на „западния секуларизъм“ и „духовна развала“. Та Путин изтребва днес една в мнозинството си православна нация, при това разорява земите, откъдето Православието се е разпростряло в Русия. Църквата страдалец, мъченическата Църква, преживяла болшевишките гонения, устояла на изкушението на отстъпничеството от вярата, позорно се провали в изкушението на придворното жречество. С подкрепата си за братоубийствената война се превърна в Църква на Каин и стигматизира целокупното Православие в световен мащаб.

Вместо да възтържествува за броени денонощия на Майдана в Киев, за двадесетина дни Русия бе намразена буквално от целия свят. Вместо онзи „катехон“, който задържал идването на Антихриста, със заплахата за глобално-ядрено унищожение Русия се превърна в глобалния Армагедон. Дори да сломи Украйна, превръщайки я в развалини, Русия на Путин вече претърпя поражение, каквото не е преживявала нито една страна от „империалистическия Запад“, водила регионални войни в последните седемдесет години. Да, светът е възмутен от Русия, така както от никой друг в тези последни седемдесет години. Светът намрази Русия, не желае при себе си нейните „таланти“, нейните „творци“, нейните оперни „прими“, нейните спортисти и затова те всички трябва да се сърдят именно на своя Путин. През миналия век Хайдегер също бе голям мислител, но и до днес носи петното на колаборацията с Хитлеровия режим, Лени Рифенщал също бе много талантлива режисьорка, но завинаги е стигматизирана от своя „Триумф на волята“. И това не е несправедливо, това е основателно.

Та казвам: не е ли това някакво внезапно, катастрофично руско (или поне персонално Путиново) обезумяване? Да срутиш за дни целокупния си „символен капитал“, да се превърнеш за дни в потенциалния погубител на света – на целокупното Божие творение?

Там е работата, че светът дълго време не си даваше достатъчно ясна сметка за дълбоките исторически корени на тази разразила се днес лудост. А те са заложени дълбоко в тъй склонния към самовъзхваляване руски „дух“.

Та нека си дадем сметка за триумфалистката идеология, която е дълбоко загнездена в тази страна от поне сто и петдесет-двеста години. Нека си дадем сметка, че сред този народ за седемдесет години (от 1917 г. до 1989 г.) бе извършено най-мащабното братоубийство, което е извършвано някога в историята, и при все това огромната част от руснаците не го зрат като грях, а като… „велико изпитание“. Тази идеология по правило стилизира Русия като множество от Авеловци, но не и като множество от Каиновци. Стилизира я като народ, който винаги е „в дълбочината си“ здрав и безобразията в него винаги са дело на „други“ – непринадлежащи на този „в дълбочината си“ здрав народ. Руснакът е Авел – Каин е „рожба на западния универсализъм и расизъм“, който „роди и болшевизма и расизма“ (виж мъдруванията в този дух и на днешния Путинов идеолог Александър Дугин). Ето защо разкаянието е дълг на „западните“, а към руския „народ мъченик“ трябва да се изпитва задължително и само потресенено удивление. Светът е длъжен да бъде удивено потресен и потресено удивен от „руските трагедии“ на ХХ век, но не може, няма право да се страхува, да се опасява, да се пази от същите онези, които за по-малко от век избиха двайсет милиона души само у дома си, а след това изнесоха тази индустрия на убиването и върху териториите на цяла Източна и Централна Европа. Няма никакво право да ги „сдържа“, да ги „карантинира“ – да води „политика“ спрямо тях. Може би трябва дори да ги компенсира заради „великите страдания“, които другите не са преживели. Кога – нека си дадем сметка – Русия се покая за престъпленията на комунизма? Да, тя призна неговото поражение, но не се покая и не се кае за него. Тя е негова жертва, от която светът „се възползва“ и затова тя – жертвата му – трябва да го накаже. Някой и някой винаги друг се опитва „да извади душата на Русия“. Довчера това бе споменатият болшевизъм, днес е „разтленният либерализъм“. Русия обаче със сигурност ще го отхвърли и днес именно от нейната „богоизбрана“ земя ще трябва да започне походът срещу този „либерализъм“ в световен мащаб. Болшевиките от вчера бяха всякакви, но не и руснаци. Те, както и днешните, които атакуват тази страна, са все „западники“ (вълшебна дума – типично руско изобретение, обясняваща вечните руски страдания).

Нека по-нататък си дадем сметка, че за историко-политическото съзнание на своите обществени и властови кръгове Русия открай време се самопреживява като страна от същностно-дуалистичен универсум. Тя винаги мисли своята идентичност pro или contra другата страна в този дуалистичен универсум. За нея няма просто „Европа“, „Америка“, „цивилизацията“. Има свят, който е „не-Русия“ и Русия, която е „не-светът“. И всеки от тези два полюса е определен негативно спрямо другия. Така „Европа“, „Западът“ е светът, в който руското е отречено, в който цари противоположното и враждебното на руското. И обратно: „Русия“ е свят, в който се отстоява противоположното на „европейското“ и „западното“. Но щом това е така – като започнем от онези „почвеници“ от XIX в., та до днешните „евразийци“, Русия трябва да изличи Европа и Запада първо в себе си, а после и там, в Европа и на Запад, за да изцери света от… самия него, за да го просветли със светлината си и да го „осъществи“ (русифицира).

Това съхранява в дълбините на Русия нейната травматична агресивност и агресивен травматизъм по отношение на света вече десетилетия. Бавно я обезумява и редом с перманентно триумфалистичната ѝ неразкаяност произраства от дълбините ѝ онова, което днес ни се вижда като внезапно полудяване.

Доколкото е полюс в перманентно-дуалистичен универсум обаче, Русия „по дефиниция“ не е държава, мислена от управляващите и народа ѝ в своите политически граници. Тя е държава – мистически организъм, предопределена от „съдбата“ да има (и да има правото да има) свое „жизнено пространство“. И това „жизнено пространство“ си е нейно, независимо какви (и колко) други политически образувания съществуват в неговите мистически очертания. Каквито и с колкото и различна история да са те, щом са в неговите очертания, те не са и не могат да претендират да са същински самостоятелни, международно правни субекти. И самият факт на наличието на тези други политически образувания в пространството на „руския мир“ е вече онтологична агресия срещу него. Агресия срещу Русия, а не независими решения на страните от бившия съветски блок в Източна Европа са и интегриранията на тези страни в ЕС и НАТО. Русия – убеден е Путин днес – е „нападната“ със самото им присъединяване към тези западни блокове.

„Агресия“ следователно е самото съществуване на независима Украйна, но – трябва да го имаме предвид, за да не се изненадваме от „обезумяване“ в бъдеще – и самото съществуване на независима Грузия, Молдова и т.н.

Така или иначе, тези дълбинни, отдавна съществуващи и развиващи се „болести“ на историческа Русия резултират днес в „обезумяването“ на Путин. И символното поражение, което това „обезумяване“ ѝ нанася в наши дни, не бива да ни оставя без свяст за бъдещето.

Калин Янакиев (род. 1956 г.) е професор по културология във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на множество книги: „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Светът на Средновековието“ (2012); Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019) и др.