Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

Разговор с художничката Алла Георгиева в десетия ден от войната

Как преминават дните ви след 24 февруари, когато Русия нападна Украйна?

Станаха много тежки – дълги дни, в които следиш какво ще се случи. Както повечето хора, и аз до последния момент не вярвах, че това е възможно. Когато се събудих, Чавдар ми каза: „Войната започна“. Попитах го: „Каква война?“. Ние, хората от моето поколение, гледахме войната от екраните на телевизорите. Възпитани сме, че тя е нещо ужасно, но е далеч от нас, случила се е с нашите родители, с дядовците и бабите ни. Моят дядо е безследно изчезнал през 1942 г., вкъщи пазим едно малко листче, на което пише: „Пропал без вести“… Струваше ми се, че това е много далече, че няма как да се случи, че живеем в обновен свят.

В началото имаше малко източници на информация, но човек е приспособимо същество, бързо намира всичко, което му трябва. Открих украински канали, които почасово следят войната. Някои от тях през ден бяха блокирани, сега имам една още по-тясна връзка – харковска мрежа, изключително добре организирана, която дава текуща информация, има много видеа от случващото се в момента, дори кога обявяват въздушна тревога. Нощем се събуждам и я включвам.

Гледам да публикувам важна информация във Фейсбук – това го усещам като моето предназначение, времето го изисква. Всеки на своето място трябва да направи нещо необходимо, за да свърши войната, да се знае кой е агресорът. При нас, за разлика от Русия, не е опасно да участваш в подписка срещу войната, това е въпрос на лична съвест. Всеки сам да се определи къде е – дали изпитва съчувствие към народа, който е нападнат, или повтаря руски лъжливи опорки. Трябва да умееш да разграничаваш фактите от пропагандата.

Поддържате връзка с ваши колеги и приятели в Украйна. Те какво споделят с вас?

Много мои колеги отдавна не живеят в Украйна, но имам и много близки хора там. Моята приятелка Наташа Мироненко, която е от най-добрите графици в Украйна, е сама там с две котки и ми пише: „Защо ме бомбардират? Какво съм им направила?“. Хората не могат да проумеят, че това се случва. Обадих се на една приятелка художничка, дъщеря ѝ е болна и те не могат да тръгнат. Няма и кой да им помогне. Приятелката ми е преживяла инсулт и казва, че не може дори да излезе да пазарува, защото вдига кръвно налягане от звука на експлозиите. Аз по телефона ѝ провеждам психотерапия, а тя ми благодари. Много е важно да се знае: хората там имат огромна нужда от подкрепата отвън. Едно от малкото неща, с които можем да им помогнем. Поканила съм всички мои приятели – те сами решават накъде да тръгнат. Имам няколко приятелски семейства с много деца, които вече пътуват към Западна Украйна.

За Путин е важно да превземе Харков и да се отчете пред елита. Ако първите дни обстрелваха военни и други стратегически обекти, то сега обстрелват жилищни райони. Брат ми живее в Харков в такъв „спален“ район. В началото са се криели по цели дни и нощи в скривалището, но и той тръгна на запад със семейството си, с децата и внуците. Много е опасно да се придвижваш по пътищата, има нападения от мародери, обстрелват бежанците.

По време на първия локдаун нарисувахте вашите преживявания в дневник. Сега правите ли същото?

Много хора ме питат за това. Ако бях в Украйна, щях да водя дневник. За мен това е освобождаване от напрежението, от тревожните мисли, освен че фиксирам конкретен исторически момент. Но аз съм тук, а и не поставям себе си във фокуса на събитията. Реших, че не е честно да водя такъв дневник. Впечатленията се натрупват така или иначе в главата ми, може би ще се проявят по-нататък. Никой от моите приятели в Харков не работи в момента, те фактически оцеляват – трябва да намерят храна и да успеят да се скрият от бомбардировките.

Какви са вашите наблюдения за българските реакции на случващото се в Украйна?

Направи ми впечатление, че малко хора излизат на митинги в подкрепа на Украйна, за разлика от хората в Европа. Като че ли българите не ги засяга този проблем, не е тяхната война, което е разбираемо, не мога да ги съдя. Очевидно войната не ги плаши, само когато имаше пожар в Запорожката АЕЦ, изкупиха лекарствата с йод. Но голяма част от моите български приятели изключително много ме подкрепят. Мислещите хора определено знаят какво се случва, добре информирани са за това какво представлява Путин.

През 2015 г. вие направихте изложба „Нашето! Музей на диванните войни“, която от днешна гледна точка предусеща войната.

Беше след Майдана в Киев, когато за първи път се прикачих плътно към компютъра и се влях в „диванните“ войски. Тогава започна хибридната информационна война, в интернет се появиха т.нар. етнофолизми, обиди на етническа основа, неологизми, образувани в резултат от словесни престрелки. Наблюдавах и анализирах как една нация може да издевателства словесно над друга. Сега ситуацията е коренно различна – не очаквах да се случи, но словесните бомби, езикът на омразата се превръщат в истински бомби. За съжаление населението извънредно много се поддава на медийни манипулации. Информационната война днес формира мисленето на руснаците за Украйна. Те са убедени, че войната е една операция, коригираща „лошите украинци“, които са наречени „нацисти“. Няма никакво основание да се наричат така хората, които се бореха да махнат корумпираното управление, за своята свобода, демокрация – нещо непознато на руснаците, които от години живеят в диктатурата на Путин. Те не знаят какво означава да имаш свободен печат, право на собствено мнение, да рисуваш карикатури на политици. Властта в Русия направи съюз с Църквата, много хитър манипулативен ход от страна на кагебиста Путин, за да задържи своята власт. Руските православни свещеници освещават бойните оръжия, с които руснаци убиват своите братя украинци. Поразих се от военния храм в Подмосковието, който беше осветен през 2020 г. За какво православие става дума? Храм на войните с образите на разни пълководци, начело със Сталин – диктатора, нанесъл най-страшните щети на Русия. И те са изографисани наред със светците. Има го и агресора Путин. Всички сме свидетели на това безумие, светът наблюдава скован от страх. Путин шантажира света с ядрено оръжие. Украйна е отдадена на разтерзание на този психопат и ние наблюдаваме безсилни.

Украинците, особено млади хора сред тях, поразиха света с моралната си устойчивост и високия си дух. На какво се дължи това?

Когато дълго си живял в мръсен въздух и изведнъж поемаш глътка чист, веднага усещаш разликата. Украинците глътнаха въздуха на свободата след Майдана. Затова може би не могат да си представят, че трябва да живеят под ботуш. Вече имат друга философия за живота.

Как си представяте живота в Украйна след войната?

Украинците много обичат едно стихотворение, „Никога няма да сме братя“, написано от Анастасия Дмитрук през 2014 г. Ние наистина сме били братя, с общи корени в Киевска Рус, част от семействата ни живеят в Русия. Когато един ден тази война спре, огромната травма, която преживява Украйна, ще бъде като тази, която е преживял Съветският съюз след Втората световна война. Плач за убитите близки, за разрушените домове, градове и села, усещане за разсипан и унищожен живот. Тази травма ще е дългосрочна и никога няма да се забрави. Руснаците ще се възприемат като предатели и врагове и омразата, изглежда, ще бъде взаимна. Украйна е била разделена в някаква степен на източна и западна част, на говорещи руски и украински, но в момента се усеща единство. Путин неочаквано направи точно обратното на това, което искаше. Вече се утвърждава украинската единна и сплотена нация, която се бори за своята свобода, независимост и достойнство.

Въпросите зададе Людмила Димова

Алла Георгиева е родена в Харков в Украйна. През 1980 г. завършва Харковска държавна академия за дизайн и изкуство. Живее в България от 1981 г. Работи в областта на живописта, рисунката, фотографията, инсталацията, обектите, видеото, пърформанса и карикатурата (съвместно с Чавдар Георгиев). Занимава се последователно и критично с проблемите на идентичността. Една от основателките на българската женска арт група „8 март“ (1997). Сред многобройните ѝ самостоятелни участия на художествената сцена през последните години се открояват: „Нашето! Музей на диванните войни“, Гьоте-институт, 2015 г.; „Животът е песен“, галерия „Структура“, 2018 г.; „Музей на Жената/Колекция на Алла Георгиева“, къща музей на Вера Недкова, 2020 г.; „Коронавирусът в България. Дневник“, Национална галерия/Квадрат 500, 2021 г.