Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

„Христос възкръсна. Размисъл върху християнските празници“, Оливие Клеман, превод от френски Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2022 г.

„Намалява вярата, засилва се религията.“ Тази тревожна констатация на Александър Шмеман звучи все така актуално и обезпокояващо. Особено в днешните дни на война, когато патриархът на Руската църква зове не към мир, а към „борба с метафизическо значение“. От позицията на вярващ или на религиозен човек прави това? И каква е разликата между вяра и религия в този случай? Вероятно разминаването между тях е изразено най-добре от самия Христос в словата Му към самарянката: „Настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца... Но иде час и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят“ (Иоан. 4: 21–23). Не е ли тогава религията засядане в храма и ритуала, в Типикона и кадилницата, не е ли тя вторачване в себе си, в собствения опит и виждане, в своята гледна точка, която се възприема като цялост, сиреч като Христос, вместо обратното – да осъзнава своята ограниченост и относителност в Христа?

За Оливие Клеман (1921–2009), съвременен мислител и православен богослов от френски произход, вярата блика и се съхранява в сърцето на Църквата, в което живее човечността на Христос, а не в храма, нито в каноните или в издигнатите помежду ни предразсъдъци. Тази човечност, едновременно разпната, но и възславена, става за нас източник на Живота. В малката си книжка „Христос въкръсна“ (на български е преведен и неговият „Малък духовен компас на нашето време“, 2018 г.) той препрочита годишния празничен цикъл – от Рождеството, или мига на зимното равноденствие, в който светлината започва да нараства, до Възкресението, съвпадащо с пролетта и символично ситуиращо мига, в който животът възтържествува. Там някъде посред тях е положен и мигът на грехопадението или докосването до нищото, около което кръжи човешката свобода, смесвайки първоначалното време с битието към смъртта.

Но какво може да бъде казано за смъртта, която изтръгва „изпод нозете ни твърдта“? Или за живота, който винаги се завръща безпричинно и нахълтва силом с пролетта, за вечното очакване и разлюляното ни лутане между плача и смеха. За загубата на смисъла, преминал през неизбродимите пътеки на безкрайното тълкуване, непостижим във вечната си многозначност. Какво може да бъде казано, когато един живот в света се опитва да постигне най-доброто и все пак търпи крушение? Ясперс, един от философите на ХХ век, разказва, че когато библейският пророк Йеремия видял залеза на всичко, за което е работил през целия си живот, когато в Египет и последните отломки от народа му изневерили на своя Бог, а неговият ученик Варух простенал отчаяно: „Уморих се от въздишките си и не намирам покой“, Йеремия му отвърнал: „Така казва Господ: Ето, онова, което съградих, Аз ще съборя, и онова, което насадих, Аз ще изкореня... А ти търсиш ли за себе си големи неща? Не търси!“ (Иер. 45: 4–5).

Не търси. Какво остава след изгубения и разпилян замисъл на обмисленото и целенасочено човешко действие, след сломената воля и угасналата загриженост за собственото щастие? Не търси. Изгубеното е много, а намереното – всичко, защото при загубата на желаното остава само едно: Бог е.

Но за това, което не може да се познае, трябва да се мълчи. И едва тогава в дълбините на безмълвието започва да се свлича суровата обвивка на Йеремиевите думи. „Не Възкресението провокира вярата, а тъкмо вярата позволява на Възкресението да се прояви“, споделя Оливие Клеман. Тайната на Възкресението е толкова парадоксална, колкото и непостижимата мъдрост на Йеремиевия отказ. Доброволно пожертваният живот, погълнатият мрак от чашата на смъртта, безропотно и смирено приетото „Не търси“ Му връщат живота – обновения и силен живот. Извървеният път от неприемащото смисъла отчаяние до изцелителното помирение с живота е най-дългият и най-кратък път в света. Някъде между ужаса от насочения към Него мрак на нощта и смелото взиране в пустотата се крие тайната на Възкресението, въплътеното и надсетивно Възкресение, уютно като завръщането у дома.