Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

Със Сърджан Драгоевич, който беше специален гост на 26-ия София Филм Фест, разговаря Цветан Цветанов

„Небеса“ на Сърджан Драгоевич е сложен филм, който действа на няколко нива – и докато сте в киносалона, и после (подтиквайки ви да го гледате отново). Още навремето, преди да заснеме „Свети Георги убива змея“ (2009) и „Парад“ (2011), беше удивително как един и същи човек може еднакво убедително да прави филми, които искрено да разсмиват („Не сме ангели“ 1 и 2), и такива, които да разтърсват до дъното на душата („Хубаво село хубаво гори“, „Рани“). И ако в „Парад“ тези две линии вече бяха започнали да се смесват и преплитат, то десет години по-късно в „Небеса“ Драгоевич е постигнал абсолютната виртуозност. В началото си мислите, че гледате комедия, но много скоро, увлечени в историята, се оказвате плавно нагазили във философски филм за вярата и естеството на чудото, за да се озовете ненадейно насред антиутопия на тема ролята на изкуството в едно съвсем близко и доста безчовечно бъдеще, а кратката финална сцена ни връща към доброто и към човешкия ни образ, тъкмо когато сме решили, че сме изгубили и двете.

Най-личният филм на Драгоевич досега, „Небеса“, е посветен на по-младата му сестра, игуменка на манастир в Черна гора, с която въпреки разстоянието помежду им и различните житейски пътища са останали много близки и често се срещат и разговарят по въпросите на вярата. Темата е чувствителна – особено в постсоциалистическите общества, но този филм съвсем не е дидактичен, а даже напротив – подтиква към размисъл и диалог. С онова чувство за хумор, с което например Елин Пелин пише „Под манастирската лоза“… Може би в един малко по-жесток свят, но... всяко време си има своите специфики. А тук времената условно са три – действието се развива в 1993, 2001 и 2026 г.

Да започнем с риска, който сте поели с една толкова деликатна тема, тръгвайки от комедия за бивш комунист, сдобил се, без да го е искал, с неонов ореол. Имахте ли съмнения как ще се възприеме филмът ви от някои по-консервативни кръгове?

Прави ми впечатление, че истински вярващите го приемат доста добре – сестра ми го видя още докато се монтираше, и много го хареса. А сред първите му зрители бяха един наш православен владика в Германия и един католически епископ. И на двамата им допадна... Но познаваме и другия тип хора, със сигурност и при вас ги има много, за които религията е само ритуал, и за тях този филм може би ще е малко неразбираем. Поради това, че при тях религията е форма, те не биха схванали иронията. Освен това този филм е един вид християнска алегория и в него има много мои размишления какво е Божието чудо и как можем да го разпознаем. И тук често се сещам за Мартин Лутер, един от големите теоретици на християнството, който казва, че и дяволът има свои „чудеса“ и понякога не можем лесно да отсъдим дали нещо е истинско Божие чудо, или дяволско изкушение. В трите истории в този омнибус виси неразрешеният въпрос какво е всъщност Божието чудо: дали ореолът, с който се сдобива главният герой в първата история, е чудо от Бога, или изкушение от Дявола; дали способността, която художникът в третата история получава – неговите картини буквално да засищат гладните – е дар или проклятие, цинично дяволско „чудо“, а не Божие… Във филма има само едно безспорно чудо и това е саможертвата на отец Атанасие накрая… И може би също така е чудо любовта, която се заражда в третата история, между надзирателя от втората, който тук е изпаднал до клошар, и Нада, жената на Стоян от първата история, която на стари години е наказана, задето е подтиквала мъжа си към прегрешения… Чудесата в крайна сметка се оказват точно онези, които носим в себе си – любовта и способността да се жертваме за другиго или да направим добрина на ближния.

На представянето в кино „Одеон“ споменахте, че този филм всъщност е по-дълъг от двата часа, които гледахме на София Филм Фест.

„Небеса“ трае два часа, но имаше интерес от продуцентите да създадем и минисериал от четири епизода за телевизията, в които да включим всички отпаднали сцени. Накрая казах на монтажиста: „Дай да направим и тричасова режисьорска версия, като използваме сцените, които отпаднаха“. В тази версия ние опознаваме например човека, когото Гойко убива във втората част – замесения в криминални дела министър, а и историите на някои други герои ни се разкриват по-пълно. Ще ми е интересно да пусна и тази версия, защото въпреки че ще трае цели три часа, тя може би ще е доста по-разбираема за широката публика, тъй като в настоящия вариант човек трябва сам да предположи някои взаимовръзки.

Имали сте възможност вече да представите филма на доста фестивали. Какво ви питат хората след прожекция?

На фестивалите, на които досега показвахме филма, публиката се интересуваше защо Бог заличава престъплението на Гойко, като го превръща в малко бебе, за да попречи да бъде изпълнена смъртната му присъда, и какво означава това, че съживява убитото от Гойко семейство, но им отнема детето… Интересно, ние имаме часове по вероучение, но децата в училище въобще не разбират разликата между Стария и Новия завет. Така че във втората история поставям точно този въпрос – в кой Бог вярваме ние: в онзи, който иска жертва, или в Бога на любовта. Защото в началото изглежда да е първият, но после се оказва друго… Във филма всички тези питания, които поставям, са в постоянна динамика, но аз не ги натрапвам на публиката, защото не можем да очакваме всички да са специалисти по Стария и Новия завет или по въпроса за божествената природа… Но ми се струва, че като автор бях в правото си да направя и некомуникативен филм. Като режисьор съм правил хитови филми с огромна публика и в бивша Югославия, и в по-широк контекст – в Европа и по света, докато „Небеса“ не е такъв филм. Той ще се усвоява по-бавно и накрая, с течение на годините, посредством телевизията навярно ще заеме своето място сред хората. Но да – като автор имам право да направя какъвто филм аз искам. Ето, следващият ще е по романа „Бодливо свинче“ на Джулиан Барнс и ще се занимава с Тодор Живков…

Вие имахте подобна идея още преди години.

Започнах подготвителната работа по филма преди повече от десет години и тогава получих субсидиране от България, Украйна, Македония и Хърватия, но не и в моята страна. Така и не го направих, сроковете изтекоха… И след толкова много години спечелих финансиране от сръбска страна. Така че сега отново търся копродуценти от България, Македония, Хърватия, Словения, Германия и т.н. Настина не знам дали на хората ще им е интересен такъв политически трилър около падането на комунизма и първите години след това… наистина не знам. Но на мен ми е интересна темата и затова ще направя такъв филм. Никога не съм се водил от вкуса на публиката, а и какво е вкусът на публиката? Той със сигурност също се мени с годините… Ето, тази година се навършват трийсет години, откакто направих дипломния си филм „Не сме ангели“. Имаше невероятен успех, никой не очакваше да стане чак такъв хит. И аз също не го очаквах – в началото просто исках да направя комедия, малко в стилистиката на Алмодовар или на Джон Уотърс. Tака че понякога мога и себе си да изненадам – и приятно, и неприятно…

Казвате, че по-дългата телевизионна версия на „Небеса“ ще е достъпна още тази пролет. Значи няма да чакате до 2026 г., в която се развива последната история. Защо точно в 2026 г.?

Декларативно е… Тази трета история говори за естеството на т.нар. „творческа индустрия“ и тя е доста иронична, защото смятам, че творческата индустрия е опит изкуството да се вкара в схема, която носи приходи. Ето например в „изкуството, което пълни стомаха“, каквито са картините на Гойко, привиждам мейнстрийм кинематографията, рекламите, онова, което гледаме в Нетфликс, супергероите и прочее. И при нас съществува тази тенденция цялото изкуство да се вкарва в творческата индустрия и това, което носи печалба, да живее, а онова, което не носи – да се убие. Така че и това е ирония, която ми е доста близка, защото тя е спрямо цялата система на неолибералния капитализъм, която уврежда изкуството и културата в крайна сметка.

Сърджан Драгоевич (род. 1963 г.) има богата биография в киното и извън него. Преди филмовата академия (1992 г.) завършва клинична психология (1987), работи като журналист, публикува три книги с поезия, свири на китара в пънк ню уейв групата TV Moroni. Седмица след натовските бомбардировки в Сърбия през 1999 г. напуска страната със семейството си. Отива в САЩ за планирана прожекция на филма си „Рани“ в Ню Йорк и остава две години. Десетилетие след завръщането си в Сърбия участва за кратко в политиката. Последният му филм „Небеса“ (2021) използва за основа няколко произведения на френския писател Марсел Еме и е копродукция между Сърбия, Хърватия, Черна гора, Северна Македония, Босна и Херцеговина и Германия