Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

„Филмът е за едно закъсняло порастване. То е тромаво, колебаещо се и непрекъснато възпрепятствано.“ С режисьора Светослав Драганов за първия му игрален филм „Смирен“ разговаря Деян Статулов. „Смирен“ получи Специалната награда на журито на 26-ия София Филм Фест

Още в избора на главния персонаж е видим стремеж към автобиографичност. Как възникна идеята на сценария?

Всеки от нас непрекъснато утвърждава или отхвърля версии на себе си чрез своя избор. Питаме се: „Какво би било, ако беше иначе?“. Или „Какво ще се случи от тук нататък, след като направих това?“. Тези дилеми понякога не ни оставят да заспим. Чрез документалните си филми винаги съм се стремял да достигна вътрешния свят на героите си, да покажа човека като сложен образ, нелишен от противоречия. Работата по първия ми игрален филм ми даде възможност да се впусна в неизследвани пространства, създавайки един цял нов свят чрез събиране на мотиви, впечатления и идеи от собствения ми вътрешен свят. И така се роди този герой, който като един непохватен боксьор на ринга получава нов удар в момент, в който още разсъждава върху предишния. В сценария има влияния, явни или неявни, от автори, които са ме формирали като светоглед. Това е, на първо място, режисьорът Кшищоф Кешловски с киното на моралното безпокойство. Спомням си как, като подрастващ, гледах филма му „Кинолюбител“ в кино „Дружба“ и излязох от салона зашеметен. Героят ми се струваше едновременно смешен, от друга страна, изпитвах съчувствие или неодобрение от постъпките му. Постарал съм се такъв двусмислен герой да бъде и Васил. Опознавайки го, за човек да е сложно да отсъди харесва ли го, или не, замисляйки се за себе си и отношението си към другите.

Филмът изглежда като документален, замаскиран в игрална форма. Докъде се намесвахте в това, което снимахте?

„Смирен“ разказва за няколко дни от живота на един човек и цялото действие във филма се случва само там, където физически се намира той. Стремяхме се да уловим кинематографично частиците живот, които бяха описани в сценария, като даваме свобода на актьорите да реагират спонтанно.

Има няколко сцени, в които камерата съзерцава събитията, без да се намесва. Това е документален подход, но доколко при снимките те не са предварително репетирани?

Според мен „камерата“ винаги се намесва. Тя е субективна, както и хората зад нея. Обективната „камера“ е илюзия. На какво ще обърне внимание и на какво не. Кого ще покаже в близък план и кого ще остави извън кадър. Важна роля за стила на филма има операторът Веселин Христов, с когото работим заедно повече от десет години. Много мислихме как да подходим към снимането на „Смирен“ и решението бе да наблюдаваме спокойно живота на главния герой и да снимаме по възможност сцените в един кадър. Една от важните сцени – вечерята, беше репетирана две седмици преди нейното заснемане. На терен решихме да подходим натурално и понеже е вечеря, всички ядяха и пиеха наистина. Заснехме я от край до край три пъти, като всеки кадър беше дубъл на предишния. В сцената участват трима професионални актьори и трима натурщици, като основната роля падна върху професионалистите.

Локациите и местата, включително и присъствието на Сашо Роман, бележат документалния ви стил. Как успяхте да ги интегрирате в този филм, който предполага и фикция?

Някои от местата, на които снимахме, са, може да се каже, автентични. Например сцената с вечерята и рождения ден на дядото на главния герой заснехме в дома на родителите ми в Коньовица. Със сценографа на филма Ванина Гелева решихме почти да не се намесваме в интериора. Снимахме болния дядо на главния герой в моята детска стая, на моето юношеско легло, в което прекара последните си дни и моят покоен дядо. В ролята на дядото се превъплъщава Борис Луканов и съм особено щастлив, че имах възможност да работя и общувам с този голям български актьор. Голямо удоволствие ми достави и работата с певеца Сашо Роман. За него беше композирана специална песен, която той изпя на живо в един нощен клуб. Снимахме сцената в един кадър, като направихме девет дубъла. На последния дубъл, който и влезе във филма, хората от масовката бяха научили песента и я пееха заедно с него. Миналото лято Сашо Роман ми се обади и ми каза, че е включил песента в репертоара си. Хората я харесват и му я поръчват.

Може ли филмът да се приеме като моментна равносметка на вашия живот досега?

Филмът е за едно закъсняло порастване. То е тромаво, колебаещо се и непрекъснато възпрепятствано. За мен животът, сам по себе си, е една мистерия. Самото живеене. Докъде стигат границите на нашето его и как, налагайки го върху другите, да съхраним и тяхното. Сложно е и се надявам, че успявам да не съм мръсник.

Във филма сте поканили и свои колеги от документалното кино. Защо и как решихте да ги поканите?

В „Смирен“ играят двама мои любими режисьори – Детелин Бенчев и Здравко Драгнев. Аз съм голям почитател на тяхното творчество и на тях самите като хора. Участието им е един вид почит към тях и своеобразен мост между нашите поколения. Често се гневя, че техните филми са недостатъчно известни на по-младите зрители, и работя тази несправедливост да бъде поправена.

Христо Петков играе твърде различна роля. Как работихте с него и другите актьори?

За първи път работя с професионални актьори и съм благодарен на съдбата, че срещнах актьорите Христо Петков, Мирослава Гоговска, Мария Статулова, Сашка Братанова, Ангелина Славова и Борис Луканов. От всеки от тях научих по нещо и с всеки бих работил отново. С Христо се запознах три месеца преди началото на снимките и когато споделих с колеги, че ще му правя проби, някои казаха, че той има вид, който не пасвал на тяхната представа за героя. Първата проба на Христо беше с дъщеря ми, която също участва във филма. Много харесах тази проба и разбрах, че неговият актьорски потенциал е далеч от стереотипа, който някои хора са си изградили за него. Беше изключително лесно да се работи с Христо и ми беше много мъчно да се сдържам по време на снимките и да не го хваля за играта му. Малко гадно от моя страна, но от Ицко Финци бях научил следната история. На първия снимачен ден на „Елегия“, точно пред началото на първия кадър, Ицко Финци казва на Едуард Захариев, че се е подготвил старателно и е почувствал героя си. Тогава Едуард Захариев му отговаря, че цялата идея на Ицко е погрешна и дава начало на снимките. Ицко сподели с мен, че когато камерата заработила, той се почувствал напълно изгубен, но всъщност намерил това, което Едуард Захариев е търсил от неговата актьорска игра. Изключително много ценя филмите на Едуард Захариев и съвместната им работа с Ицко Финци, така че, както се казва, свих този метод и го прилагах в работата ми с Христо.

Главният герой предизвиква симпатия. Дали не търсите съчувствие от страна на зрителите?

Главният герой на филма не е симпатичен в общоприетия смисъл на думата или може би той е симпатичен именно с това, че не е симпатичен. Може би думата „съчувствам“ е загубила своя изначален смисъл. Дано да греша. Но наистина се надявам филмът да предизвика съчувствие и разбиране към различните от нас самите.

След филма получихте ли смирение, имаше ли повод за прошка?

Ще отговоря с думите на един от героите на филма, Автоном, който пита главният герой: „Ти си мислиш, че нещо можеш да разбереш за човешката душа? Какво е прошка за теб?“. Мисля си, че смирението и прошката са твърде непостижими. Но ако се стремим към тях, въпреки че е възможно никога да не ги достигнем, пак ще е нещо, което ще помогне да бъдем по-добри хора. А това не e малко.

Светослав Драганов работи като автор, режисьор и продуцент на документални филми от 2000 г. Негови филми са: „Животът е прекрасен, нали?“ (2001), получил Наградата за най-добър източноевропейски филм на „Док Лайпциг“, „Веселите момчета“ (2003), „Млади сърца“ (2003), носител на Специалната награда на Prix Europaр, „Самодейци“ (2005), спечелил Златен ритон. „Смирен“ е неговият първи игрален филм, той участваше в конкурсната програма на София Филм Фест 2022. Предстои разпространението му в цялата страна.