Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

С френския писател Ерве Льо Телие разговаря Тони Николов

Юни 2021 г. След тежка турбуленция самолетът Париж–Ню Йорк каца на летище „Кенеди“. Оказва се, че светът изпада в „аномалия“: слизат двойници на вече съществуващи хора. Роман – катастрофа или научна фантастика, отличен с наградата Гонкур за 2020 г. и публикуван от изд. „Колибри“ в превод на Росица Ташева

Публикуван насред пандемията, вашият роман „Аномалията“ излиза в България в разгара на войната в Украйна. Какво е войната за вас – аномалия или чисто човешко нещастие?

Писах книгата си преди пандемията, но тя излезе по време на „голямото заключване“. Беше замислена в период на пълна нормалност, в която можех да си позволя да мисля за „аномалията“. След което се озовахме в напълно ненормалното време.

Войната е факт, но засега е далеч от нас. Войната в Сирия беше по-близо до нас, французите, бяхме замесени в нея, ние сме част от Средиземноморието. Всяка война е огромно нещастие. Но в случая със Сирия имахме своите илюзии – че може да има „износ на демокрация“. Сега Путин смята, че е възможно да има „износ на автокрация“. Мисля, че подобен износ е невъзможен. Народите имат автономията да живеят, както сами си решат. Слабостта на властниците е да забравят за силата на народите. Нямам никаква идея какво ще се случи в Украйна. И изглежда не съм единственият. Бях смаян от бруталността на руската атака. Поддържам непрекъсната кореспонденция и с моя украински преводач, и с руския си преводач. И двамата са отчаяни от случващото се. Съществува общност на преводачите, която прави възможна появата на книгите по цял свят. И няма по-големи пацифисти от преводачите. Ако има съвършен свят, това е светът на преводачите. Мечтая за него.

През 2016 г. издавате една експериментална книга – „Аз и Франсоа Митеран“ – алюзия за политиката. Представете си – като хипотеза – че имате възможност да напишете книгата „Аз и Владимир Путин“. Как би изглеждала тя?

Напълно си представям подобна книга. „Аз и Франсоа Митеран“ разказва историята на един обикновен човек, французин, който иска да пише до някого, който в неговите очи олицетворява републиката, сиреч самата власт. Той пише, търси достъп до Митеран и получава отговор. Книгата проследява тези въпроси и отговори, чрез нея един индивид разказва трийсет години история и трийсет години от собствения си живот. С един американски приятел мислехме да напишем книгата „Доналд Тръмп и аз“ или „Аз и Доналд Тръмп“, но в крайна сметка това се оказа безинтересно. Искахме да отидем по-далеч, да разкажем историята от самото възникване на Америка, но си дадохме сметка, че Америка е много по-различна от Франция и връзката на индивида там с централната власт е друга. Моят френски герой беше „флоберовски персонаж“, който вкъщи седи по халат и има свой собствен дом с градина. Що се отнася до Путин, проблемът е, че трябва да измислим руснак, който пише до властта. А това ми се струва доста сложно, защото властта в Русия винаги е била автокрация.

Истина ли е, че първият ви роман, който никога не публикувате – „Делото Лев Давидович“, е бил посветен на котарак, носещ името и презимето на Троцки?

Така е, в онзи период изживявах тежък момент, бях в траур след смъртта на приятелката си. И реших да се заема с писане, което да ме извади от траура. По онова време бях много ангажиран левичар и яростен антисталинист, кръжах из троцкистките среди. Котаракът се наричаше Левда (от Лев Давидович). Никога не публикувах този роман, който си беше чиста научна фантастика.

Нека сега се върнем към „Аномалията“. Какво ви подтикна да се насочите към този сюжет?

„Аномалията“ се роди от една новаторска идея. Исках да разкажа историята на човек, който се връща вкъщи и там среща самия себе си. Чувствах обаче недостиг на сили спрямо потенциала, който се криеше в самия сюжет. Дълго размишлявах какво може да се случи, ако серия от индивиди срещнат двойниците си. Създавах ситуации и в зависимост от тях възникваха персонажите ми. Създавах дадена ситуация и множество реакции на нея: жертви, траур, любовни срещи, раздели, разлика във възрастта между мъж и жена. Това е като среща на улицата, някой ви бута по рамото, извинявате се или се разразява конфликт. Но конфликтът между двойници, между мен и мен, би трябвало накрая да се превърне в разбирателство. В тази оптика размишлявах върху ситуацията на двойника. След което се запитах как да напиша книгата си, която да е един вид приказка. И как да впиша ситуацията в реалността. Започнах да размишлявам над някои научни теории и така попаднах на идеята за „симулацията“ чрез доклад, изнесен през 2002 г. в Оксфорд от шведския философ Ник Бострьом. В него той размишлява над логиката в развитието на изкуствения интелект, като обаче преобръща парадигмата. Известно е, че мощта на компютрите се умножава по хиляда на всеки десет години, тоест по милион на всеки следващи двайсет години и по милиард в следващите трийсет години. И така – по милиард, по милиард, по милиард – до края на този век. Което означава, че след век вече няма да имаме никаква представа за могъществото на компютрите. Със сигурност те ще са в състояние да симулират дейността на човешкия мозък, да симулират цивилизациите. Бострьом пита дали това няма да се случи още през нашия век. И дали вече не сме симулирани. Доста е зловещо…

Ситуацията е анти-Декарт. Мисленето не доказва нашето съществуване…

Точно така. От гледна точка на логиката на Кантор това е абсолютно недоказуемо. Карл Попър със сигурност би намразил подобна ситуация. Знам, че това, което ви разказвам, звучи невероятно. И в същото време от научна гледна точка то не може да се опровергае като неистина. Освен това идеята ми напълно съответства на същността на романа. Романът е творба, в която персонажите са виртуални. Читателите се привързват към тях и им придават съществуване, макар те всъщност да не съществуват. Ала какво доказва, че в едно приятелство или в една любов не се привързваме към личности, които всъщност не съществуват? Какво доказва, че след като напуснат помещението, те са съществували? Какво доказва, че след като се отдалечат, ги е имало наистина? Тъкмо това беше най-интересно при изолацията ни в пандемията. Озовахме се в ситуация, в която разговаряхме от дистанция с хора през виртуалността на екрана. Ние сме като „приемници“ – чрез ръцете, очите, ушите. Но нищо не доказва, че другите съществуват. Има интересен паралел между романа и хипотезата на Бострьом: затова реших, че ще е интересно да предложа такъв край на романа, който да е като някакво огледало на виртуалността на света и на възможностите на литературата.

Романът ви завършва с отворен финал: лека пулсация обхваща в един миг целия свят и се разпада в хаос от букви.

И тя е логично следствие от въпроса за двойничеството и за това кои сме ние. Признавам, че отначало не бях мислил за „симулацията“. Но тя ми даде възможност да направя портрет на цялото човешко общество, на всички страни и всички континенти в рамките на един роман. Открих такава формула на романа, която наистина сработва. Исках читателят да може да промисли нещата през собствения си опит, да види как би реагирал в подобна ситуация. Ала не исках аз да давам решението, а да оставя книгата отворена. Така ми дойде идеята за отворения финал. Във всички преводи тя е съвършено различна. Но се получи нещо странно при китайския превод, където се работи с идеограми. Там винаги се съхранява някакъв смисъл. Докато при нас този смисъл отсъства, след като думите изчезват. При идеограмите това е невъзможно.

Тоест написали сте игрови и смешен роман в стила на експерименталния кръг УЛИПО, към който принадлежите?

Вижте, кръгът УЛИПО, създаден през 1960 г., е нещо наистина важно. Присъединих се към него преди трийсет години. И може да се приеме, че творчеството ми минава под знака на УЛИПО. Любимият ми писател още в детските години беше Итало Калвино, а той е един от основателите на УЛИПО. Четях в захлас „Баронът по дърветата“, „Невидимите градове“. За мен това е основополагащ писател на ХХ век, онзи писател, на когото бих искал да приличам с книгите си. Има една фраза на Чезаре Павезе, който казва, че Итало Калвино е „катерицата на перото“. Лекотата и елегантността на неговото писане са просто несравними. За мен той е идеал. И когато влязох в УЛИПО през 1992 г., си дадох сметка, че съм бил „улипист“ още преди да стана част от този кръг. А вътре в УЛИПО си близък до всеки и едновременно с това до никого. Всеки там е себе си. Вътре имам приятели, както и съмишленици. Има разлика между двата термина. Чувствам се най-близък до писателката Клемантин Мелоа и до аржентинския писател Едуардо Берти.

А вярно ли е, че другият ви много любим писател е Ромен Гари?

Смятам Гари за един от най-интересните писатели на ХХ век. Знам за неговите еврейски корени и връзката му с Русия, както и че е бил закратко в България. Влюбих се в книгите му отдавна. Когато бях на 14–15 години, прочетох „Терзанията на цар Соломон“, малко по-късно и „Животът пред теб“, подписан с псевдонима Емил Ажар, който му носи за втори път наградата Гонкур. Невероятно много харесвам и „Обещанието на зората“, както и „Корените на небето“. Много четях Гари, запознах се с него. Когато се самоуби през 1980 г., това бе истински шок за мен. Ако ме питате кои са тримата най-значими писатели за мен, ще ви кажа, че това са Итало Калвино, Ромен Гари и Хорхе Луис Борхес. Никога не съм си и помислял да пиша като Борхес, но неговото творчество е вселена, която омагьосва. Заради неговото въображение, повествователно майсторство и смайващата му енциклопедичност.

И като говорим за повествование, самият вие в „Аномалията“ си играете с жанровете, карате читателите да кръжат около различните лица на вашите персонажи. Такава ли беше целта ви?

Нямаше как да е другояче. Дадох си сметка, че съм създал твърде много действащи лица. И един от възможните изходи беше да ги обвържа с литературните жанрове. Така читателят, минавайки от една на друга глава, можеше да се ориентира по-добре и да открие някаква адекватност между текста, тоест между повествованието, и героите, с които се е срещнал. Вярвам в идеята, че стилът на повествованието непрекъснато трябва да се адаптира към литературните герои. Не можеш да напишеш криминален роман в стила на Пруст. Тоест можеш, но тогава ще се получи нещо друго – като книгите на Жан Ешеноз. Пруст съществува, криминалният роман – също, и не е необходимо на всяка цена да бъдат съвместявани.

Давахте ли си сметка, че по този начин създавате роман, който ще има голям успех? Доколкото знам, тиражът на „Аномалията“ е огромен?

Не съм си го и помислял. Не влизаше в плановете ми да правя бестселър. Исках просто да напиша книга, която да може да се чете от всички. Никога не съм писал елитарни книги, предназначени за някаква много ограничена публика. Моят имплицитен читател – това съм самият аз. Не съм елитарен и като читател – чета книгите, които всички четат. Така, както и Флобер е писал за всички. Изградих книгата си около определени кодове, които съвпадат с тези на бестселъра. И това ме забавляваше. Вложих съспенс в романа си. Самият аз обичам съспенса като читател – искам да знам какво ще се случи с Мадам Бовари. Изобщо не съм си помислял, че пиша бестселър, но нещата често излизат от контрол. Ни най-малко не очаквах, че ще получа Гонкур. Когато „Аномалията“ излезе, тя се прие добре от критиката. Постепенно моят издател Антоан Галимар си даде сметка, че книгата може да има голям успех, и заложи на нея. Оказа се, че това е най-продаваният Гонкур от десетилетия! „Аномалията“ отдавна надмина милион продадени екземпляри само във Франция, отделно са продажбите ѝ в електронен вид и като аудиокнига. Немският ми превод се продаде в двеста хиляди екземпляра, изданието в САЩ – в сто хиляди. Не го очаквах.

И накрая, смятате ли, че животът може да се сведе до някаква формула или уравнение?

Не. Със сигурност, не. Знаете ли, когато завърших романа, исках буквата А в заглавието да бъде отпечатана наобратно, а буквата о да е пресечена с черта. Искаше ми се по този начин да покажа, че фактът съществува. Но в „Галимар“ направо полудяха от тази идея, това изобщо не се вписваше в рекламната им политика. Опитах се да го постигна поне в джобното издание, но също не успях. Ако целият този опит може да се обобщи с някаква формула, тя е, че някой или нещо съществува. Каквито и да са възможностите пред индивидите, каквато и да е алтернативата, каквато и да е участта ни. Исках да покажа, че ние въпреки всичко съществуваме.

Ерве Льо Телие (род. 1957 г.) е френски писател, математик, лингвист и журналист. Активен член на експерименталния кръг УЛИПО, автор на множество разкази, стихове, есета, романи и пиеси. Той привлича вниманието през 1998 г. с експерименталния си роман „Амнезиците не са преживели нищо незабравимо“, където всяко от изреченията започва с „Мисля, че…“. Романът „Аномалията“ (български превод Росица Ташева, изд. „Колибри“, 2021 г.) предизвиква огромен читателски интерес, преведен е в над 40 страни и печели наградата Гонкур за 2020 г.