Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

Из дългогодишните му разговори с проф. Божидар Кунчев

В стихотворението си „Молитва“ той казваше, че „Свободата е като хляба. / Всеки ден се замесва, / изпича, изяжда“. Казваше, че тя трябва да е винаги прясна, „за да я споделиш с другия“. Внушаваше ни да не ядем „подарен хляб“ и животът ни да бъде една отвоювана и отстоявана свобода, това, без което човешкото съществуване е безсмислица. А в стихотворението си „Предизвестие“ споделяше с онази искреност, така присъща на поезията му, че иска да умре „без ни една илюзия“ и да не ни остави като завещание „нито една лъжа“.

Над всичко за него, както го бе изповядал, стоеше културата. Но истинската култура – плод на свободния човешки дух, на търсения смисъл в драмата, каквато е човешката история. В едно време, премахнало опорните точки на човека, за да бъде под ботуша на властващото безумие, поетът се бе опълчил на догмите и забраните. И така творчеството му се превърна във философия на съпротивата.

Радой Ралин ратуваше за правото да не приемаш налаганите „истини“. За правото „да се разочароваш“, защото абсолютите на режима целяха да те превърнат в безмозъчно същество, неспособно да отхвърля натрапваните заблуди („Елементарна елегия“).

Той беше като един „самотен остров в океана“ и така отстояваше своето „право на връх“ („Естествено право“), издигнал се високо над пълзящите. Пораженията си поетът бе въздигнал в „собствени ориентири“, в извор на познанието за „онзи безначален драматизъм, / споил човещината и природата“ („Принос“), в познанието, че „Сълзите са създали океаните / и са покръстили света да бъде свят“. И за него, ако прибегна до мисълта на Данило Киш, литературата беше вик и въпрос на „човека, вгледан в ужасяващите пространства на Паскал, а от друга страна – също и наблюдение на собствената епоха, на собственото време, от някаква възможна историческа перспектива, което ще рече от някакъв възможен социален и социологичен аспект, за да може чрез писането и самия акт на писането човек да се опита да открие изход от кланицата на историята…“.

Ето защо съм го почитал и обичал и така ще бъде до края на дните ми. Много ми липсват неговият жив образ, неговият глас. Липсват ми разговорите, водени в продължение на няколко десетилетия. Липсва ми атмосферата на работната му стая, където общуваше с приятелите си. Какво ли не бих дал, за да върна, макар и за миг, времето, когато, отишъл при него, той викаше при нас професор Димитър Аврамов, на когото бе отстъпил една от стаите си за работно място. И започваха нашите разговори за „нещата от живота“ като настояще и минало, като страхове и надежди. Знам, че Радой Ралин липсва и на още много хора. Липсва и на улиците, по които той вървеше усмихнат или печален, но с неизменното си дружелюбие, със своята виталност, зад която не заспиваше болката му заради извратеното в живота на страната ни. Липсва ни, защото малцина са били и ще бъдат като него…

Поместените тук мисли на Радой Ралин, незначителна част от съдържанието на разговорите ми с него, ще напомнят пак за това, което той бе като човек и творец, като съвест, като едно дирещо съзнание.

Божидар Кунчев

***

Моята майка беше много религиозна жена и тъй като аз рано се научих да чета, бях чел още в отделенията Псалтира, Евангелието и доста неща от Библията, а впоследствие я прочетох цялата. Така че интересът ми към философията е дошъл от религиозните притчи, които за цял живот се помнят. Първата философска книга, която съм прочел в прогимназията, беше с разсъжденията на Шопенхауер. Това бяха афоризми и в тях се очертаваше една песимистично настроена личност. Мога да кажа, че първото, вече съзнателно проучване на философията беше, когато в гимназията, като млад марксист, четях вече марксическите книги – за битието, съзнанието, за труда, за очовечаването на маймуната. В това време прочетох и книгата на Волошинов „Марксизъм и фройдизъм“, която се оказа след време, че е на Бахтин.

В града идваха доста сказчици. Слушал съм от идеалистите професор Дюлгеров. В книжарницата на баща ми идваха някои учители, които подемаха философски разговори, философски тълкувания за литературата. Например този религиозен човек, тогава работещ в митрополията като финансов чиновник, Стоян Кръстев – бащата на Юлия Кръстева. Много по-късно почнах да чета списание „Философски преглед“ на Михалчев. Слушал съм го, когато идваше на сказки в Сливен. Тези сказки се посрещаха с възторг. На мен ми правеха впечатление неговите схващания, твърде логични. Изчетох цялата библиотека на Славянски – тези „Безсмъртни мисли“. Особено ми правеше впечатление Русо.

***

Повече философски съм се учил не от специално философските книги, ами от поезията, от белетристиката, от романите. Моето отиване в Чехословакия през 1949 г. страшно ми подейства за избистряне на някои неща. Но все пак аз и до ден днешен не съм се освободил от социалните въпроси. Чувствам понякога един срам, че аз имам, а другите нямат. Като че ли аз съм виновен, че те нямат. Като че ли аз не съм направил нищо. Като че ли съм могъл да променя нещо.

***

Майка ми ме бе направила силно религиозен като дете, а баща ми, социалист от анархолибералите на Харлаков, се смееше и казваше: „Ти като пораснеш, един ден ще видиш, че всичко това, което майка ти разказва, са глупости“. Но той не ѝ пречеше да ми говори. И аз си спомням как съм правил молитва. Взимам двете килимчета малки, наметна се като владика с мантия и се покланям същевременно с майка ми. Правя по няколко поклона. Бях направил сто поклона и щеше да ми стане лошо. От това религиозно възпитание, колкото и да е странно и парадоксално, ми остана социалното чувство. Спомням си тогава, когато в Сливен умря лекарят доктор Курумбашев, как целият град тъгуваше за него и плачеше. Страшно помня това име. Той бе лекувал бедните хора безплатно. Аз съм бил сигурно на пет-шест години тогава. После, когато ме привлякоха в детгрупите, прелестта им беше, че там се мислеше за бедните, за гладните, за моите съученици, които не идваха зимно време с обуща, защото нямаха, а идваха по терлици, с галоши.

***

До срещата ми с Вутимски през 1941 г. аз смятах, че разрешението на всички въпроси е социалният въпрос. Хората станат ли равни, станат ли братя, изчезнат ли границите, всички хора ще бъдат еднакво щастливи. Заблуда, но в същото време ентусиазъм и вяра. И виждане на някаква цел в живота. И аз бях решил да стана юрист, за да защитавам безплатно бедните.

***

Много по-късно, без да си давам сметка, разбрах, че ставам все по-друг и все по-друг. В смисъл, че всички тези схващания, които съм имал някога, те са ми били излишни. Те са ми били даже полезни изведнъж да разбера заблудите и угрозите, които съм подпомагал.

***

Светът е двуполюсен и следователно той ще си остане вовеки веков двуполюсен. Когато почнах през 1957 г. да пиша книгата, която двайсет и няколко години писах, „Кадровикът Теофраст“, там започна истинското ми философско не само осъзнаване и обистряне, ами и начин на употреба, както казват – да търся, да разсъждавам върху други теми – за властта, за това как отдолу нагоре властта така се пръска. Аз трябваше да чета стари книги от Августин Блажени и от Тома Аквински. Знаех за тях и основните им разбирания като студент по право. Тогава проф. Владикин доста добре ни запознаваше. Но после започнах да ги чета и като стил. Започнаха да излизат и книги от философското наследство.

***

Най-независимото от словесните изкуства си остава поезията. И може би затова българската народна песен се е запазила през вековете. Хубавата поезия веднага се налага. Веднага чрез образите се запомня, препредава се. И без да бъде публикувана, истинската поезия пак може да остане, ако и даже времето я ощърби. Този забравил нещо, друг прибавил, даже и тази постоянна корекция в народната песен, тя е изфинвала, тя я е правила по-стегната. Това богатство, което българската поезия е получила, никак не е малко – тази страшна гъстота. Оттам аз смятам и Ботев колко внушително почва. Дори скромният родоначалник на поезията ни Чинтулов със своя експресивен стих веднага въвежда „Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня“. Виждаме образа – епичен. Без това „Вятър ечи, Балкан стене“ нямаше после Ботев да каже „Балканът пее хайдушка песен“. В туй „Вятър ечи“ като че ли е заложено зърното на тази „хайдушка песен“. Ботев после дава колосални пространства. Той е майстор.

***

Не можем да се оплачем, че колкото и да е скромна българската поезия, тя не е имала първоначални образци. Имала е. Голямо нещо е народната памет – да съхрани такива бисерни образи, които, познава се, не са от последните два века. Някои от тях са от Първото и Второто българско царство. Това са много стародавни неща… Този дълъг застой – този начин хем да оцелееш, хем в същото време да пробиеш, да се изявиш.

Вазов, може би повлиян от чуждите литератури, е внесъл доста литература в поезията, макар че има прекрасни работи. Направил е някак си поезията по-обстоятелствена, по-натрупана. Като че ли случката, сюжетът и темата го интересуват повече от поезията. Поезията просто е едно средство, тя не е целта при Вазов. При Ботев поезията е цел.

***

Ботев се бореше за своето отечество, Кирил Христов смяташе, че за личността е все едно къде ще се изяви. Стихотворенията му предизвикват у българина порив към света, който няма нищо общо с книжното, интернационалистично чувство. А в далечните, неизследвани простори, както пише Сашо Геров, стигна Атанас Далчев. Той разгледа проблеми, които са присъщи на цялото човечество. Пишеше за човека, който във всеки миг открива чудото. Едно време имаше понятие „огненосец“, също „венценосец“, „хоругвоносец“, „знаменосец“. А Далчев прие доброволно задачата да бъде носач на истината. Спомнѝ си стихотворението му за хамалина. Далчев казваше да погледнем на света от друг ракурс, да потърсим чудото, за да ни бъде животът по-дълготраен. И така да превърнем делника в празник. Той видя човешката драма...

***

… Яворов се откроява като един поет на страстите. При него вече се откроява личността в нашия живот и Яворов става неин изразител.

***

Мога да направя една антология с поетите до девети септември. Защото след девети не бяха нормални времената. Имаше поети жертви, имаше поети борци, имаше поети смачкани, заблудени и така нататък. Всеки със своя трагедия.

***

Дебелянов е един прекрасен поет. Той стига до световната лирика. У един Ясенов има една ведрост, едно настроение, един пантеизъм, обаче няма в него тези дълбоки идеи, които могат да изведат човечеството, които могат да му дадат една алтернатива.

***

Без да си го е поставял като задача, Далчев стана идеолог на днешното ни обновяване. Той реагираше спонтанно на всички болшевишки заблуди. Неговите „Фрагменти“ не са плод на умувания, а са вътрешен протест срещу измамите, които се насаждаха в печата. С тях той се опитваше да помогне да излезем от заблудите, да оставим съмнителните ценности. На насажданото той отговаряше със своята виталност, предизвикана не от самочувствието на самодоволния, на еснафа, на лъжепобедителя, а на духовно богатия, на вътрешно усъвършенствания човек. С преведеното от чуждите поети той създаде една универсална философия за изход от злото. Далчев създаде един антитоталитаризъм. Тоталитаризмът искаше да превърне човека в робот на силната държава, а Далчев искаше човек да се разтвори в себе си, във влагата на своята душевност и да расте нагоре. Да намери сили в себе си.

Да вземем лириката му. Той като че ли е предчувствал всички катастрофи, които ще дойдат с болшевизма и другите учения по негов лиценз. Той възпя хамалина, носител на чудото, което идва всеки миг. Защото не трябва да чакаме само избраните мигове, а да търсим момента, за да живеем живота си пълнокръвно, а не само когато ни посочат празника.

***

Трябва да се обръщаме към личността, трябва да култивираме израстването на индивиди. И трябва да намерим върховете на философията на индивидуализма. Трябва да се учим не от външните прерогативи на тази или онази държава. Не държавното ще ни учи, а културното, което стои по-високо от държавното. Държавата е държава само за съвремието, а културата е и за бъдещите векове. Така че над всичко стои културата.

***

… поезията е друго нещо. Вземеш ли да я разправяш, ти ставаш смешен. Трябва да разкажеш мъката само с един вопъл, че да разбуди задрямалите чувства. Не събуди ли поезията човешката същност, онова, което е било у хората в латентно състояние, не предложи ли поезия – няма да има стойност. Истинската поезия трябва да бъде и неразбрана, да получи огорчения, за да цъфне след време наново. Една поезия остарее ли за десет години, не е трябвало да се появява.

***

… Иван Теофилов. Виждаш как излезе напред, написа модерни стихове. Виждам в него един модерен рисунък. Нещо европейско има в него. Може света да не сепнем, но за нас, че тук сме го постигнали, е било успех.

***

Стиховете на Константин Павлов са много ярки и наситени. Той просто като че ли не пише с перо, а пише с острие на хирургически скалпел. Ярък обвинител. Но неговата палитра можеше да бъде много по-широка.

***

Ако ме попитат към кого са моите предпочитания, бих казал към Борис Христов. У него виждаш съдбата на човека. Най-екзистенциалният поет у нас. А Коцето (Павлов) е безпощаден враг на злото. От него ти остава настроението, гневът, заразява те с интонации по-скоро, отколкото с образите. Чувството при него е много силно, пружинира.

***

Разликата между доброто и злото понякога е само косъм. И така изведнъж се сетих какво си бяхме говорили някога с Вутимски за Атанас Далчев. В този смисъл, че сега въпросът за нюансизма е много по-важен. Така стои въпросът с оръжията, които биха могли да унищожат света. Ако не беше нюансизмът в мисленето, можеше везната да натежи в нежеланата посока. Това става вече една политическа теория.

***

В такова време живеем, че човек може всеки миг да се поучава, да научи нещо и същевременно да се разочарова. И може всеки миг да вземе нова позиция. Веднъж закованата позиция и завинаги определеният курс са вече стягащи неща. Виждаш как много хора, които през тези години будеха нашето възхищение, изведнъж се оказаха дребни хитреци, които мислят само за своите работи. Виждаме на колко божества сме плащали данък. В края на краищата нюансът ни кара да бъдем по-милостиви и към човешкото въображение. Да се търсят не ефектите, а всичко да бъде плод на съхранена чувственост. Както е в стихотворенията на Далчев. Да вземем и Трифон Кунев – колко деликатно прави сравненията, сякаш че с четка си милва платното. Нюансизмът като че ли дава повече свобода на поета. Предпазва го да не попадне в омагьосаните джунгли на символите, които въпреки всичко са средство с ограничени възможности. Нищо не носи такава изненада, както го прави животът.

***

Като дете много се страхувах от смъртта. Страхувах се не само за себе си, понеже бях единственото дете, страхувах се също така, че баща ми и майка ми съвсем ще рухнат.

***

Като започнат да измират отделните хора, вижда човек колко всеки е един неповторим източник на нещо. Втори такъв не се ражда. Нито децата му приличат на него, нито близките му роднини. Никой не прилича на него. Най-неповторимото нещо е човекът.

***

На фронта не мислех дали ще загина, или не. Ако загинех, то щеше да бъде за свободата. Аз знаех тогава, че тази война се води срещу германския фашизъм, срещу лагерите, срещу потискането на човека, срещу потискането на определени националности. Всичко това ми даваше вярата, че и да дойдат трудностите, заслужава ние да търпим и лишения, и всичко, но хората вече да не воюват. Като дойде 9 май, аз смятах, че за целия свят вече идва вечният мир.

***

Историята е една безкрайна илюзия. Всички тези търсения в науката показват, че историята е поучила хората, дала е първоначалния тласък. Тя дали е учителка, или е разочарователка на народите, но тя дава първоначалния тласък като всяко развитие. Не може без нея. Историята за мен е била само една участ. Всяко носене на стихотворение на времето за мен е било един шок. По-късно, през тоталитаризма, когато започнаха отрицателните статии, малко като че ли туй събуди в мен съпротивителните сили. Като че ли ме имунизираха тези статии.

***

През целия си живот съм бил един хаос, един неудачник. Обаче след време виждам, че ако аз съм бил неудачник, постъпката ми е била щастлива. Аз бързо обиквам хората. Много контактен съм. Тази ми детска любознателност, която после се е превърнала в контактност, тя ме е научила веднага да преценя кой човек ще ми хареса, кого от петимата във влака ще избера. Не знам дали това сега е едно примирение, но понякога си казвам – какво пък съм искал толкова от живота. Ето, на тези години доживях всичко, което ми е било потребно като начин на съществуване.