Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

„Монолог на режисьора. Мемоари“, Станчо Станчев, издателство „Пи Букс“, 2022 г.

Има неща от културата, които са станали част от нас, без някога да сме осъзнали отделните факти в нея. Особено онези от детството и ученичеството. След като прочетох книгата с мемоари на режисьора Станчо Станчев, осъзнах, че неговите спектакли са били част от моя първоначален зрителски опит в театъра. Възкръсна невероятният спектакъл „Полет над кукувиче гнездо“, гледан някъде в ученичеството през 80-те, а пo-късно и „Последната лента“ с Михаил Мутафов в ролята на Крап. Помня режисьора Станчо Станчев с широкополата мека шапка на излизане от спектаклите по време на варненските театрални фестивали, особената атмосфера около него, тиха и поклонническа.

Мемоарите на повече от триста страници заедно с уникалните снимки от театралния и личен архив на режисьора създават свят. Повече носталгично-изгубен, отколкото днешен. И не заради миналото, което възкресяват – колоритното пловдивско детство през 40-те години на миналия век, политическите преломи с идването на германците, шумкарите, после посрещането на Червената армия, строените ученици, които скандират по време на Народния съд, падането на Стената през 1989 г. – а заради тогавашното благоговеене пред образованието и културата, пред смисъла на традицията. Това мемоарно издание е като челен удар за нас, влюбените в културата, защото дори ние сме депресивно изгубени спрямо смисъла на едновремешното величие на изкуството. Изданието е толкова богато, че не е за вярване. Когато се види редицата хора, застанали и работили за него, така уверени в каузата да се запази историята на театъра, музиката, литературата, няма как да не ти дойде надежда. Съставено търпеливо и прилежно от художничката Теменуга Станчева, с чудесен дизайн, справочен апарат и фотографски части, предговорено изящно, редактирано и издадено от ИК „Пи Букс“ по най-добрия начин. Тези работливи и последователни хора са решили да запазят делото на режисьора Станчо Станчев, то да пренесе във времето своя висок дух, да стане част от общото градско и национално наследство. Читателят усеща не само отдадеността през годините на режисьора, но и смълчания реверанс на стотици хора с талантлив принос – актьори, режисьори, озвучители, художници, писатели, композитори… Ученикът на Боян Дановски се оказва и много добър писател. Думата, която витае около книгата, е „достойнство“ и „отдаденост на изкуството“.

Мемоарите са започнати след 60-ата година на режисьора, след неговото пенсиониране. Разказва хронологично от ранното детство към зрелостта, но понякога коментира настоящи събития. Детето и възрастният влизат в един общ характер на последователно отстояване на принципи и позиции, обикновено естетически, защото на куката на политическите отдавна не се хваща. В спомените са вплетени и режисьорските бележки за всяка поставена пиеса, как е посрещната от публиката и как от критиката. Има рецензии за спектаклите и отзиви на актьори и режисьори. Читателят заживява с цялата битова, семейна и арт среда от 40-те години на миналия век до 2016 г. Година след приключването на мемоара режисьорът си отива от този свят.

Впечатление прави здравомислещият дух на пишещия, толкова трезва преценка, която малцина имат на 75 години. Коментарите са балансирани, овладяно емоционални и точни. Пазят се от суетното с една премерена ирония. В същото време не са конформистки. Режисьорът разказва, дава странични мнения, публикува писма, дори сменя речевите гледни точки с говорене във второ лице. В тези спомени професионалистите театрали могат да намерят много тънкости и ценни наблюдения. Може да се научи много за процеса на репетиция и избора на драматургичен текст.

Съзнанието, че това разказване-писане ще бъде освен за „домашна употреба“ евентуално и в служба на театралните следовници, се прокрадва като надежда, а също и като дълг – получил много от учителя Дановски, от десетилетията съборен труд на множество таланти по сцените в Шумен, Русе и Варна, сега ще върне цялата зряла опитност, пък ако се намери някой да прочете и използва… Днес липсва съзнанието, че си част от строителството на една обща сграда, в което да потърсиш своето място, да благодариш за срещите и факта, че не си случаен в тази култура.