Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

Към девет сутринта Пацо, като всеки ден, си взе кафе в пластмасова чаша, добави три пакетчета захар и се зае да го разбърква. Сравнително лесно се добра до една от високите масички пред магазина. Облиза бъркалката, хвърли я на земята и отпи кафе. Беше блудкаво и никакво. Като всеки ден. Запали цигара и главата му взе да се прояснява. Остави чашката на кръглия плот и чак сега се огледа – дотук бе стигнал на автопилот.

Сутрешната тълпа се е разредила, по-голямата ѝ част е хванала градските рейсове за София.

На десетина километра по-надолу, обвит в смог и нерви, градът гази из поредния си делник. А Пацо е почти спокоен. Въздухът тук даже през зимата е по-чист. Пенсията на баба му върви, бащата праща някое евро от Испания, в бакалията на Мончо още дават вересия. Само дето, доколкото си спомня, снощи пак се скара с баба си и наби кучето за нещо, а то се разплака и избяга. Още не беше се прибрало, когато сутринта тръгна насам. Крачеше нагоре и му беше гадно, и все не можеше да сети защо наби клетия лабрадор.

Магазинът е на центъра, до автобусните спирки. Има кафемашина, а през прозорчето отстрани продават вестници, цигари и 100-грамови патрончета каквото щеш. Масите са високи, столове няма – пие се на крак. Тук е мястото за срещи сутрин – преди работа, в търсене на работа или вместо работа. Понякога минава съгледвач от баровските строежи. Търси предимно общаци – да се изкърти нещо, да се пренесе друго на трето място. Някои се хващат, но само в краен случай. Надниците са мизерни и местните бойкотират. Синдикалисти неосъзнати. Пацо също не се цепи от колектива и внимава. Понякога поема работа и я върши без лиготии. Но не прекалява. Няма смисъл.

Пацо даже не се казва така и май вече никой не помни как точно се казва. В гимназията негов съученик реши, че прилича на култовия мегапростак Панайот от „Биг Брадър“. Другите се съгласиха и така си остана Пацо. Завършиха, животът ги понесе наляво и надясно, а Пацо се понесе наникъде. Опита едно, второ, трето – все нещо се издънваше, а вечер се оправяше с няколко ракии. И така. Майка му със сигурно щеше да помни името му, ако не беше умряла в Испания.

Сутрин пред магазина местните бистрят политиката. Доскоро плямпаха за ковида, сега претакат войната. Пацо знае за войната, вижда я по телевизията, но тя е далече и той гледа да не я мисли. Днес на високата масичка до него се случи един белобрад тип с протрити дънки и вехто кожено яке. На възрастта на баща му. Странен образ, корав на вид и още не за пенсия. Май го беше виждал из селото. И тоя пушеше цигара, и пред него имаше пластмасова чаша, но някак не приличаше на останалите. Опитваше да чете някакво списанийце, току-що купено от магазина, но ръката му не беше достатъчно дълга. Погледна към Пацо и се извини: „Забравих си очилата, нищо не виждам.“ „Ъъ...“, каза Пацо. „Пази ми го, ще взема едни цайси от „Левчето“, каза дъртият пич и тръгна към магазинчето за китайски боклуци, където продават всичко, включително очила за далекогледство от всякакъв калибър. Пацо погледна списанието, отворено и готово за употреба. Атомното сърце на баба – това беше заглавието, което видя. И му стана интересно. Той, който от години не беше чел нищо по-дълго от есемес, побутна книжлето, нагласи си го и се зачете отдалеч. Тъкмо стигна до Такава беше баба. Крепеше къщата. Атомното ѝ сърце туптеше и всичко си стоеше непоклатимо на мястото... и белобрадият се върна. С очила за 3,50. „Поскъпнали са – каза. – Инфлация!“

Този ден Пацо от Бистрица се прибра почти трезвен. Извърши повечето от рутинните си действия, но си тръгна по светло, едновременно смутен и окрилен от някакво чувство. Опита да си спомни на колко години е. И коя година сме. Близо до тях, от пряката вдясно, надникна черен лабрадор и го попита с тъжните си оранжеви очи какво става всъщност. Пацо седна на бордюра, прегърна кучето и се разрева. И реши, че не може всичко да е завинаги толкова блудкаво и никакво. Няма как да може.