Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

„Софийски истории“, Кирил Топалов, ИК „Бард“, 2021 г.

Софийските истории на Кирил Топалов жанрово са определени като „разкази и новели“, което придава сякаш несвързаност между произведенията, включени в сборника. И малко заблуждава: защото, макар героите в тях да са различни, всеки със свой маниер и присъствие, то като топос, като място, като средище на действието, героят е само един – София. Този единствен център на литературния терен, който можем и трябва да възприемаме като уникалност, специфичност и оригиналност, придава друг характер на софийските истории – на своеобразен паноптикум, отразяващ столицата ни през ХХ в. с всичките ѝ явности и потайности, с всичките ѝ чешити и образи, с всичките ѝ улички и кьошета. Една проза колкото автобиографична – понеже животът на Кирил Топалов е преминал по софийските пасажи и градинки, впили се в съществото му до най-дълбинните му кътчета, толкова и биографична – на София, видяна в разни персонажи, всичките част от нея, неразривна част от нея. Да се четат „Софийски истории“ значи да се чете София каквато е била – малко провинциална, малко надменна, малко самоуверена, малко потисната. София в нейната всекидневност, описана с любов и привързаност; за Кирил Топалов българската столица не е онзи „о, шумен и разблуден град“ на Христо Смирненски, „целият скован от злоба“, а е място, където „имаше въпреки всичко и друга солидарност тогава – махленска, междусъседска, приятелска, спонтанна, сърдечна, уж доброволна, но морално задължителна“ („Бай Мунчо, партийният секретар“). Злобата в неговата София я носят други – верни на идеологическите постулати догматици, които с безпардонно самомнение за всепозволеност нахълтват в мирните и самобитни дни на обитателите на града, за да ги изнудват да правят неща, които нито им харесват, нито от душа им идват. Червената нишка на всички „Софийски истории“ е именно тази: как в живота на София – движещ се по свои закони и неписани правила, се втурват някакви дебелаци, за да нарушат спокойствието, да го взривят и откраднат в името на празна абстракция. И – съответно – как този живот се съпротивлява, показвайки кукиш на мераците им.

Както е в разказа „Жоро Павето“. Известна е историята: някъде в края на 60-те и през 70-те години на ХХ в. из страната плъзва мълва за насилник, преследващ млади жени, удрящ ги с паве. Изнасилвач. И макар да има двама, за които се твърди, че са извършителите, и досега не е сигурно дали са баш те. Кирил Топалов майсторски преработва този факт в литературна мистификация: Жоро Павето в разказа е измислен персонаж, който героят подхвърля на органите, за да си блъскат главите как да се справят с разклащащите статуквото слухове: „Така над живота ни легна зловещият призрак на човек, който не съществуваше. Хората от страх започнаха да се изнервят, да се озлобяват едни към други, да стават подозрителни, зли и отмъстителни, да носят в чантите си ножове, отвертки, даже сатърчета, с които евентуално да се защитават от Жоро Павето“. В системата е пуснат бъг и той я препъва, изкарвайки наяве нейната уязвимост и несъстоятелност. Жоро Павето като фигура на въображаемото, означаващо без означаемо, ала с осезаемо въздействие. Сиреч мит.

Наричам книгата на Кирил Топалов „паноптикум“, но тя не е класическият на Джереми Бентъм, при който наблюдателят стои високо и следи подопечните си, не. Неговият е паноптикум изотдолу: обглежда на терен софийските реалности, за да ни припомни живота през социализма (и не само), да ни го покаже в неговата най-неподправена същност. Един паноптикум на всекидневния човек, който тъкмо защото е всекидневен, успява да пребори и да прати в небитието системата на тоталитарната държава, провъзгласила се за най-прогресивния обществен строй в историята на човечеството. Най-прогресивна – може, да, но едно паве я прави за смях.

Или, както отбелязва Кирил Топалов: „… масовото изперкване на населението е проблем не толкова на криминалистиката, колкото на идеологията“…