Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

Радио „Свобода“, със съкращения

„Америка видя врага и позна себе си в него“, писа Гидиън Роуз, дългогодишен редактор на сп. Foreign Affairs. Според него Путин се държи като американците във войните през XXI век: самоуверено, разчитайки на бърз успех, на това, че ще бъдат посрещнати като освободители от Хюсеин, от талибаните, от халифата. А ги посрещнаха като врагове и те затънаха там. Впрочем така беше и във Виетнам. А също и в Северна Корея. Роуз отбелязва, че и САЩ твърде често са водили войни с лъжа и жестокост.

Има обаче две съществени разлики. Първо, Америка не е създавала империя. Всички разговори за американския империализъм са демагогия и измишльотини, рожба на най-обикновен антиамериканизъм. През 1916 г. Ленин нарича империализма висш стадий на капитализма. Както винаги, наполовина погрешно и наполовина проектирайки върху реалността собствения си грях. Тъкмо капитализмът приключва с империализма, сътворен от Асирия и фараоните, Александър Македонски и Рим, феодализма и британската аристокрация. При това капитализмът начева погребението на империализма именно през 1916 г. и след половин век големите империи се разпадат. Остават само империята, създадена от Ленин върху руините на Русия, и империята на Мао, издигната върху манджурските руини. Тези империи съвсем не са били, или по-точно не са капиталистически, а антикапиталистически, те са основани върху тоталния държавен контрол над материята и духа.

Между другото, никак не е очевидно, че Владимир Путин е разчитал на блицкриг и на радостно посрещане. Той дори не е споменавал блицкриг. Опитът с нахлуването в Донбас показа ясно, че няма да е лесно. Оттук и ударът през Беларус и всичко останало. А и да се ликува – демек, аха, затънаха, изгубиха! – е съвсем прибързано. Второ, Америка бе искрена в своите речи за демокрацията и освобождението. Може би елитите хитруваха, но низините бяха напълно искрени. Американските елити хитруваха, за да предразположат избирателите. В Русия пък избирателят бе ликвидиран на 19 януари 1918 г., от този ден и до днес руският гражданин хитрува пред елита просто за да оцелее.

Руският цинизъм израства от тоталитаризма. Всъщност самият тоталитаризъм е циничен от момента на своето раждане: нито за миг младият Улянов не е възнамерявал да прави от пролетариата диктатор, а от готвачката – управител на държавата. В ролята на диктатора той е виждал винаги и единствено себе си. Марксистките лозунги са само словесно прикритие. Вярно, Ленин е искрен в своя марксизъм, което не му пречи да го извърта и изкривява в полза на властолюбието. Сталин пък изобщо не е искрен и това, изглежда, му помага в борбата за власт. В политиката той очевидно предпочита не марксизма, а доброто старо самодържавие, което реставрира лека-полека, още повече че ленинският тоталитаризъм си е чисто и просто романовско самодържавие на куб.

След Сталин се възцарява това, което по време на застоя наричаха цинизъм-безразличие. Безразличието си е безразличие, а империята на Кремъл продължава да преследва своите и да завладява чуждите. Никой не вярва в никакви лозунги, а колкото до воюването, воюват и произвеждат всичко необходимо за войната – от снаряди до уроци по начална военна подготовка. Всички войни, като започнем от нахлуването в Чехословакия през 1968 г. (което и досега не е осмислено от руснаците като агресивна война), са водени от хора без реални убеждения. Всички вопли за „разпадането на СССР“ са фалшиви, да не говорим за „дружбата между народите“.

Разликата между САЩ и Русия се обуславя от това, че Съединените щати са свободна, демократична страна, в която хората работят и гласуват свободно. Русия е тоталитарна държава от 1918 г., а тоталитаризмът инфантилизира хората. Психиката им е дълбоко деформирана, при това не на нивото на генетиката, а поради нейното постоянно и ежедневно потискане. Най-малко чрез телевизията, а най-вече чрез ежедневните практики, когато в най-различни ситуации човек постоянно осъзнава, че е несвободен и няма правото да говори за това, че е опасно да го признае дори пред себе си. „1984“. Това дори не е психиката на дете, а психиката на бълнуващо дете, болно от грип. Тук не може да става дума за никаква последователност и самостоятелност. По това руснаците се отличават и от жителите на източните деспотии (Сирия, Пакистан, Либия). Деспотизмът не осакатява психиката така, както тоталитаризмът. Тъкмо това осакатяване обезсмисля всякакви социологически проучвания.

Цинизмът е средство за съхранение на отломките от личността в условията на тотална несвобода. На своята личност. Само на своята! Тук става ясно, че зверства могат да извършват не само идейните, но и безидейните фанатици. Най-важното нещо за циника е самосъхранението с цената на всичко. Привидно безсмислените убийства на цивилни украински граждани, като се започне от децата, имат много важно значение за убийците: те се застраховат. Както каза един кремълски пропагандатор още по време на Първата чеченска война: „Ами ако това дете израсне като моя отмъстител?“. Опожаряването на всичко не е тактика, а стратегия. „Ще убия всички, ще остана сам“ – девизът на един от героите на руската „военна фантастика“ от 90-те.

На второ място за циника по важност е гаврата. Именно тя, а съвсем не имперските амбиции или национализмът са същината на путинизма. Едва-едва Западът се обърна и започна да надушва идеологията на „руския свят“, но какво да подуши? Тя не струва нищо, това е идеологията на Потьомкин. Утре могат да я заменят с растафарианство, все едно, пак ще убиват и ще опожаряват. И ще се гаврят. Най-добра е шегичката на вожда: „Ние като мъченици ще отидем в рая, а те ще пукнат“. Забележете, че тук се осмива идеалът на ислямската свещена война, тук „мъчениците“ са шахиди, а съвсем не православни светци. Вождът, разбира се, въобще не е мюсюлманин, но и православен не е. Той е никакъв. Панциник. Цар на циниците. А това, оказва се, е смъртоносно. Единствената утеха е, че циниците не се самоубиват, те затова и са станали циници, за да оцелеят. Второ място с право се присъжда на фразата: „За какво ни е светът, ако в него я няма Русия“. Това е подигравка с онези, които вярват в съществуването на всякакви „светове“, „Русии“ и „ние“. Същевременно Путин е абсолютно вменяем и рационален, само че това е рационалността на циника, а гаврата е неговото копито.

Панцинизмът и гаврата са дълбоко вкоренени у всички жители на Русия. Макар че за мнозинството цинизмът е по-близо до повърхността, както и подигравката. Има, разбира се, и искрени ентусиасти на правителствените лозунги, например при новината за смъртта на Брежнев мнозина ридаят искрено. Ала не са чак толкова много тези мнозина. Повечето се ядосват и на лозунгите, и на елита, и най-вече на себе си, че са попаднали в капана на несвободата. И колкото повече се ядосват, толкова повече озверяват. Така се завърта спиралата на безчовечността, която за обикновените хора е безсмислена.

Може би истинските поклонници на подигравателния цинизъм не са онези, които извършват зверства, а тези, които избягаха от Русия след дълги години вярна служба на циничния и гаврещ се вожд. Защо избягаха? Изплашиха се, че ще бъдат съдени? Дай боже, макар че циникът би предположил, че се страхуват от живот ала Северна Корея, без долари и почивки в чужбина, и може би тук циниците биха били прави. Въобще цинизмът е почти винаги прав и тъкмо в това „почти“ се крият човечността и разумността.

Какво да се прави? Да се подписват призиви, чиито първи поддръжници са знаменити политически бежанци? Да протестираш, за да успокоиш съвестта си, да докажеш, че не си отговорен, че „не цяла Русия“ и прочее благородни намерения? По време на война това е направо самоубийствено и абсолютно безполезно. Изключително интересна е тази постановка на въпроса: хората гледат на реалността като на компютърен модел. Те са свикнали да натискат клавишите, за да постигнат целта. Излязох на протест – натиснах клавиша, ура! Не, не „ура!“, а даже „ой!“. Но ти, все едно, няма да докажеш нищо, защото не можеш да докажеш нещо за несъществуващото, а „Русия“, „руснаците“ (както „Америка“ и „американците“) са несъществуващи явления, празни думи, празни и опасни поради пустотата си. Има човечество и хора.

Разумно и нравствено е едно: да не си циник в лагера на панцинизма. Да имаш идеали. Дали да проповядваш тези идеали? Ох... Зависи от обстоятелствата. Да живееш според идеалите е много по-убедително. Искаш опасности, риск, нагледност? Повярвайте, ако идеалите ви са достатъчно идеални, ще получите с лихва опасности, ще страдате преди смъртта, заветите на другаря Сухов и на Господ Иисус Христос са верни. По-добре е да страдаш, отколкото да измъчваш другите, няма съмнение, но нали има и голямо пространство между героизма и цинизма, между светостта и конформизма, между нетленния светец и изсушеното чирозче. Да откриеш това пространство (да го наречем условно пространство на Проповедта на планината), да живееш в него и да го разширяваш, така че да има достатъчно място за теб и за другите. „А розите? Розите ще пораснат сами!“