Култура / Брой 5 (2988), Май 2022

„Да се откажеш от рая“, Джак Гилбърт, превод от английски и послеслов Димитър Кенаров, Издателство за поезия ДА, 2022 г.

Мисля, че тази среща на българските читатели с творчеството на американския поет ще е хубава, а и важна. Тя няма да ги остави безразлични, ще им даде поводи да размислят за преходността на нещата, за важността на простотата, ще ги упъти към разбирането на отказа от многото и повечето, ще ги предизвика да се „доближат поне малко до нещата“.

Джак Гилбърт, роден в Питсбърг, в работническо семейство, автор на пет стихосбирки, превърнал се в литературна знаменитост още с първата, избрал да изчезне от вниманието на публиката, пътувал, обичал, живял на много места, номиниран за награди, получил награди, умира на 87 години от алцхаймер през 2012 г.

Определян е като затворен човек, но „забележителен поет“. Поетесата Линда Грег, с която той пътува и живее няколко години, ще каже, че всичко, което той е искал някога да знае, е, „че е буден…“. И да, когато четем Гилбърт, можем да усетим значимостта на това за него – да седи „в сянката на селската си къща и да чисти леща“… да слуша „как звукът на цикадата в смокинята се смесва с гугукането от покрива“… да лежи на покрива, „заслушан в дебелия цигулар / там долу, в заспалото село, / който свиреше Шуберт ужасно, прекрасно“. Да живее бавно, за да може да „забелязва“ всичко. В тази поезия простотата на живеенето, всекидневните ритуали са одарени с някакъв допълнителен, важен смисъл. В нея саденето на боб е „радостно“, както и това на „граховия разсад в меката пръст“, „под априлската луна“.

Яснота, чистота – все определения за писането на Джак Гилбърт. Но чрез тях той прави нещо много съществено, което търси и не скрива – „да оголиш всичко до видимото битие“. Да стигнеш до сърцевината, да разбереш величието на живота, „величие без украса“. Яснота, която може да бъде и рана, през която са преминали любими и после са си отишли, но оставили по нещо живо. Има памет за тях в стиховете на поета, техните присъствия – на местата, в които е живял, на жените, с които е бил, на хората, които е срещал, „съживяват“ деня, нощта, природата, битието.

Тялото, сърцето, духът – все важни обиталища за човека в поезията на Гилбърт в „Да се откажеш от рая“. През тях преминават удоволствията на живота, любовта, скръбта, смъртта. Нещо повече. Животът в най-ужасяващите му проявления – мъка, страдания, „кланета навсякъде“, умиращи от глад – е и наслада, смях, приемане на радостта „сред безмилостната пещ на този свят“. Такъв е той в разбирането на поета – всичко добро и лошо, грозно и красиво в едно. Една идея, постигната от опита в живеенето – дълбочина на разбирането и простота в изразяването. „Да дочуеш в тишината мекия плясък от веслата на лодка, / която приближава, а после се отдалечава, напълно / оправдава всичките години на болка, които предстоят.“

Поетът Гилбърт мисли за езика. Той разбира неговата променливост, „толкова много думи са междинни“. Поезията е работа, сложна работа, стихотворението – този „кучи син“, все те оставя неудовлетворен. Тя обаче е и друго и точно то е същностното, онова, което осмисля, оправдава писането ѝ.

„Гинзбърг дойде у дома един следобед / и каза, че се отказвал от поезията,/ защото лъжела, езикът изкривявал. / Съгласих се, но попитах с какво друго / разполагаме, което поне малко / да се доближава до нещата.“

Джак Гилбърт определя себе си, както пише в послеслова Димитър Кенаров, като „сериозен романтик“. И наистина във всички стихове от „Да се откажеш от рая“ проличава това особено отношение към живота – да го приемаш сериозно, да търсиш смисъла – и в неговата красива простота, в пейзажите и гледките, които го насищат, в любовта, в миналото, в случките, белязали пътя ти. Но и да се потапяш в неговата пълнота, да се радваш, че го живееш, да „запазиш това, което имаш“. Да можеш да отговориш на боговете, ако те попитат къде си – „Стоя на върха на себе си… Стоя на себе си като на хълм и животът ми / се разстила под мен“.